...Или как тръгнахме от Боровец на 13.08.2023г. и завършихме в Мезек на 26-ти август...

Подготовката: След като завършихме успешно Е4 и Е3, логично и очаквано насочихме погледите си към по-непопулярния, но по-див последен Е-преход, преминаващ у нас, а именно Е8. Имах много време да събера информация от други преминали и да съставя план. Така се родиха два варианта на преминаване – по сравнително утвърдената схема с двуседмични преходи и спане по хижи и къщи за гости и вариант, с който използваме и множеството заслони и беседки по пътя и спестяваме 2-3 дни път. Искаше ми се на този преход да сме повече хора, заради риска от нежелани срещи с мечки и пастирски кучета – числото е сила. То така и стана, желание да се включат изявиха спътниците ни от Е3 и второто Е4 за Павлин, все едни и същи лица, с малки изключения. Това доведе и до пренаправяне на програмата със спане по хижи за тях, а аз където можех, щях да спя по заслони или на хамак. Общо взето всички щяха да бохемстват, а аз да си спартанствам. Както всеки път, тръгването ми бе несигурно до последния момент, още повече, че мнозинството бе избрало неудобна за мен дата за тръгване, която впоследствие се изтегли с още един ден, колкото да ни остави почти без резервен ден при нужда. Но след серия успехи на дипломацията, в крайна сметка се класирах за старт. Що се отнася до екипировката, заложих на изпробваното и налично от предходните Е-та, единствено смених обувките, които вече не ставаха за дълго ходене, като си взех леки маратонки на Salomon. Тя нямаха мембрана, но пък бяха удобни, проветриви и при намокряне, щяха да съхнат бързо. Прецених, че е по-малко вероятно да ни вали често по това време в Родопите, но пък горещите шосета нямаше да са изключение. Вторите обувки, бяха отново леките сандали. Багажът бе побран в раницата и чантичката на кръста (планинарския силях), като, при запълнени всички бутилки с вода, товарът ми щеше да достигне 13 кг. – 9 в раницата и 3 на кръста. За подготовката – за да вляза във форма, заложих на класическите за мен тренировки – клекове, тичане, мъкнене на тежката раница по улици и баири, тренировки за рамена и гръб – малко, но достатъчно. Преди старта – групата от 7-8 души нарасна до 10, а в последния момент до 11. Вече предвиждах проблемите до които ще доведе това: размотаване, бавно придвижване, борба за душа, отпадане на по-неподготвените участници (последното обаче не се случи).

На старта: аз (Резово-Дуранкулак, Е4, Е3, Ботев преход), Павлин (Е3, Е4х2, Ботев преход), Димитрина (Доки/Дими) (Е3, Е4), Варненското Цвети (Е4), Софийското Цвети (Е3, Е4, Камино), Рени (Камино), Тишо (Е3, Е4), Нели, Павел (Е3, Е4), Иван и Радост (за нея не помня кои бе минавала). Както се вижда мнозинство от ветерани.

Ден 1: След седмица на яко хапване, предусещайки лишенията по пътя, сутринта ме сварва да се тъпча с храна без да ми се яде. Следва хващане на бусчето от София за Боровец, като тук тръгваме с Павлин, Цвети и Рени. Днес щяхме да сме само до х. Мусала, която ще ни бъде сборен пункт, доколкото някои пътуват от Варна, други от Стара Загора, а последните са на работа и ще дойдат от София късно. Боровец и Рила ни посрещнаха с приятно лятно време и ето ни вече, че крачим по пътеката от Царския дворец Бистрица към хижата. По трасето бе спокойно откъм туристи, но не така стояха нещата на излизане на хижата. Там бе пренаселено, а с нарастването на деня, става още по-зле с всички слизащи от върха, които бързат за лифта към Боровец. Настанихме се в хижата. Условията вътре бяха прилични като за високопланинска хижа без път или лифт до нея, цените, очаквано, бяха неприлични. Имаше походна душ кабина зад хижата със студена вода, но проблемът беше, че вода нямаше, спираха я. Най-умопомрачителното бе външната тоалетна, изпълнена със съдържание до ръба. Предполагам, че така изглежда ямата на чревоугодниците в ада. Лека-полека пристигнаха и останалите, а Павел и Иван, дойдоха късно вечерта, като аз вече си бях легнал и не ги заварих. 

Ден 2: Голямата група си иска своята закуска. Това май щеше да им стане мото през целия преход. Ставане призори и тръгване само със сух пакет в джоба – сакън. Докато хапват в столовата, аз вече съм изял един сникърс и потеглям половин час преди тях (около 8.00), че имам да си търся скрити от кума ми запаси между камъните при разрушения з. Еверест – до з. Ледено езеро. Утрото е хладно, а прогнозата е за вятър и студ по високото. Бързо напредвах по върлото към горното от Мусаленските езера. От високото виждах групата, която вече се е назакусвала и ме следва. Продължих и над Алековото езеро изненадах две диви кози, които бързо се скриха по склона. Достигнах Леденото езеро и заслона, около които не се виждаше никой. Тук бързо се ориентирах, къде е скрито моето съкровище и, след няколко отместени камъка, в една цепнатина намерих консерва, шишенце ракия и два пакета солети. Изненадах се, че последните са оцелели, явно мусаленските мишки не са ги докопали (както стана със сухарите, скрити от Павлин в Балкана над х. Чавдар). Тук изчаках другите и дружно поехме следващото върло към Балканския първенец. Заварихме върхът изчистен от облаци и щедър на гледки. Някои се наслаждавахме на красотата, а други се състезаваха по височинно сране, продължение на състезанието им от Е4 по височинно пикаене. Златният медал отиде при Тишо, а Павлин се задоволи със среброто. Гледайки камерите на метеорологичната станция се чудех дали това състезание е било предавано на живо. Почивката свърши и поехме към билната линия върхове – двата Близнака, Маришки чал, Манчо и т.н. Вятърът се усили, облаците затулиха всички и Мусала вече не бе пред взора ни. Хубавото е, че от време на време облаците се разкъсваха и ние се радвахме на някоя красива гледка. Ценим всяка, защото знаем, че след днешния ден те ще са кът. Преди отклонението за х. Заврачица направихме дружна почивка и продължихме към Белмекен. Гледките вече се променят - и равно, и хълмисто е покрито с жълта трева, разсичана от потоци и тук-там малки езерца, а зелени клекове са безредно пръснати из тази площ. Голямата ни група се движеше все повече неравномерно и се бе разкъсала на километър отстояние от първия до последния. Спряхме за обяд до барачка, разположена край поток, която явно е обитавана, но стопанинът й не бе там. Вътре имаше нар, който би могъл да приюти до трима души, разнебитена печка, върху която имаше недопито кафе и стелажи с разни посуди, хляб и бинокъл. Явно съдържателят на тази стоическа барачка е говедар. Тук групата отново се сбра и отново се раздели, защото новопристигналите на свой ред се настаниха тук-там за обяд. Насетне окончателно се разделихме на две групи – бърза и бавна. Общо взето, някой като хукнеше напред и въобще не му дремеше кой как се движи отзад. В участъка след Голямото ибърско езеро усетих болки в лявото коляно с остър характер при стъпване. Много неприятно като за ден втори и предвид, че на моменти имах чувството, че кракът ще подаде. Тук някъде Иван и Нели са се сдобили със същите неволи. Разтоварих се от водата, тъй като бях налял доста, тъй като по билото няма чешми, а водоизточникът са изворите. Надали помогна много, защото започна мъчното финално спускане към спортен комплекс Белмекен над язовира. От кръста под вр. Ортачал спускането е от онези, които не искам да повтарям и което не намерих с кое „Е“ да сравня, може би с финалното спускане към х. Македония, но умножено по три. Тук групата се раздели отново – имахме супер бързи, бавни и много бавни. Докретах се до долу с Тишо и Нели, която също страдаше по спускането. После намерихме и Високопланинската туристическа база Белмекен, като вече бе станало 19.30 ч. Настаниха ни по разните къщички, всяка от която имаше и собствена баня. Цялото мъжко съсловие бяхме в една къщичка. Бърз душ, пране и хапване в столовата, където имаше само омлет и картофи, за мен достатъчно питателна храна след днешния ден. Павлин заключи, че вече сме завършили прехода щом спуснахме Рила в Белмекен, останалите дни и километри са само формалност. 

Ден 3: Утрото идва, но на никого, освен мен, не му се тръгва. Пак замотаване заради закуската, която тук и на повечето места по маршрута, не желаят да я приготвят по-рано. Докато всички са в столовата и закусват, използвам момента да доизсуша прането си върху ел. печка в стаята. Часът вече е 8.40, когато всички сме на двора. Времето е студено и мъгливо. Наобиколени сме от няколко кучета, като две тръгнаха с нас – бяло-черно каракачанско куче и още едно овчарско с кафява разцветка. Шегуваме се, че си имаме ескорт. Даже им даваме и имена, вдъхновени от мястото, където ги срещнахме. Бел и Мекен (БелМекен). Бел, каракачанското куче, всъщност се оказа Бела, а Мекен, някои го наричаха Мурджо. Ескортът в началото се справяше доста уверено, разгонвайки кравите край пътното платно. Скоро групата взе завоя на язовирната стена на потъналия в мъглата Белмекен и пое по шосето към х. Хр. Смирненски. Тук кучетата се пробваха да се „дръвчат“ на други овчарски кучета, пазещи стадо овце, което доведе до смяна на ролите, сега ние пазехме нашите кучета. Последното май щеше да стане правило, вместо изключение. Подвила опашка Бела се движеше между нас, а Мекен се тътреше най-отзад, както щеше почти винаги да прави. Пътьом след кратък конфликт с още две овчарски кучета – едно черно с каишка и едно огромно бежово с рязана опашка се оказахме с още две кучета, наименувани Черньо и Мечо. И така групата от 11 човека и 4 кучета напредваше по шосето. Бяхме голямо предизвикателство за шофьорите, пътуващи към Белмекен, още повече, че кучетата въобще не се пазеха от колите. Антуражът ни настървено се нахвърляше върху всяко куче, което срещнем, а понякога се счепкваха по между си, като най-патеше стария Мекен. Трябваше да ги разтърваваме все едно наистина са наши кучета, още повече, че кавгите им често се случваха в краката ни. За да избегнем асфалта, бяхме наумили да ползваме черните пътища, като така си спестим някой километър. Само дето, ако някой си  беше гледал повече навигацията, можеше наистина това да се случи. Сега обаче изминатото разстояние бе като по асфалта с тази разлика, че поне ходехме по щадящи за стъпалата черни пътища. Сменихме три бои марка, първом по зелена, после синя и накрая червена марка, която ни изкара директно на гара Аврамово, като така пропуснахме завоя на Юндола. Само Радост продължи по шосето, защото държеше да измине Е8 стриктно по червената марка – това, както ще видим накрая, нямаше да й се отдаде. Впрочем маркировката, особено червената, бе добра за следене. На гарата пробвахме да харизаме антуража си на гаровия персонал, но неуспешно. Весело ни беше с кучетата, даже се шегувахме, че в Мезек ще пристигнем група от 11 човека, 4 кучета и две мечки. Осъзнавахме обаче и че кучетата могат да ни навлекат проблеми с други кучета по трасето, да реагират спрямо друг човек, който биха приели за заплаха за групата (глутницата) или да стане беля по шосетата, задето си ходеха по средата на платното.

Пресякохме гарата и шосето и по една върла пътечка се изкачихме до с. Аврамово. То ни посрещна с малки ниви, засети с картофи, което щеше да е честа гледка идните два дни. Бел тръгна с останалите напред, Мекен си легна в коритото на една чешма, което бе пълно с вода, а останалите кучета идеха зад нас. Тъй като бях последен, реших, че е време да ги прогоня и да се прибират обратно към Белмекен, докато могат да надушат пътя обратно. Прогонването ми се отдаде частично. И трите кучета тътриха назад, но Мекен впоследствие се върна и крачеше по мен, спазвайки отстояние.

Днес бе щастлив ден за магазинера в Аврамово след като едва не изкупихме стоката от магазина му. Обяд на място, почивка и напред вече в полите на Родопите. Слънцето отново печеше, черният път бе приятен за ходене, а времето и разстоянието бяха убивани с някаква игра на отгатване на думи. Отново се движехме с различни скорости, като по някое време ни настигна и Радост. Малините по пътя също спомагаха за забавянето ни – ако те могат да нарушат походната дисциплина на двама души (визирам Павлин и нашите предходни Е-та), то представете си какво правят с 11 човека. Как и да е, един неуспешен опит да превали поне даде нужния тласък на всички да добутаме и този ден. Около 18.30 ч. бяхме на з. Велийца, където мислех да пренощувам, а останалите щяха да слязат още 4 км до с. Орцево, където бяха резервирали къща за гости. На заслона се засякох с един от хората, които го поддържат – Орлето Тачев. Човекът ме почерпи скара и салата, като поговорихме малко за заслона, гората и селата наоколо. Накрая ме предупреди, че се случва да идват местни на заслона да пият, ама да не се притеснявам и мене ще почерпят. „Ти си мъжко момче, ще се оправиш“ – сякаш пророчески ме предупреди той преди да тръгне. Аз знаех за тези местни компании от ланското видео на Джорджано по неговото Е8 и как вечерта са дошли местни и са пили под силен музикален съпровод до 3.00 ч. Ама щом него не са изяли, няма и мен да изядат, си рекох. 

А сега за самия заслон, който е  най-хубавият, посещаван от мен. Изграден е на завет на една малка поляна сред иглолистна гора близо до кръстопът на черни пътища. Двуетажна дървена сграда, долният етаж е столова с две легла, камина и стелажи с посуда. Горният е изцяло спален, като върху дъските са наредени пътеки, одеяла и възглавници, даващи възможност за спане на 8 души. Той е отделен като таванско помещение до което се стига по дървена стълба. Едната стена на горния етаж реално е прозорец, откриващ гледка към двора. Заслонът има осветление и възможност за зареждане на електроника (с USB кабел), идещо от малка инсталация слънчеви панели и водоизточник – чешма в двора и още една в непосредствена близост до беседка. Вътре всичко е чисто, подредено и много запазено, но не вярвам дълго да остане така. Вечерях една консерва с 50 гр. ракия и понеже се бе стъмнило се качих на втория етаж да нощувам. Минаваше 21.00 ч. и вече бях сигурен, че никой няма да ме притесни тази нощ. Уви, това не бе така. В 22.30 ч. чух говор и видях четири светлини да преминават двора и да се насочват към заслона. Включих осветлението на горния етаж, за да се разбере, че има някой и скоро под мен се яви нечия глава. Четирима местни младежи между 17 и 19 г. от с. Краище. Поканиха ме да пием по кола. Няма как, трябва да  откликна на призива и да видя с кого ще деля заслона, пък и успокоително е, че носят кола, а не водка. Седнахме, отворихме си приказка, но скоро ми стана ясно, че младежите са дошли да разпускат на заслона и начинът, по който ще сторят това. Извадиха пликче с нещо, приличащо на тебешир, а сетне един от тях се зае да го дялка с нож. Оказа се амфетамин. Досега си мислех, че той е на хапове и се пие, но днес разбрах, че се и смърка. Останалото бе досущ като по филмите. Върху смартфон грижливо от издялканата прах се правеха 4 линии с помощта на лична карта, после с навита двадесетолевка съдържанието се смъркаше. Даже ми предложиха и от тази почерпка, която учтиво отказах с аргумент, че под нейно въздействие ще погна мечките из гората в нощния мрак. Оказа се, че някои от тях и друг път са идвали на заслона, за другите бе първо посещение, но единодушието им бе, че ще продължат да купонясват тук. Извадиха колонка и скоро в заслона гърмеше техно музика и роден рап. По едно време им се допи, но не им се ходеше в тъмното до Орцево, а нямаха и обхват да се обадят на някого да им качи. Силно се надявах броят им да не нарасне. Някои се притесняваха да не дойде полиция на заслона и се ослушваха от време на време, опасения, които на мен ми се струваха, уви, за безпочвени. След три линии разговорите им станаха доста откровени като за присъствието на външен. Размятаха се боксове, а аз си мислех дали опцията с пиещи местни не бе по-добрата оферта за мен – там поне бързо се разбира на кого как влияе алкохолът. А на тези на глед добронамерени младежи хич не знаех какво може да им прещрака от наркотика. Даже бе забавно, когато, явно някакъв обхват се бе явил, на единия се обади баба му и той изключи музиката, направи знак да мълчим и вдигайки я излъга, че е в Разлог. Можеше ли просто да си тръгна ? Реших, че може да помислят, че ще викна полиция и това да не свърши добре за мен. Ето защо им казах, че се качвам горе да изпъна гърба, че ще ставам рано и път ме чака, като не пропуснах да отбележа, че другите са в селото и ще дойдат да ме вземат на тръгване. Те изразиха съжаление, че може да ми пречат с тази музика. „Няма проблем, забавлявайте се“ – бе единствения разумен отговор от моя страна. Излишно е да казвам, че не съм спал. Излишно – и че бях в готовност за реакция според обстоятелствата. Оттегляйки се горе, разчитах, че като не проявявам интерес към тях и те няма да имат такъв към мен. Дадох си срок до 04.00, когато ще тръгна от заслона. Не вадих нищо от раницата си, останах облечен и дори с обувките си, а скромното ми въоръжение, бе нагласено да ми бъде удобно под ръка. При нужда можех просто да разбия прозореца с крака и да се омитам от горния етаж навън. И все пак не се страхувах, защото не намирах признаци за това, по-скоро бях леко напрегнат. Всъщност с младежите не съм имал никакви проблеми, нито от тяхна страна е имало каквито и да е изблици на прекомерна еуфория. Ето защо си почивах физически и слушах разговорите им, доколкото ги чувах. Думите се смесваха с музиката и смъркането на поредната линия. Само докато бях долу за един час всеки изсмърка по 4 линии. Отделно всичко бе одимено от тютюнев дим и трева, та се наложи да отварям прозорците горе, че бе станало лисичарник, а младежите така и не разбраха защо им е студено. Последното доведе до идеята им да цепят дъски посреднощ с брадвата на заслона и да палят камината с констатацията „онзи горе ще ни вземе за изтрещели“. Интересен ефект имаше тази дрога, след всяко смъркане за около половин час ставаха неадекватни, абсурд някой да успее да изкачи стълбата до горния етаж, после все едно нищо не бе било. Слушах техните разговори и почти не откривах нещо налудничаво, причинено от дрогата, единствено на последното отдавах факта, че по едно време не смееха да ходят да пикаят сами навън, щото в гората имало мечки и караконджули, та излизаха по двойки. Разговорите се водеха на разложки диалект, който ме забавляваше през цялата нощ, доколкото може да ми бъде забавно в такава ситуация. Споделяха колко много мисли и колко бързо се движат в главата им, а друг път им се „орати“, а не им идва дума. После единият се обясняваше, че не може да утрепе една мравка, промъкнала се в заслона, щото и тя душа носи (чудесно, ще оцелея и аз). От друга страна, през цялата нощ си даваха ясна сметка какви ги вършат, че това няма да ги доведе доникъде, че може да умрат и че трябва да спрат най-сетне, уви, последвано от поредното смъркане. Такива дълбоки и смислени разговори за 14 дни аз не проведох с моята група. Това караше напрежението ми да се заменя с тъга за тези млади хора. „Ние сме четирима наркомане в гората“.  Липсата на храна, на сън (разбрах, че някои от тях не са спали 2-3 дни), водеше до други негативизми, като се притеснявах вече някой от тях да не предозира и да колабира. Един го тресеше, друг не можеше да се вдигне с часове от леглото, трети през 20 мин. ходеше да повръща навън. Нощта бавно се точеше, стана 04.00, но реших, че няма нужда да напускам заслона и да скитосвам по никое време, та останах до изгрева, когато слязох долу преди последната им останала за закуска сутрешна линия. Напрежението бе ме запазило свеж, нищо, че щеше да ми се натрупа сумарно неспане около 36 часа. Те обаче изглеждаха като след тежък запой или все едно цяла нощ са бродили из гората и ги е била градушката. 

Междувременно Павлин ни запознава как са прекарали тяхната вечер в Орцево: „Последните 40мин от прехода преминаха в спор дали в анатомията на човека областта между краката носи научния термин „чатал“, както твърдеше Тишо. По-късно звъннахме на приятелка на Тишо с медицинско образование, която заяви, че в учебниците по медицина термин „чатал“ не съществува и никой лекар не преглежда „чатали“. Не знам дали все още са приятели. Домакини днес ни бяха Джамболе и Али. Джамболе – ах, каква жена, какъв MILF! Според мен тя печели конкурса Мисис Орцево всяка година, откакто се е задомила с Али. Трапезата беше обилна – 3 кюфтета, порция ориз с гъби, салата, купа с бонбони. Джамболе обясни, че продуктите са от нейната градина, брани лично от нея, а месото също е от техния район. Другите бяха възхитени. Аз в такива ситуации слабо се вълнувам дали нещо е расло в органик градинка, или идва от битака в Малашевци. Важното е да се бинджва. Даже в банята се чудех дали тоя ароматен душ-гел върви с мекици. Пишеше, че е органик. След сервиране на вечерята домакините останаха 10мин с нас да се уверят, че всичко е наред. Дадоха подробни инструкции как се ползва кафе машината и си тръгнаха. Сутринта 3 жени се бореха 30мин с тая кафе машина, преди да успеят да я склонят да им направи кафе. Ние ползвахме една от две къщи за гости, но любезните домакини ни позволиха да ползваме банята и на втората. Full respect за местата за настаняване, които осигуряват и шампоан. Общо разполагахме с 2 бани, 2 тоалетни + 1 външна, 2 спални, 1 паянтов басейн за подрастващи и Тишо, 1 трапезария с телевизор, хладилник и 1 проклета кафе машина. Банго не беше с нас физически, но ни се яви виртуално - разбирай, даваха Ники Кънчев по телевизията. За следващия ден напазарувахме от небезивестния Муса. Най-точното определение на помещението на Муса е магазин-склад-бар-сервиз-бункер-конак. Не ви съветвам, а и той също, да се опитвате сами да си взимате продуктите. Съществува риск от ефекта на доминото и да се окажете затрупани под кашони с вафли и кенчета орцевско мохито. Цените не изглеждаше да са актуализирани от бай-Тошово време насам. Самият Муса отказа бакшиш от Тишо с думите: така и не успях да стана капиталист. Аз пък съм див капиталист и най-обичам да пазарувам от такива места. Типично за този край бяхме разпределени в двете спални по полов признак. Момичетата в долната спалня от нарове. Момчетата – на горния етаж, в две легла. Като се уверих, че масата пред мен е опразнена, си легнах. От долния етаж започнаха да се чуват шамански заклинания и тропане. Не питай, не знам. Тази вечер щях да спя под един покрив(скосен) на една постеля с Тишо. Представете си мечка, която се опитва да изрита шишарка, но си забива кутрето в близкия дънер до фронта във Виетнам, докато Тор разцепва небето с мълния, за да си опече гларус – с тея децибели хърка Тишо. Леглото се оказа голямо, между нас можеха да се поберат две Джамболета. За мое учудване, това се оказа недостатък. В мрака махах безпомощно с ръце като удавник с надеждата да стигна Тишо и да го спра да хърка, но той се оказа далеко на другия край на кревата. За закуска имахме 2 тави баница. Едната я приключихме набързо. Втората предложиха да я оставим. Тези разглезени планинари не са правили спартанско Е4 с Банго и не знаят що е глад. Намерих една празна торба от хляб и събрах цялата баница в нея. Според мен е тая баница е  причината Банго да успее да се впише в предварилтено определения бюджет за Е8. Сутринта бяхме изненадани от нашата кучка Бел. Вместо да си бие камшика към Белмекен, тя беше намерила начин да преодолее оградата на имота и ни чакаше на прага. Съпроводи ни до Каратепе. Последно е била забелязана с Банго. А както разбрахме, същата вечер Банго е бил сполетян от умопомрачителен пристъп на глад. Никой повече не видя Бел.“

Ден 4: Бързо сбогуване и си поемам облекчено дъх извън заслона. Щом прекарах тази нощ, вече не се боя, ни от мечки, нито от нищо по пътеката. Скрих се наблизо сред дърветата, за да си подредя багажа, да закуся и да се осведомя, кога ще дойдат другите. За щастие се оказа, че след половин час ще са при мен. Докато ги чаках, видях Мекен бавно да се тътри по пътеката откъм Орцево. Но бе сам, другите не идеха. Като ме видя, замаха с опашка и легна до мен. И аз се зарадвах на този другар като на стар приятел и съжалих, че пропъдих две от кучетата. Ако бяха останалите всички четириноги с мен на заслона, се съмнявам, че младежите щяха да могат да припарят в двора, предвид закрилническите реакции на четирите мечоци. Стоях  на кръстопътя и чаках. Ето че отдолу дойдоха Павлин и Радост, а отгоре се спускаха като зомбита четиримата младежи. Последна среща с тях и всеки пое по пътя си. Другарите ми разправяха за магазина на Муса в селото и за баницата на Джамилето, а аз им споделям моите нощни премеждия. Останалите от групата са тръгнали по друг път и скоро се събрахме на поредното кръстовище. Събираха се Бел и Мекен. Предстояха ни около 34 км. с лека денивелация по черни пътища сред жега и оскъдно количество чешми. Тук няма какво подробно да описвам откъм природа и гледки. Уви, с малки изключения, ни предстоеше еднообразно и скучно трамбоване по пътеки и черни пътища в Западни Родопи. За любителите на горите това бе чудесен хабитат, но аз някак предпочитам да има и гледки отвисоко или към високо. В началото имаше гледки, редуваха се иглолистни горички с поляни, но после изцяло поехме през гора. За мен положителното бе, че нищо не ме болеше и бодро крачех напред. Някъде около Бозево едно куче се пробва, вероятно заради нашите, да мери сили, при което Бел и Мекен се покриха между нас, а аз бях готов да дам твърди аргументи (с камъни) на лаещото куче защо не следва да приближава повече. Пак нейде там починахме на една беседка с чешма, после спирахме за обяд от нашите си запаси. Насетне групата отново се разточи постепенно и все по-надлъжно, като на моменти ту крачех с един, ту сам. Има ли мечки, няма ли, антимечка пакетът се бе разпръснал на малки пакетчета и пак никой не го бе еня къде е другият. Изчаквах, изчаквах, пък накрая и аз хванах мое си темпо, сетил се, че всяка сутрин ги чакам да се назакусват и наканят да тръгнат. Вчера доста разговарях с Радост, днес това сторих с Цвети, ама по едно време пак се оказах сам и откъснал се напред, докато не достигах още по-изпреварилите ни Павел и Иван, които традиционно достигаха крайната точка или първи, или последни. Ходенето бе отегчително, а новите табели, поставени по инициатива на компанията мин. вода Велинград не правеха положението оптимистично.  Ти мислиш, че вървиш 40 мин., табелата ти каже, че си вървял само 20. Накрая обаче се видя, че тази информация е грешна, защото се заредиха табели с тотално неверни или дублиращи се минути до Каратепе. За сметка на това, маркировката бе отлична и не се налагаше ползване на навигацията на телефона. На м. Каратепе, своеобразно летовище, се разделих с двамата ми спътници, които се насочиха към къщата за гости, където щяха да отсядат всички. Аз обаче щях да спя по хайдушки и се заех да търся къде. Бях си набелязал параклиса или беседката пред него, но първият се оказа заключен, а беседката неудобна, пък и пред погледите на пируващо в съседната вила семейство. Обходих местността и си харесах една строяща се вила, по която оставаха само довършителни работи. Имаше широка дървена веранда, закътана в ошумелия двор на къщата. Последното и падналата външна ограда ме наведоха на мисълта, че собствениците й не се вясват често, та реших да се самопоканя. Най-много да приключенствам и тази нощ, ако някой се появи. Следваха още две задачи – намиране на храна и вода. Оказа се, че местният магазин е затворен, а предполагаемото заведение не съществува. Не ми се ходеше при другите във вилата да търся храна. За щастие съзрях автомат за вафли, за нещастие работеше само с монети, каквито нямах. И пак за щастие намерих човек, който да ми развали банкнота на монети и така се сдобих с локумени вафли за вечеря. Ако другите щяха да се глезят всеки ден с мечтани пататници, клинове и пържоли, водени от девиза на Павлин: „Банкет, пенсия, круиз“, то аз бях доволен да спартанствам при всякакви условия, стига да имах някаква храна, сухо място за спане и вода. Последното намерих между магазина и тяхната къща за гости. Напълних бутилките, измих се, че даже се и изпрах. После поех към набелязаното място за нощувка. Пътьом срещнах скитащия се Бел, който ме съпроводи и легна в двора да ме варди. По-скоро пречеше, защото, лаейки по преминаващи хора и добитък, издаваше местоположението ми, което предпочитах да остане засекретено. Стъмни се и след скромната импровизирана вечеря разпънах спалния си чувал върху дъските на верандата и се напъхах в него. Бе топла нощ и цареше тишина, нарушавана само от шума на преминаващи по близкото шосе автомобили. Среднощ нещата драстично се промениха. Събудих се тресящ се от студ. Духаше силен вятър и бе паднала мъгла. Треперещ се пресегнах за раницата и бързо изрових якето и тънкия си хамак. За първи път се радвах, че в последния момент смених лятното яке с полузимно, като имах колебания, че само ще ми заема място. Облякох го, омотах си краката с хамака, а на главата сложих три качулки – на анцуга, якето и на спалния чувал. Свих се на кълбо и треперенето постепенно спря, но не и чувството за студ. Така се бях омотал, че даже си зарових лицето под спалния чувал, което някак ме караше да разсъждавам в просъница какво е да си в ковчег. 

Ден 5: Протягам ръка от пашкула си към телефона, часът е 06.40, а имам съобщение от останалите, че тръгват в 07.00. Сетиха се и те да тръгват по-рано. Бързо се вдигнах в студа и се оправих, а сетне събрах вещи и разпиляно за съхнене пране. Бел го няма. Тръгнах и закусвах вафли пътьом, само за да вися още 20 мин. пред къщата за гости, защото голямата ни група пак се мотае. На ум яростно негодувах. Павлин се появи и тръгнахме напред, хич и не мислех да чакам останалите да се наканят да тръгнат -  и да има мечки по пътя (основният аргумент да се движим вкупом) щях им троша щеките в главите. Бързото вървене стопля, а след дълго крачене най-накрая слънцето се  показа над боровете и тук-там постла горещите си лъчи. Едва тогава спряхме, за да изчакаме останалите. Оказва се, че останали без Бел. Били са я забелязали около къщата за гости късно вечерта, явно си е тръгнала от моето убежище, но на сутринта я нямало. Така Белмекенската Бел стана жител на Каратепе. Мекенът обаче настойчиво крачеше подире ни. Иглолистните гори тук бяха по-величествени и красиви, всичко около нас бе зелено. Между тези гори на места се стелеха широки поляни, заети от огради и стопански постройки. Явно нейде пасяха големи стада овце, като за наше щастие по това време и пастирските кучета бяха в нейдето с тях. Отново бяхме пръснати на 3-4 групи. Доки и Цвети бяха напред, Тишо и Нели след тях, после Ванката и Павел, а сетне останалите четирима. Софийското Цвети много я мъчеха ставите, ама на колената ли беше, на глезените ли, или и на двете, и се движеше по-бавно. В началото на яз. Голям Беглик застигнахме предпоследните и продължихме заедно шестимата. Оттук започваха красивите гледки към язовирите – този и после Широка поляна. Планът за деня бе да обядваме в ресторант Синия залив, като достигането до там ни бе забавено от малините по пътя. И да бяхме яли повече, щото в заведението храна нямаше. Останалите вече ни чакаха там. Временно присъединили се към нас бяха и двамина приятели на варненките. Те бяха донесли разни илачи за болежките на членове на групата ни, но да бяхме се сетили да им поръчаме и храна. Така обядът се състоя от на който каквото му е останало в раницата. От този момент и аз почнах наравно с другите, че и повече да ям от плодовете по пътя, за да наваксвам нужното за стомаха и тялото като цяло. Даже, за да не се бавя с малините, си изградих система, спирах, колкото да откъсна клонките, отрупани с най-много зрял плод и ги ядях пътьом, както зрелите, така и зелените. Другите малко се възмущаваха на подхода ми, ама това все пак са малини, клонките бързо ще израстат за следващата година. Около язовирната стена изолацията от работата ми бе прекъсната, та се наложи половин час да консултирам колегите, докато вървя край най-красивата част от язовира. Насетне телефоните ми щяха да бъдат все повече извън обхват – истинно или нарочно. Преминахме и по шосето между язовира и отклонението ни за следващия. Бях чувал, че трафикът е натоварен и няколкото километра тук са рисковани, но реално не бе така, например Поморийския проход по Е3 е с много по-натоварено движение. Опасявах се само Мекена да не направи някоя беля, защото на моменти си се разхождаше по средата на платното. Беше толкова изтерзан от жегата, че едва се влачеше зад нас и сякаш накуцваше. Това куче вече толкова километри вървеше почти самичко решавайки проблемите си с липсата на вода, а храна виждаше рядко, някой залък от нас. По това време най-първи бяхме аз, Тишо и Нели, останалите бяха много назад. Направих повод от въжетата за хамака и карабинер и без съпротива го сложих на врата на кучето. То обаче реши, че е време за почивка и си легна на платното, като нито подканяне, нито подръпване на повода го стимулираха да стане. Явно единственият начин да върви бе като тръгнем, а то да поеме след нас, ето защо се отказах от идеята да го водя като домашно куче. Следваше отклонението от шосето по черен път, който скоро стана тясна камениста и мокра пътечка. Тук Мекенът зачезна и ние решихме, че му е писнало да върви гладен и жаден след нас и е поел в друга посока да дири късмета си. Ние продължихме и на една поляна се отклонихме, за да навлезем отново в гората. Тук бяхме застигнати от варненци. Продължихме през гората и след половин час изненада – Мекен лежи на пътеката пред нас. Как и откъде ? Отново се изказват стари предположения, че кучето и друг път е вървяло по пътеката и не е расло в Белмекен. Според мен, то просто си е починало и е хванало дирята ни, като е вървяло не по калната и мокра пътека, а през гъстата гора и не сме го усетили. Бях забелязал, че то има навик да патрулира през гората, сякаш я проверява за засади. Каквото и да бе истината, вярното ни куче не ни бе оставило и сега отново тръгна редом с нас.  

Умората започна да си казва думата, но ето че и Широка поляна се появи пред нас. Язовирът бе още по-красив от предходния, с чисти води и изненадващо чисти брегове, обградени с гори. Тук имаше повече къмпингари-рибари, разположили своите каравани и палатки, сякаш подготвени да стоят седмици край брега. Подминахме мястото, откъдето пътеката продължава по червената марка, за да стигнем до вили Романтика, където групата (без мен) щеше да спи. Да дам 70-80 лв. за дървено бунгало ми се струваше абсурдно, но къде щях да спя и какво щях да ям? Много уморен стигнах с тях Романтиката, в която няма нищо романтично. Те веднага се заеха с настаняването,  а аз отидох в ресторанта с идеята да хапна супичка. Супи нямало, естествено – дайте да се изръсим за други блюда. Тъй като разполагах с ограничен наличен бюджет, попитах мога ли да платя с карта. Можело за сметка над 20 лв. Само дето не им теглих майната. Без нито дума повече си излязох и поех по шосето да си търся място за нощувка. С мен пое Мекен. Намерих си красиво място сред дърветата на самия бряг на язовира на 50 м. от бунгалата на Романтика. Имаше си и оградено огнище, като си събрах дърва, подготвяйки се този път да не мръзна. Имах идея да си разпъна хамака, но в този участък, осеян с дървета не се намериха две с подходяща дебелина или дистанция. Притиснат от времето, се отказах от хамака, като реших да лагерувам на земята до огнището. Порадвах се на падащия мрак над язовира, после светлините на Романтичните бунгала заблестяха. Как ми липсваше да имам поне една въдица, чийто такъм да метна във водата. Спретнах си скромна вечеря с остатъците от запасите ми, които гарнирах с ракия и си легнах. През нощта на няколко пъти чувах хъркащ звук и пусках челника, но не виждах нищо, мислех, че е таралеж, докато на поредното осветляване не съзрях кучето, свило се на пет метра от мен. Явно ме охраняваше, но понеже бе кафяво върху кафявата почва в черния мрак, се бе сляло с терена. 

Ден 6: Около 05.00 ч. започна да се усеща утринния хлад и побързах да запаля приготвеното ми огнище. Атмосферата бързо се затопли, но и спането приключи, по-скоро бе дремане по ред причини – трябваше да се поддържа огъня, трябваше да се местя от дима, който нощния променлив полъх носеше ту към една, ту към друга посока и накрая да се пазя от хвърчащите искри, които се разпукваха от богатата на смола дървесина и които ми направиха няколко дупки на постелята и якето. Насладих се и на изгрева, който освети спокойните води на язовира. Мисля си, че моят престой на брега бе в пъти по-красив от престоя на спътниците ми във вилите. Те имаха изкуствената имитация на лукс, аз имах естествения, макар и суров комфорт на природата. Идеално за образа на спартанец. След неуспешен опит за сушене на чорапи над тлеещото огнище (поради силната топлина и синтетиката в чорапите, същите се разпаднаха в ръцете ми) загасих огнището и се отправих към бунгалата. Кучето го заварих именно там, но не и останалите. Те тепърва щяха да чакат закуската, даже повечето още не бяха в ресторанта. Е, доста ми накипя и се оттеглих на брега на язовира, заедно с кучето, където излях мислено и гласно канонада негодувание срещу им. Ако не бе мечкарски район, да бях продължил сам. Това не бяха ветераните от останалите Е-та, готови на сурови лишения. Това бе разглезена група по Е8, като платените, само дето никой не им возеше раниците. Те си искаха комфорта, меките легла, местната кухня, искаха си топлите и вкусни закуски. Някои от тях дори не бяха запознати с маршрута, не знаеха откъде се минава, къде има препятствия, бяха тръгнали на разходка, организирана от друг. Само банкети им бяха в главите. А най-развален сред тях бе Павлин, някогашният спартанец. Сега имаше мнозинство бохеми и един единствен спартанец. Не мога да ги виня обаче за желанието им да се забавляват повече от това да страдат за успеха. От друга страна в техните погледи на моменти се виждах като абсолютен мизерник, задето реших да го направя по-авантюристично, като си наложа ограничения, определя бюджет и се придържам към него. Бях не по-високо от Бел и Мекен, с тази разлика, че те щяха да им липсват повече. Най-накрая (около 9.00 ч.) групата се бе назакусвала и с известна неохота се поклащаше на изходна за днешния старт позиция. Слънцето бе опекло и аз мислено сипвах още жупел, задето по тяхна вина щяхме пак да ходим цял ден в жегата. Тръгнахме край язовира към отклонението по червената марка, то ни поведе по черен път край унищожена от буря гора. Грозна гледка, но кой ти гледаше погрома при толкова много малини. Както не бях ял добре, хапвах малини до насита. Павлин, който тръгна последен, ни изпревари, щял да бърза да хване работното време на пещера Дяволското гърло.  Днес преходът отново бе сив (да, зеленото също може да бъде сиво). Гора, сечища, баири в жегата, после поляни, пастирско куче, което се нахвърля заради нашето и бива халосано от мен с камък (на този преход точността бе с мен), отлична марка, освен на поляните, мечкарско дере до х. Орфей. Това бе началото. На Орфей знаехме, че няма готвено, но хижарят ни предложи са си купим сирене и кашкавал. Никой не прие. Последва кратко шосе до посетителския център преди Кастракли. Тук приятелите на варненската група ни напуснаха. Трябваше да заредим вода, което сторихме преди влизането в резерват Кастракли, защото тук чешмата бе пресъхнала. Трасето през резервата представлява следното: това, дето му викат алея по европроект е асфалтов път, вече завзет от храсти и треви и на много места отрупан от свлачища. От лявата страна е висок скален венец, а отдясно дере, което в началото е съвсем малко, но към края е величествена бездна, в която ако попаднеш (и си още жив) не можеш да излезеш освен, ако не поемеш по коритото на пресъхналата река. Мекенът на моменти се запътваше към тази бездна и ние се чудехме жаден ли е или иска да се самоубие, осъзнал какви страдания го чакат с нас. Мястото не бих нарекъл красиво, но определено беше диво. За наша изненада тук се срещаха туристи. След час ходене край скалния венец следваше стръмно спускане към х. Тешел, където обядвахме. Най-накрая готвена храна за мен. Добре подкрепили се, поехме през последния тегав участък за деня – километри шосе до х. Триградски скали. В жегата – ад за ходилата. Шосето бе натоварено и само късметът ни спаси от инциденти с кучето, което се влачеше зад нас и търсеше сенките край пътя, което го принуждаваше несъобразено с движението да пресича пътното платно от единия към другия му край. Все повече се замислях колко безотговорно бяхме постъпили спрямо кучето, което вярно ни следваше в жегата без да го храним и поим. Останалите също споделяха тези ми мисли. От този момент нататък се грижехме повече за него и отделяхме или купувахме и за него храна. Решихме да намерим начин да го оставим на Хайдушки поляни, където, според Доки, щеше да се чувства най-добре. Никой нямаше възможност да го вземе с него след прехода, макар това да бе куче, което си струваше да бъде прибрано.

Около с. Гьоврен поне слънцето бе поело на запад и скалите хвърляха сянка над пътя, отделно имаше и много крайпътни чешми. Гледките също ставаха по-внушителни в навлизането в Триградското ждрело. Реката бе бавна, широка и бистра до стената на малка ВЕЦ, а по-нагоре бе плитка, бърза и лъкатушеща между камъни, понякога и спускаща се на прагове. Впиваше се все по-дълбоко и тясно в ждрелото, а скалите от двете ни страни стърчаха високо над нас. Бяхме вече много уморени, но единственият начин всичко да приключи бе като вървим. Преминахме последователно през изкуствено прокопан тунел в скалата и край входа на п. Дяволското гърло. Вече бяхме много близо до хижата. Последни усилия и бяхме там, изпреварили дори Павлин, който се бе запилял по скалите над нас. Ресторантьорската част на хижа вън и вътре бе изпълнена с народ. Последва бързо настаняване. Бях в четворка стая и се възползвах от това, че засега съм сам, за да се изкъпя и изпера – не бях виждал баня от три дни. С мен щяха да нощуват Павлин, Павел и Иван. После слязох да вечерям, вече всички от групата бяха дошли. Хижата имаше пребогато меню, но на запитването ми може ли да платя с карта, хижарят ми изнесе лекция що е това хижа и че само на едно място в Триград имали постерминал. Вечерята завърши с гайдарска свирня, която обаче се оказа, че не е практика на хижата, а просто е подарък за двойка, която има годишнина.  Бях твърде недоспал, за да остана повече и поех към стаята си, където бързо заспах.

Ден 7: Денят започна пак в столовата, че нали закуска има. Бохем без нещо тестено със сладко не тръгва, да не би да припадне по пътя. А спартанецът е шмугнал една фафла, окрал им е от чая и е готов за подвизи. Строяваме се в 7.40 ч. пред хижата. Мекен ни чака, но и той е ту спартанец, ту бохем и ляга, за да го чеше някой по корема. Тръгваме заедно и в началото на Триград поемаме през едно стопанство към и през левия баир. След чешмата горе на баира пак почваме да се точим на групи. Минаваме през Чаирските езера, които приличат повече на жабарници. До с. Мугла помня, че имаше поляни и красиви иглолистни гори. Като цяло целият участък в ден седми е добре маркиран, с изключение на една поляна преди Мугла, когато малко се объркахме, но навигацията ни показа грешката. Преди самото  селото шорткътихме. В този участък даже 3 пъти срещахме други туристи. Та в селото се добрахме аз, Павлин, Тишо, Нели, Доки и Цвети. Хапнахме в месния магазин и си напазарувахме, аз естествено локумени вафли и консерви. Мекен беше с нас и също похапна. Толкова го мързеше, че ядеше легнал под нашата маса. Кръчмарката ни разказа как предния ден по дерето минали мечка с три мечета, което доведе до повишение на подвикванията по пътя. После преминахме през селото, буквално между къщичките, където не знаеш къде свършва единия двор и започва другия. Сетне баир с гледки към селото и красивата иглолистна гора от големи дървета, може би ели. На баира в жегата Нели малко щеше да умира, ама възкръсна. По нагоре през гора по билната линия имаше красиви гледки и това продължи до самата х. Ледницата, която достигнахме в 17:15 ч. Чешми през този ден не липсваха. В Ледницата ни посрещна копие на Дядо Коледа, ама на диета. За разлика обаче от чевръстия старец, това бе изключително муден човек, който, ако раздаваше подаръци за Коледа, щеше да приключи за Великден. Хижата голяма, база от времето на младините й. Баня навън с бойлер на дърва, а самото помещение напомня нещо средно между това на х. Вихрен и т.с. Витиня. Мивките в хижата от зората на соца, а тоалетните от турския тип. И целият този интериор ти се предлага срещу 25 лв. Тази цена бих оправдал, само ако е дарение за хижата, за да оцелява, но в никакъв случай еквивалент на услуга и база.  Все пак хижарят се бе съгласил да ни направи вечеря и закуска (впрочем ценообразуването на храната бе интересно, основното – гювеч бе на същата цена като закуската, която бе две пържени филии със сладко). В хижата бяхме ние и още една-две групи. Вечерята премина както обичайно, т.е. и пенсионерите-планинари се забавляват по-добре. Аз тези банкети, толкова прокламирани, не ги видях до края. Според останалите това се дължи на дългите преходи, за банкети трябвало по-кратко ходене и повече време за почивка. Оттеглих се да се наспя, че следващите два дни отново ме очакваха хайдушки нощувки. 

Ден 8:  Ранно тръгване - забравете, има закуска. То пак цяло чудо, че Дядо Коледа реши да я направи половин час по-рано. Затуй потеглихме в 07:40 ч. Кой подсмърчаше, кой куцукаше, даже кучето пристъпваше сякаш с неохота. Впрочем то отново се показа вярно, тъй като хижарят прави опити да го изпъди от двора. Но да се върнем на пътеката, която започва по стръмния баир срещу хижата и дълго продължава с тази стръмност. В началото трябва да се внимава за марката, че нещо ни замота, но насетне е приемливо добра. Пътеката започна с едно яко върло през гората, даже на един праг се зачудих кучето как ще се качи, но издрапа. Катеренето продължи дълго, но комбинирахме изкачване с хапване на боровинки, които не липсваха край пътеката. На първата поляна след изкачването отморихме сред боровинките. Аз направо си седнах и попълних оскъдната си закуска с шепи едри боровинки. По високото гледки не липсваха, което разнообразяваше ходенето ни. Виждаха се Пирин и Беласица. Туристи също имаше в изобилие за разлика от предишните и следващите дни. Преди разклона за вр. Голям Перелик групата, която днес ходеше що-годе заедно, се раздели - едната част щеше да ходи до поделението горе (че до самия връх не пускат), а останалите решихме да продължим към х. Перелик. Там ни посрещна приветливият хижар, който ни съобщи, че скоро ще е готова и чорбата, което зарадва изгладнелите ни стомаси. Привършихме и тъкмо дойдоха останалите, които имаха математическия ребус да поделят последните 4 паници леща между 5 човека. С Иван и Павел продължихме напред, докато другите обядват и почиват. Днес не бе труден и дълъг преход и нямаше защо да се бърза, но пък Пампорово ни чакаше с магазини, а тях и с легла. Последва монотонно и скучно ходене по асфалт под силен пек. Добре че пътьом имаше много чешми. Имаше и беседки, от които се носеха аромати на скара. Вече почти бях измислил план как двамата отвличат вниманието на пируващите с викове „мечка“,  а аз крада кюфтета и пържоли, докато трае суматохата. Асфалтът ни изведе на главен път и след него се отклонихме по черен път за финалните километри.  Тук обилно похапнах едри и сочни малини по цялото протежение до Пампорово. Курортът ни посрещна със своята натруфеност, или може би така ми се стори след толкова време в дивото. Имаше народ, но не бе пренаселено, както е вероятно зимата. Намерихме х. Студенец, може би единственото място с приемливи цени там и се качихме, стаите бяха двойки, всяка със собствена баня. Аз също имах ключ от стая, но не мислех да оставам, бях го взел под предлог да разгледам и да преценя, но всъщност с намерението да се изкъпя набързо, докато Иван и Павел са горе и после да го оставя на тях за следващите, които ще дойдат. Те обаче бързо слязоха да пият бира и така моят план се опропасти, защото щеше да е съмнително какви ги върша горе без да съм се регистрирал и платил. Е поне ползвах тоалетната по важна нужна. Остана ми утешението, че, макар и мърляв, ще се добера до магазин. Ама пусти магазин далеко, на 20 мин. от хижата, като после трябва и да се връщам. Отказах се, като видях колко се ходи и откъде ще трябва да минавам. Въобще Пампорово не ми хареса, това е Родопския Боровец, ама от последния поне има какво да катериш, докато тук няма. Иначе и на двете места страхотни гори. Та да се върнем към магазините, все пак намерих попътен в един комплекс, ама цените бяха такива, че все едно ще пазарувам от ресторант, та взех някакви хрупанки и си тръгнах ненапазарувал по план. Вечерта щях да я карам на Мугленско Русенско варено. За другия работещ магазин в Пампорово отзиви дава Павлин: „Денивелацията от хижата в Пампорово до магазина сигурно се равнява с изкачването на Снежанка.“

Бях се запътил към края на курорта, за да си поема по червената марка към Роженския проход. Знаех, че като изляза от Пампорово само на 1-2 км. има кръстопът на черни пътища и там на една поляна има голям полузакрит заслон, правен от местните ловджии с печка вътре. Пътьом през гората засякох една едра баба да крета с едно бастунче към курорта. Поздравих, отсреща нищо. Викам си, това ще да е местната вещица и довечера ще ми дойде на гости преобразена на мечка. Ще ме яде мърляв, ще да й мириша като смядовска луканка. С такива мисли стигнах заслона и бързо се заех да го проуча. Събрах си дърва, въпреки, че имах изобилие цял навес цепеници. Тук се надявах, че няма да имам посещения, но за всеки случай изчаках да се застъмва преди да си разпъна катуна. Вечерях от консервата и буркан с люти чушки, който намерих закътан в заслона и все още в срок на годност. После опнах спалния чувал на една от пейките и на свой ред се изопнах в него. Нощта не бе студена като предните, тъй че спах спокойно без посещения от хаймани, вещици и мечки. 

Ден 9: Сутринта по изгрев не издържах на изкушението и палнах печката, макар реално да нямах нужда. Събрах багажа и зачаках останалите, които се явиха към 8.00 ч. и с любопитство заразглеждаха моето убежище и ме заразпитваха добре ли съм спал. Чувствах се като чудака в групата. Уви, оказа се, че загубили Мекен още на х. Перелик. През целия ден щеше да ни липсва, защото свикнахме да ходи с нас. Другите се шегуваха, че отсега ако някой има излишна храна, може да я дава на мен. Кучето, което вървя с нас 150 км. си намери своето място, преселвайки се от Рила в Родопите. Но дали щеше да остане на хижата или да продължи странстването си с някой друг, това не можехме да предположим. Продължихме прехода си и не след дълго бяхме на Роженския проход, където видяхме и новоиздигнатият пилон с трибагреника, който породи толкова много полемики и разделение в обществото. Всъщност очаквах да е по-висок и внушителен. След прохода Иван и Павел поеха по шосето, а останалите по червената марка и пътеката, но не и без да сгрешим и да се налага консултация с Орукс мапс. Тъкмо в началото на този участък имахме и среща със стадо овце, охранявани от седем овчарски кучета. Осем на седем и кратко сражение, защото стадото бе по нашата пътека, а кучетата скочиха сякаш измежду тях и с лай се втурнаха срещу нас. Хубаво е, че бяхме плътно заедно. Дадох на Доки камерата, че не можех да държа едновременно нея, щеки, спрей и да мятам камъни. Първите камъни полетяха и с точност поразиха едно едро куче, а бойният вик „Спарта“ отказа останалите да приближават. Оказа се, че има и овчар зад стадото, но той явно от цялата какафония и викове се бе стаил и след крясъците ни защо не си е извикал кучетата, смотоляви нещо под носа си. И по-добре, че щеше да го отнесе и той, както всички се бяхме заредили с адреналин. Не ми се мисли, ако се бе случило на някой самотно преминаващ отсечката, още повече, ако няма оръжие. Затуй, в гората или града, винаги бъдете по-добре въоръжени от възможните неприятели. Без повече премеждия, разпръснати вече на три групи, достигнахме х. Момчил юнак, където направихме юнашки бохемска почивка от над час. То не бе хапване, стрелба с лък, хамаци, балансиране върху лента и т.н. А при вида на младата хижарка (предполагам), с тясното клинче, за малко да ми се прииска да стана хижар тука и като Мекен да приключа прехода, щото съм си намерил „мойто“. Е жена ми надали ще сметне така…. Разбира се, докато почивахме си бе опекло зверски и следващите километри през Хайдушките поляни си бяха терзание. Вода и малини поне имаше, та се търпеше. На х. Преспа спряхме за по вафла и продължихме по черен път и край него обширни малинаци – меча радост – пълни със сочни едри зрели малини. Тук с Павлин избързахме напред и, макар участъкът да бе добре маркиран, пропуснахме разклонение и без да ни прави впечатление липсата на марка и без справка с навигация се отклонихме по грешен черен път. Това ни коства минаване напряко през едно сечище (че другаде гората бе твърде гъста), за да стигнем до маркираната пътека. Чудесно, в един от най-мечкарските райони да пердашим през гората – за щастие мечките бяха за малини. Стигнахме вярната пътека точно, когато по нея преминаваха останалите и бяхме отново анти мечка пакет. Без повече грешки достигнахме х. Свобода. Аз обаче щях да нощувам на заслона на вр. Свобода, който е на 100 м. над хижата по вертикала (1915 м.) или 604 бетонни стъпала нагоре. Сериозно изпитание за изтерзаните ми колене, едното от които пак се обаждаше болезнено. Но почивката, т.е. спирането за деня, щеше да е факт само след като ги изкача, затова поех без отлагане. Край стъпалата имаше изградени дървени беседки, а към края и по-голяма с неработещи чешми. Около нея и гората зад нея имаше навързани множество парцали и дрехи. Това е някакъв останал от древността езически ритуал „за здраве“, който го има и при нас - българи, турци и цигани, независимо от вероизповеданието им. Интересното бе, че ковид пандемията е повлияла на ритуала, като имаше много навързани по клоните медицински маски и ръкавици. По-нагоре от това място и на самия връх има две неща: малък паметник на Момчил войвода и голямо тюрбе на Енихан баба.  Второто е нещо като мавзолей със саркофаг вътре, ама в него няма никой, вероятно защото и такава личност исторически не е имало. Според турските вярвания Енихан е свят човек, според някои литературни български източници е поробител. Атмосферата в тюрбето е потискаща, особено, когато си сам вътре, а още повече, когато в падналия мрак на вечерта си вътре, за да крадеш (пардон, за да вземеш за послужване) свещи. Впрочем, ако не бе камерата вътре, щях да повторя Арабаконашкия обир, като похитя касата, оставена вътре. После щяхме да пием люта ракия за сметка на Енихан. Моето нощно прибежище бе малко под върха и зад тюрбето. Един малък дървен заслон, с дограма и камина и два дълги нара, служещи за легло. Наоколо бе оградено от гора, което предвид и 604-те стъпала изключваше вероятността за среднощни посетители, освен ако Али баба не се изправи от гробницата си до мен и не дойде да си търси свещите. А последното бе, защото в заслона свещи нямаше, но имаше много мишки и не ми се щеше да ми се разхождаш нощес. В тюрбето пък бяха оставени такива от поклонниците, та реших, че тези вещи са по-нужни на отседналите в планинския заслон, отколкото на Али баба в гробницата му. И тъй малкото ми заслонче светна в нощния част и бе като малка къщурка на джуджета в гората. Уви, покровът на заслона е компрометиран на едно място и ако не се вземат мерки, рано или късно течът ще съсипе голяма част от мястото. Вечерта тук приключи с посрещане на залеза и вечеря върху една канара в края на върха, която откриваше красива гледка към околните висини и низини и селцата, и самотните къщички, светещи там. 

Ден 10: Денят завърши и започна със слънцето, като този път посрещнах изгрева от върха. После събрах нещата си и спуснах всички стъпала до хижата с надеждата останалите да са се приготвили за път. Уви, пак си чакаха закуската и хич не бързаха да тръгват, а с напредването ни на юг и предвид прогнозата за още горещи дни, пекът щеше да става още по-тегав за понасяне. Днес ни очакваше най-красивият Родопски етап за Е8, но и доста труден предвид жегата и денивелациите. Щяхме да пресичаме била и да имаме много гледки от тях, която от коя по-красиви, вкл. щяхме да видим отличителни скали, канари или скални образувания. Групата ни отново бе разделена на бързи и бавни. Първата почивка направихме след Родопското конче на ловна хижа Акватепе. Впрочем до него има новоположена червена маркировка, която спестява един голям завой, но която има за цел да ви убие предвид адски стръмното спускане по хлъзгава пътека. Ловната хижа бе отключена на първия си етаж и имаше условия за аварийно пренощуване, но пък нямаше вода (и ракия). След щателно претарашване си тръгнах само с глава кромид лук. След Стражите засякохме друг планинар, което ни изненада, предвид непопулярността на тези части от Родопите и фактът, че този участък е сред топ мечкарниците. Дам, ама тоз човек се оказа дядо Павел, преминавал 34 пъти Е3, 2 пъти Е8 и не знам си колко пъти Е4. Абе, малко самохвалко си падаше и много сладкодумец, че ни загуби половин час. Някак успяхме да се измъкнем от тази среща, като го пратихме да се поразговори с по-бавната група, която ни следваше. Следваше кратка почивка на ловна хижа Инкая. Чешмата пред хижата работеше, което бе добре предвид не особено богатия на водоизточници участък. Като за финал се опита и да завали, ама ни се размина (не се размина обаче на идващите зад нас). Последните километри бяха през едни гъсти гори, рай за мечките, та затова и Сабатон влезе в употреба от телефона. Нахъсани от любимата метал банда, с Павлин вече не признавахме ни стръмнини, ни камъни или паднали дървета, ни мечки. Дръпнахме пред всички, устремени да не бъдем кавалери и първи да се доберем до душовете. Това бе и първото ни запитване към хижарите, като стигнахме. А то се оказа, че стаите са двойки и всяка си има собствена баня с тоалетна. Оказа се и че ядене има, ама ние да сме си го били приготвили. Предвид, че бяхме единствените гости на хижата и че хижарят и неговият помощник май нямаха друга работа освен да жулят бири с ротация вътре-вън от хижата, не виждам защо не се наеха да приготвят вечеря. Както каза Цвети, в тези хижи не са свикнали с хора, правещи целодневни преходи с поредност от много дни – те не знаят от какво се нуждае такъв тип туристи – а именно приготвена храна, ранна закуска или сухи пакети, топла баня, по възможност и пералня. Що се отнася до условията, хижата бе голяма, стаите прилични, тоалетните покъртителни. Със седалката на нашата тоалетна чиния можехме да играем фризби, а в съседната стая в тоалетната имаше популация на водни червеи. Тук с Павлин малко се изхитрихме, като макар със сигурност да бяхме готови първи с къпането и прането, слязохме по-късно в столовата с надеждата, че някой друг вече се е заел с приготвянето на храната. Така и бе станало. Тишо почти бе опекъл скарата, а Нели и Доки правеха салатите, а после и наредиха приборите. През цялото това време хижарите се мотаеха из хижата, като влизаха от едни врати, а излизаха от други като в лабиринт. На въпросът ни за бири, вяло отвърнаха, че имало няколко, а на моят за ракия – че няма. Изразих съжаление предвид хубавата салата, но то бе по-скоро намек да преосмислят позицията си. Като опитен инспектор вече бях обиколил кухнята и попаднах на две бутилки 1,5 л. от минерална вода, пълни с огнена течност. Тъкмо замислях как половината съдържание на една от тях ще изчезне в светкавична операция, ала хижарят се завърна с една от тях и, сякаш даваше най-свидното си, заяви, че той черпи. За негова утеха си сипах само аз, пък и не се лакомих. Седнахме да хапваме, а през това време навън в падналия вече мрак се изля един порой. Четирима от нас все още бяха навън, но знаехме, че са близо. Дойдоха мокри, въпреки дъждобраните и доста уморени. Но нямаше как, вече бяхме на такъв етап от прехода, че всеки щеше да стисне зъби и да понесе всичко до край. 

Ден 11: Най-накрая ранно тръгване, защото хижарите ги мързеше да правят закуска. Само Иван и Павел останаха да си доспят. Началото на пътеката не бе добре маркирано, но през селата това щеше да се оправи. Така стигнахме първата махала Узуново с колоритната и голяма беседка с чешма, нефункциониращ хладилник, но напълно функционален диван с фотьойли. Оттук насетне влизахме в царството на разкошни къпини, като досега не бях ял толкова едри и сладки от тях. Предимството им пред малините беше, че са едри и по-лесно се берат, което пести време. Сетне разбунихме и кучетата на с. Жълти камък, а накрая заседнахме в кръчмата-магазин в с. Паничково. В края на селото наляхме вода, защото знаехме от други пътеписи, че водата в Йончево не е питейна, а вероятно и тази в Сърница не става. Междувременно бе напекло яко, а ни предстоеше ходене по шосе. Положителното бе, че имахме възможност да се отбием пак при едни крайпътни магазинчета за нещо разхладително. Тъй се озовахме в малкото село Йочево, където малко се повъртяхме в края на селото и неколкократно смутихме покоя на циганка, живееща в гараж. Най-накрая местните, събрали се на седянка, ни запитаха накъде сме и разрешиха дилемата ни за продължението към Сърница, общо взето и оттам, и насам все сме щели да стигнем. Работата бе, че моят трак минаваше през гора и поляни край Лява река, а на Доки по червената марка през гора край р. Дюдюклук дереси. В крайна сметка поехме по червената марка. Това отново ни прекара през селото, но в друга посока, марка йок. Едва при началото на реката такава се появи, бе свежа марка и много добра за следване през гъсталаците, край които минавахме. Пътеката бе и разчистена. Дотук добре. Около нас бе страшна дивотия и не е чудно, че успяхме да вдигнем на бяг голямо стадо диви свине с малките им. После вече не бе добре. Марката приключи, както и пътеката, защото се разтвори в околния гъсталак от храсти, ниски дървета, канари и сипеи. За щастие не срещнахме змии и кърлежи, които очаквах по такива места, но пък имаше доста костенурки. За капак бе много горещо, дори и на сянка. Явно дотук бе свършила боята или времето, но надявам се, че предстоеше довършване на тази благородна инициатива. Как и да е – ние поне имахме орукс мапс и продължихме с провиране през драките. Спряхме само за кратък обяд, тъй като това непредвидено забавяне в придвижването вещаеше късно пристигане в х. Аида. Проблем бе и че водата почваше да привършва. Тук някои разтваряха таблетки със соли, за да компенсират загубите, а аз си бях разтворил сол и захар в едно шишенце. Мисля, че тези малки хитринки ни предпазваха от премаляване по трасето. Най-накрая пробихме и излязохме на черен път, който водеше към с. Сърница.  Не планирахме да се отбиваме в селото, но липсата на вода или желанието за нещо студено надделяха. Само Рени и Цвети продължиха към хижата, защото имаха повече вода. Първият изпречил ни се магазин бе щурмуван. Без никакъв такт малкото помещение се изпълни с потни хора, с големи раници, сновящи между местните клиенти. Понеже нямаше малки бутилки с вода взех галон бира и литър тоник. Половината бира пресуших навън, където насядахме на тротоара и представлявахме трагикомична картина пред местното мюсюлманско население. Тук пак се разделихме, аз и Павлин останахме да се постегнем, а останалите решиха да посетят още един селски магазин. После така и не ги намерихме и решили, че са продължили по пътеката, поехме и ние. Времето напредваше, мисълта за опашки пред банята и че ние ще сме последни напираше. Предвид, че маркировката бе отлича, а мен малко бирата ме бе хванала, ми хрумна идеята да си пуснем Сабатон от телефона. Това деяние троши крака, но не се усеща от високите дози адреналин, които музиката вкарва на мен и Павлин. Такъв бърз ход наченахме в баира и жегата, че топяхме километрите до хижата. Имах усещането, че изкарвам през порите си поетата бира, напрягах всички мускули и крачех бързо и уверено през камънака, дишайки дълбоко, но равномерно, като от време на време някой от двамата ни изкрещяваше нещо от припева или бойният ни вик „Спарта“.  Имах усещането, че Сабатон ни връща от умирачката към върховната форма. Стигнахме хижата след Рени и Цвети и малко след Иван и Павел. Уви, пак залудо трошихме краката. От една страна, всяка стая си имаше собствена баня, от друга в хижата нямаше ток и не бе сигурно дали ще има. Явно имаше някаква електрическа подкачваща система за топлата вода, тъй че без ток, няма и топъл душ. За наша радост след час токът дойде, а с него банята и прането. После се събрахме в закрития голям навес до хижата, където хижарят и жена му ни бяха приготвили вечеря. 

Ден 12: Най-сетне разбран хижар, който да приготви ранна закуска за желаещите (всички без мен и Иван). И все пак не бе тръгване по тъмно, т.е. пак щяхме да походим доволно в жегата. Денят започна с последните същински части на Родопа, като от висотата на полите й виждахме стелещото се поле пред нас. След стръмно спускане вече бяхме в подножието на първото село от поредицата – Спахиево. Край с планинските дни, предстояха три безсмислени за вървене дни, като само в крайния етап пак щяхме да сме на билна линия в гора. Който е прокарал този последен етап на Е8 от тук не е планинар, но е идиот. И все пак бяхме решени, че ще вървим, какъвто и да е теренът, защото имахме амбицията да го довършим пеш и до края. Напр. в този участък Джорджано  през 2022 г. се бе отказал, защото не виждал смисъл да върви по шосето. Смисъл нямаше, но пък, напук на всички бохемски черти на групата, сега се проявяваше и спотайваният мазохизъм. Тук ще вмъкна и нещо за водоизточниците. Ако до х. Айда можех да кажа, че течаха 70 % от всички чешми край нас, то оттук до края процентът щеше да падне до 30 %. От друга страна този и следващия ден се минаваше през села, така че реално тежък проблем с водата не сме имали. Лично аз носех между половин и два литра според предварително проучената гъстота на водоизточниците и в нито един момент не останах без вода. Само последният ден е проблемен, но за това по-късно. Влизането ни във второто село бе ознаменувано с лимонада за 50 ст. в местната кръчма. Оттук насетне започна едно ново удоволствие за мен – а именно обилното похапване на зрели смокини, които са любимият ми плод. Много жега, шосе и черен път през ниви, преминаване край големия аз. Тракиец и засядане в едноименното село (в магазина на центъра) в опит да пропуснем голямата жега. Разпънахме катуна кой къде намери из верандата, накупихме доста неща от магазина и направихме обяд. След повече от час престой щем-не щем станахме да вървим отново по шосето. След с. Текето пак влязохме в гора, но пътеките бяха обрасли – кошмари за онези, които бяха с къси гащи. След комбинация от храсти, висока трева и тръни, накрая се налагаше аварийно спиране за чистене от чички и бодили, захваналите се по краката ни. Наредени край пътеката се пощехме (понякога взаимно) като маймуни. Тук вече ни тревожеше друг проблем. Нямахме никаква комуникация с х. Тънково, в която имахме резервация за утрешния ден. След много телефонни разговори знаехме, че и други като нас имат същия проблем, а хижарят е извън селото и е неоткриваем. Ясно ни бе, че ако не измислим нещо утре всички ще нощуват по хайдушки, както впрочем самият аз планирах за въпросната вечер. Премина се през различни варианти, но големият ни брой в случая пречеше. Кметът на Тънково също не оказа никаква подкрепа, като ние дори му намекнахме възможни решения – нямал ключ от хижата, нямало други места за настаняване, в селото живеели стари баби, които ще ги е страх да ни приберат (все едно сме талибани, а не туристи), замълча и за варианта да ни отвори кметството. За щастие поредния опит на Софийското Цвети отбеляза успех при прозвъняване на Слънчевата ферма в с. Тънково. За нея дадох идея аз, знаех, че по принцип приемат деца за лагери и то на палатки, но хората или бяха много отзивчиви, или Цвети звучеше достоверно изтерзано по телефона, та се уредихме с нощувка. Даже една част от нас щяха да са вътре в къщата, а останалите на осигурени от тях палатки (в крайна сметка всички щяхме да се настаним вътре). Още един решен проблем и бодра крачка към кръчмата в съседното село Орлово. За мен тя стана още по-бодра, когато видях какви облаци бързо се задават зад нас. Тъкмо всички се добрахме до кръчмата и започна да гърми. След бърза справка с приложение на телефона, което показва освен прогноза и реалното състояние в небето над нас, видях, че сме между две бурии. Една част от групата с насмешка реши, че ще върви, тъкмо да не ги застигне втората по-голяма буря. Аз хич и не мислех да се излагам на този риск и влязох да си пазарувам в магазина, ако ще сам да остана, пък дори и да нощувам в това село. Тъкмо излязох с бирите и навън така се изсипваше, че се бе наложило групата спешно да се пренесе с раниците по-навътре под навеса на заведението. Ха, вървете сега де ! Изсипа се порой с много тътени. С тревога гледах картата на приложението. След тази идеше още една, и ако не се засилят едни пукотевици от Велико Търново, то щяхме да преминем след като облаците над нас се разсеят. Междувременно Тънково бе ад от гръмотевична активност, явно негативната енергия, генерирана от ругатните по адрес на кмета, го бяха застигнали. След като по-едно време дъждът спря за кратко, Иван, Павел, Нели и Софийското Цвети решиха да помолят местните да ги закарат до крайната ни цел х. Книжовник (известна днес като Манастирчето) в с. Книжовник на 6 км оттук. Опитах се да ги разубедя, че всичко ще премине след още час-два, че толкова ужасни места и  натоварени шосета преминахме пеш, та сега да мамят, но бяха непреклонни и поеха с коли. Останалите бяхме твърдо решени, че ще довършим чисто прехода, т.е. ще покрием всеки сантиметър пеш. След 3 литра и половина бира в крайна сметка навън времето поразби и се отвори така жадувания прозорец, като тътените бяха ни подминали и сега гърмяха по на запад. Бързо поехме през селото към поредната отсечка черен път край аз. Книжовник, а навън вече се свечеряваше. За щастие земята е била толкова жадна за дъжд, че, макар и пороен, този дъжд не бе оставил локви и почти не бе разкалял. Уви, стигането ни по тъмно ме поставяше в дилема къде да спя, тъй като не бях планирал да е в хижата. Там ни посрещнаха радушно и ни посочиха къде са стаите, пристигналите преди нас пък бяха направили салатите. Питах Павлин дали е ок да поделя с него стаята му, така и така ще е сам в нея, като му заплатя половината, ама той най-нелюбезно ми каза да се оправям сам. Преминах по етажа, ама народа бе или по баните, или в столовата. Само от една отворена врата съзрях една от нашите девойки да се мота по бельо, но прецених, че не е моментът да питам за легло (или поне килим). Излязох навън и се заех да си намеря местенце. Имах си хамак, но нямах покривало за него, а може би щеше пак да вали. Проверих в тъмнината съседни вилички, но не намерих удобно място и в крайна сметка се настаних в параклиса до хижата. Разбира се, можеше да се настаня и в самата хижа, ама защо да ми е лесно, като може да ми е спартанско. 

Ден 13: Днес трябваше да се тръгне по тъмно – в 05.00 ч. И в толкова бях пред хижата, ама там нямаше никого. Тъй като вече мечките бяха останалите в миналото, реших, че, както петима Петко не чакат, то и Петко не ще чака петима, камо ли деветима. И поех в нощния мрак, осветявайки си пътя с челник. Заради мрака и навигирането с орукса не напредвах бързо, но след като излязох на междуселското шосе, това се промени. Тук трябваше само да се внимава само с ранобудните шофьори, които надали очакваха човек с раница да ходи край платното (или по него). Ето защо се движех с повишено внимание и челник на присвяткващ режим. Преминах през спящото още с. Долно Войводино и поех по черен път и поляни край лозя. Уви, бе паднала роса и скоро бях с мокри крака. Малко ходене и по самата жп линия за спирка Царева ливада и отново черен път до едноименното село. Тук спрях в местния магазин да си взема кафе и дочаках останалите.  Последва едно ужасно бродене по разкаляни черни пътища чак до с. Кладенец. Това са доста километри мъка. Положителното бе, че пътеката е премаркирана, лошото е състоянието й допълнително влошено от падналия вчера дъжд, който тук явно е бил по-напоителен. От многото кал и сламки край нивите, обувките ни представляваха големи калоходки, тежки и лепнещи. Стъпалата бяха мокри, краката надрани, там където не бе черен път край ниви и лозя, бе маркирана „пътека“, ама реално я нямаше, а се минаваше през треви и храсти. Да, марка има, та визира пътека, но последната липсваше поради лисата на хора, които да я отъпкват и дивото си вземаше своето. Доки казваше, че сме готови за състезанието „Брутус“. А бе наистина гадно и демотивиращо и надали някой се наслаждаваше на този междуселски участък без гледки. Всеки драпаше с единствената мисъл този ден най-сетне да приключи. В село Кладенец спряхме в магазина за почивка и отново разхвърляхме дрехи и кални обувки. Продавачките, от турския етнос, като ни видяха колко сме окаяни изнесоха домашен айран да ни черпят. Само аз гаврътнах поне 4 чаши добре осолен айран. Много любезни жени и като цяло много гостоприемно село, даже Радост беше преспала тук в кметството и днес напредваше в последния за нея етап до Мезек. След отмората ни чакаха още няколко километра шосе и черен път, но вече в жегата до с. Лясковец, където планирахме да обядваме в местния магазин-заведение. Междувременно групата се бе разделила отново, като една част щеше да ходи през Долно Ботево директно до Тънково.  Те направо „превъртяха играта“, намирайки „шорт кът“, на посочените им от местните варианти за „шорт кът“. Останалите едва докретахме до Лясковец, като първи в магазина стигнаха Павел и Иван и вече пиеха втора бира. Това пак бе от т.н. турски села, но магазинерът бе разговорлив и приветлив човек. Сякаш от тези хора срещахме повече разбиране относно наглед абсурдното ни начинание, отколкото от някои хижари по пътя ни. След като си взех поредната консерва за обяд, човекът дори ми предложи вместо нея да ми даде нещо готвено, а накрая ни подари и краставици от градината си. Тук постояхме доста, но жегата нямаше да премине лесно, колкото и да чакахме, та се насилихме да поемем отново по горещия асфалт. Усещах, че днешната комбинация от мокри крака, неотъпкани пътеки през поляни, горещ асфалт и спарване на ходилата щеше да ми излезе през носа и така и стана – в края на деня вече ходилата ми се бяха зле подбили, а пришки или мазоли се пробваха да избият на лоши места. Но стисках зъби с надеждата за финал поне за деня. След шосето по черен път и приветстване от зъбещи се кучета навлязохме в с. Долно Съдиево, което скоро напуснахме отново по черен път през приятна гора. Подминахме заключената х. Тънково и след още 4 км. бяхме вече в селото. Две неща бяха в изобилие там – смокините и циганите. Приветливо ни посрещнаха във Веселата ферма, където бяхме единствени гости, поради което и имаше място за нас. Разпределихме се из стаите, като едни щяха да си имат легло, друго матрак на пода, а аз, Иван и Павел шалте на пода. Е като че ли сефте за този преход щях да спя на пода, а този мой хамак само го разходих толкова километри без да го ползвам. Последваха обичайните процедури – къпане, пране, мазане, ходене до магазина за провизии и бира. Цялото село вече ни знаеше и ни питаше ние ли сме онези, като по всичко личеше, че сме. И понеже за мен това бе преди да се изкъпя, направо си ме досрамя да се редя в магазина сред циганите толкова мърляв и смърдящ. Вечерта премина много приятно под навеса в двора, домакините бяха наготвили вкусни ястия, имаше и по домашна ракия, както и достатъчно бира. Разни кучета и котки щъкаха под масата, някои се бяха настанили да спят в камината, а други малки зли котета щяха да нахълтват вътре, докато спим. Абе, ферма, ама весела. Уви, Веселата ферма и Радост не ни донесоха радостни новини за предстоящия ден. Надявахме се, че макар и с 4 км. отклонение щяхме да се върнем на червената марка по билната линия и да вървим през гора. Оказа се, че над Тънково този участък е много обрасъл. Съветите бяха за обход през селата и качване на билото след с. Орешец, което значеше над 20 км. шосе. Днешните драки, утрешния очакван пек, липсата на водоизточници и оставащите километри до финала ни убедиха да вземе решението за минаване през селата и качване пак на билото. Само Иван и Павел решиха да продължат директно по междуселското шосе до Мезек като се наспят – най-краткия вариант, но и най-ужасния за стъпалата. Имаше и опция за компенсиране и нулиране на голямото отклонение, което се прави от Орешец, за да се върнем на червената марка – като продължим по шосето за Малко градище и оттам по черен път излезем почти на Пичка чешма. За мен по-разумен вариант, но не бе приет, защото сме щели да пропуснем Глухите камъни. Тази нощ, колкото и да ни се пиеше по още някоя бира, всички се упътихме за спане, че утре най-сетне щяхме да стартираме наистина рано – Тишо и Нели още в 03.00 ч., другите в 04.00 и само Иван и Павел около 06-07 ч. сутринта.

Ден 14: Размърдваме се в тъмнината и събираме багажа. Който е искал закуска, му е оставена такава, така че няма какво да ни бави. Събрахме се под навеса, където всеки предприе последни приготовления за финалния щурм от около 45 км. Облепих стъпалата с лейкопласт на местата, където усещах проблеми. Напълних 4 л. вода, като едната бутилка бе примесена със сол, захар и лимонов сок. Тръгнахме на фона на челниците, а звездно небе ни разкри своя необятен свят. Шосето бе потънало в мрак и почти не преминаваха автомобили. Чакалите още пеяеха из полета и храсталаци, може би възпяваха нашата малка епопея. Ходенето не ми спореше. Стъпалата така ми се бяха подбили, особено лявото, че всяка крачка бе болезнена. Опитвах се да обърна 46 км. на колко болезнени стъпки ще бъдат равни. Смених сандалите с прокъсаните вече маратонки, но облекчението не бе съществено. Какво и да е, както и да е, всички ще завършим. Първото село е Върбово и макар ранния час, магазинът работеше и си взех кафе. Последва изгревът и второто село Орешец. Тук пак спряхме, разумните девойки се заредиха с вода именно от местния магазин, а аз пих второ кафе. Местни хора ни дадоха упътвания за предстоящия път. Доки узна за моите проблеми и пак намери изключително хитро, оригинално и просто решение. Извади една дамска превръзка и ми я поде с указание да я закрепя с лейкопласт на проблемния участък на ходилото. После те с Варненското Цвети продължиха с по-бързо темпо напред. С Павлин, Рени и Софийското Цвети формирахме своеобразната за деня бавна група. Обаче хитрината на Доки до такава степен ми свърши работа, че забравих за болката, сакаш стъпвах на малко облаче с проблемното стъпало. Поехме и ние по шосето от Орешец за с. Ефрем сред гора, като след доста ходене набрахме височина и видяхме маркировката, указваща нашата пътека. Пътят отново стана черен, а ние доволни, че отново сме на верния път. Ходенето бе приятно сред широколистната гора, а марката бе начесто. Виновника за последното срещнахме на Глухите камъни. Някакъв човек, с атрактивен вид ни посрещна – с шарени дрехи, звънчета на колана, изрисувана тояга и бос. Имаше си и баба, и тя въоръжена с една сопа. Веднага се самонае за наш екскурзовод. Предусетил, че това надали ще мине без намек за дарение, се стрелнах напред сам да си разглеждам, а спътниците ми останаха с него. Общо взето бе интересно, но не бе нещо, което да ме остави без думи и предвид основната ни цел, накрая го определих като загуба на време и енергия. За смях на групата и може би, задето тръгнах сам, яко се омотах в плетеницата от пътечки. Уж да изпреваря всички, а накрая Павлин ми звъня да ме пита къде съм, че те са приключили с обиколката и ме чакат. При всички стрелки по дървета и камъни, табели с карта и орукс мапс, се наложи, за да не се затрия съвсем да се върна по същия път, което значеше ударно изкачване на върлата пътека до отправната ми точка. Оттам бързо щях да набера скорост, за да ги достигна. Още повече скорост набрах, като ме съзря бабата със сопата и пое след мен, питайки ме дали съм минал от еди къде си и дали съм видял еди що си. Заварих групата и дядото на една беседка, но, понеже се яви друга група туристи, той загуби интерес към другарите ми и отиде да даде услугите си на новодошлите. После разбрах, че съм бил прав и без и дума да каже за пари едната девойка му е платила (дарила) колкото една нощувка по хижите (20-25 лв.). Оттук нататък маркировка имаше нарядко, а защо ли дядото я бе направил идеална само до Глухите камъни оставям на вашата преценка. Излязохме на беседки, където починахме, после имаше и малко шосе за ходене, 2-3 импровизирани сергии, откъде ни упътиха за посоката и насетне черен път. Жегата печеше здраво, живеехме от сянка до сянка, чешмите бяха пресъхнали, като само на Пичка чешка можахме да налеем вода, но не си бе работа, защото струята бе слаба, а  над чешмата няма сянка и слънцето те опича жив, докато напълниш малка бутилка. Километрите се нижеха по-бавно отколкото ни се искаше, но появата на вр. Шейновец ни даде надежда, че това все някога ще свърши. За първи път искахме Е-преход да приключи час по-скоро не от нетърпение, а от досада. Следващата спирка бе на беседка с чешма при един трафопост. Чешмата също бе пресъхнала. Оттук имахме избор – по шосето или по-стръмна пътека, всъщност тя е червената марка. Последна почивка за събиране на сили. Всеки бе легнал на една пейка, всъщност аз на бетонения под, защото пейките бяха свършили и изпод масите виждах боси крака с мърляви пръсти, някои от които облепени. От всички заслони в Родопите, които посетих, само тук намерих стъкленица с една глътка ракия останала в нея. Срамота, по Е3 имаше в повече заслони. Салют, една капачка на екс и е време да потегляме, че вече получаваме клипчета как останалите скачат в басейна в къщата за гости в Мезек. След едно неприятно катерене по хълма зад беседката следваше стръмно и каменисто спускане – „радост“ за изтерзани колена и ахилеси, от каквито се оплакваше Цвети. Тук по някое време се разделихме, защото аз и Павлин искахме да хванем работното време на Мезешката крепост и Сабатон влезе в употреба за последен път, което доведе до рязко увеличаване на скоростта ни, че чак все едно нищо не ме болеше. Можех да си позволя да се изтерзая за последно, така или иначе последиците идват после. Навреме стигнахме за крепостта, превзехме я с щурм, но, честно казано, нямаше какво да се види. Това, което е отвън, това е и отвътре. Можеше и да се каже, че Е8 вече е завършен успешно, но оставаше снимката с дивото прасе (скулптурата) в центъра на селото. И отново бързах, защото от цялото това мотаене през всички тези дни ми бе дотегнало и не ми се оставаше за финален банкет, като предусещах, че след толкова зор днес банкетът няма да е нищо повече от обикновена вечеря. Ако питате мен, бих признал за победен банкет само мятане в басейна с мръсните дрехи след „n“ на брой бири и викове „Спарта“, а девойките да завъртят едно граовско хоро на моравата в двора по къси гащи и челници. Но в крайна сметка останах. Причините: липсата на транспорт, вкл. малките шансове за стоп до Свиленград, алтернативата 15 км. пеш до гарата ми се видяха вече твърде множко, отделно влакът ми тръгваше в 3 през нощта и какво щях да правя до този час там и най-сетне изключително любезното отношение на жената, която работеше в къщата за гости и веднага ми предложи място и за мен. Направихме си всички дружна снимка с Мезешкия глиган и вече можехме да приемем, че сме официално приключили Е8, извървявайки, по крайни сметки, около 440 км. Последвалият банкет беше културна вечеря с достъп до много храна и бира. А тъй като аз бях настанен на походно легло в столовата, то за мен банкетът продължи и след като бях останал сам, да не говорим, че призори пак тарашех хладилника за закуска, без да се интересувам много-много кое е наша храна и коя чужда. 

Епилог: Утрото ни завари вече цивилни. От Варна и Заарата щяха да дойдат да си приберат спътниците ни, а за Софийската група Тишо  бе поръчал превоз до Свиленград от негов приятел и после поемахме с влака. В едно купе задушевно (буквално и преносно) се паднахме аз, Павлин, Цвети и Рени. Споделяхме преживявания и изводи, и съжалявахме, че не си взехме повече бира за влака. Павлин, след още 3 месеца и горе-долу толкова бегачески състезания, можеше да мисли за своята пенсия, а аз тепърва ще почвам да кроя следващия голям тематичен преход, чрез който да го извадя от състоянието му на пенсия. 

Повече снимки тук:

 https://www.facebook.com/media/set/?set=a.3184692438341607&type=3

 По стъпките на Ботевата чета 04-07.06.2022г.

Тази година нямах възможност, заедно с Павлин, да си сложа тройната корона от БГ Е-та. Нямах време за подготовка и за смяна на вече захабената екипировка. Но пък в списъка ми стоеше и Ботевия преход, а Павлин също прегърна идеята. И ето ни пак двамата кроим, готвим се и се надяваме на добро време през нестабилния месец юни. Тръгнахме малко след масовото преминаване. Не ни се ходеше със стотици хора и за повече дни, отколкото ни трябват. Ето защо си направихме четиридневен план, снабдихме се с gps track на маршрута, закупих билети за Козлодуй и зачакахме деня. Лошото е, че Павлин се разболя малко преди тръгването и до последно не бе съвсем ясно, доколко ще успее да закрепи положението, за да тръгне. Отново щяхме да сме двама. Но какво пък, казват, че чета от един е чета с войвода, чета от двама – войвода и байрактар, а чета от трима – воевода, байрактар и предател. Тъй че двама стигат. 

Ден 1: Утро е. Неголемият бус за Козлодуй е пълен, незаето е само едно място. Остават 5 минути до тръгване, а Павлин го няма и не си вдига телефона. Шофьорът ме предупреждава, че ще тръгне по разписание, а аз отвръщам, че петима Петко не чакат. Чудя се дали коремът на спътникът ми се е стабилизирал след хаповете лопедиум. Ей го на, без грам притеснение, че закъснява, се появява и търси автобуса, махам му от прозореца. Потегляме. Пътуването е задушевно и дълго. Преминаваме оттам, дето после ще сме пеш. Бедни и безинтересни села с дълги разстояние едно от друго. Само Козлодуй прави разлика, личи си, че в АЕЦ-а плащат добре. Оттам си вземаме такси до парка в другия край на града, дето е копието на парахода „Радецки“.

                      

 Оттам започва и нашия преход, в който ще последваме Ботевата чета до гибелта на воеводата и сражението в м. Рашов дол. Пътеката е 120 км., но понеже ние ще продължим до с. Лютиброд удължаваме я с 10 км. И двамата сме с бради, но на Павлин е по-дълга и го избираме за войвода. Аз пък нося знаме и се назначавам за байрактар на четата. Пресичането на града е дълго. Деца ни махат от съседната улица с поздрав „сальям алейкум“, колко тематично. Уцелваме мото събор и се шегуваме, че ние сме пехотата, а те кавалерията. Жега е. Което е лошо в комбинация с асфалт. На центъра правим обилен обяд. После вадя знамето, слагам го на една тояга и го закрепям на раницата си, да се вее (то е голямо). Напускаме града в посока АЕЦ и в м. Матеев геран се отделяме по Ботевата алея през рехава гора. Започва един низ от черен път покрай горички и ниви. Това ще е характерно до влизането ни в Балкана. Дълги безкрайни прави участъци черен път или нарочно поддържана алея покрай ниви, понякога ливади, а тук-там оградени с нарочно засадени дървета. Понеже скоро бе минавала основната група, всичко бе окосено, където е поляна. Край нас се редуваха голи ниви, после с още дребен слънчоглед или царевица, а в повечето случаи с едри класове зърно в различна степен на зрялост – зелено или златно. Все едно сме в Златна Добруджа. 

                          

Но и жегата не прощаваше. Добре, че този път имахме слънцезащитен крем. Вода имаше само в селата, затова бяхме пресметливи. Преминахме Бутан с кратка почивка, пресякохме Огоста по автомобилен мост и навлязохме в Софрониево, където се задоволихме с обяд от местния магазин. Павлин, заради стомашните неволи, не смееше да приема много храна. Още не се бе оправил. След селото бе първото сражение на нашата чета. В края на селото пътят ни изведе пред стадо и три кучета се спуснаха да ни лаят. Оказа се, че не сме натам, но, уви, верният път пак ни изведе на стадото и този път 6-7 улични пастирски кучета се спуснаха връз нас. Павлин продължи без да се смути напред, но аз се заех да пазя тила и да пръскам с лютивия спрей всяко куче, което се стрелкаше отзад. Надали газта попадна у някое, но пък бе достатъчно, за да ги накара да размислят и след малко зъбене да се изтеглят на дистанция. Това бе моментът за контраатака, която ги изтласка още по-назад. Без повече премеждия навлязохме в поредната дълга поредица ниви. Вече се свечеряваше. Тук обаче Павлин забави темпо и коремът му взе да прави сериозни проблеми и да го вкарва все по-често в храстите. Нощта ни завари още в полето. Павлин ставаше все по-зле, стискаше зъби и не говореше. Поредното повикване на болния му стомах го вкара в храстите за поне 20 мин. Чакалите вече запяха своята зловеща песен, а аз се чудех, можем ли да изминем последните 2 км. до с. Липница. Излязохме на шосето за селото, но коли не липсваха в мрака и рискувахме да ни бутнат, защото Павлин, бе зарязал всички охранителни мерки. Свихме по пътека, която също води за селото. По нея друго приключение. Наближаваме постройка и виждам, че човек тича насреща ни и говори по телефона, че сме пред джипа. Докато се чудя какъв джип, зад нас се появява той и ни осветява с фаровете. Тогава виждам, че тичащия човек носи брадва. Павлин не е много адекватен, но аз предусетил, че са ни взели за крадци, спокойно си гледам телефона за пътеката, по която следва да продължим. Джипът и оня с брадвата спират до нас, а аз ги изпреварвам с въпроса: „взехте ни за разбойници, а ?“  После обяснявам, че сме по стъпките на Ботев и повдигам трибагреника, който още е в ръката ми. Това знаме ни помогна доста пъти в този преход. Всичко бързо стана ясно, получихме указания за пътеката за селото и къде наблизо има чешма. Само дето селото не стигнахме, защото Павлин изгуби сили. Спряхме на лагер на голяма поляна под някакъв социалистически монумент на загинали партизани. Опънахме палатката, направихме разбор на водата и легнахме. От толкова ходене до храстите Павлин се бе обезводнил. Започваше да се повтаря сценарият с наши спътници от ланското Е3. Този път обаче бях готов, имах в себе си сол и захар и ги разтворих във водата на Павлин. Само дето нещата не се случиха, както трябва. Павлин почна да повръща и изкарваше солите, които трябваше да го вдигнат. Тогава стана наистина тревожно. Бяхме опънали лагера в 23 ч., а към 01.00ч. положението бе тежко. Или повръщаше, или имаше разстройство, което засилваше обезводняването. Цял ден бе вървял в жегата без достатъчен прием на вода и храна, а сега изкарваше и нищото, което имаше в себе си. Вдигна и температура. Трудно контактен бе, почти не ми отговаряше, дишаше тежко, издаваше тревожни гърлени звуци, като човек, който е зел-дал вече. Единствено на запитването ми да викам ли бърза помощ, отговаряше с не. Излишно е да казвам, че трескаво обмислях ситуацията. За щастие бяхме на метри от шосето за селото, край нас имаше поне една къща и не бе зле за евакуация, дори и за забутано село. Карах го да пие на малки глътки от водата, дори да я повръща. Убедих го да изпие още един лопедиум за разстройството и парацематол за температурата. Единственото нещо, което можеше да му помогне да изкара нощта, бе да заспи. Браво, ден първи и четата от двама остана без войвода. Утре бях категоричен, че го пращам да си върви, а ако се наложи и аз с него, за да го придружа, явно няма да е тази година преходът. Не бе правилно решението му да тръгне болен. За щастие урегулира дишането и заспа. Заспах и аз, но спането ми бе 3 часа. Физически той бе по-добре трениран от мен, имаше голяма воля, но ето, че една дребна бактерия или вирус, може да сломи всяко тяло. Замислих се пак колко рисковано може да е да идеш сам на преход. Ами ако зверовете или телесен срив те сварят сам ?

Ден 2: На утрото Павлин бе по-добре. Успя и да закуси. Реши, че ще върви и пътьом ще види как е. Събрахме бивака, а аз взех част и от неговия багаж. В селото не намерихме чешма, но имахме малко запаси и поехме по шосето за Алтимир. Жегата не бе напекла и макар и дълъг участък го извървяхме без проблем. Знамето пак се вееше на раницата или в моята ръка. Тук се яви друг феномен. Ако досега, когато съм ходил по шосе, колите да са ми свиркали, защото им се пречкам, то сега, виждайки знамето, ни свиркаха за поздрав. Коли, тирове и мотористи. В Алтимир заредихме с вода на една бензиностанция, хапнахме по вафла и през селото излязохме на поредното безкрайно поле към Добролево. Там, заради пека, също престояхме под сянката на дърветата в двора на местното основно училище. Едно цигане даже ни пита дали сме „Ботевци“. После пак черен път край ниви до Борован, където се надявахме да намерим кръчма с по-стабилно угощение. Ама уви, посрещна ни комисия от двама младежи на скутер, пита ни какви сме – що сме и ни осведоми, че в неделя кръчмите не работят. Борован се оказа голямо, но безинтересно село и то, като предходните и последващите села, бъкано с цигани. Изследвахме работещите магазини в центъра и не останахме очаровани. Магазин за хранителни стоки с минимален избор, в който се продават и няколко дамски блузи, и един тъжен продавач зад тезгяха. Оскъдно напазарували се оттегляме на сянка на пейките под навеса на една затворена кръчма. Разпростираме се с дрехи за съхнене и разпилени провизии, както ний си знаем. Толкова окаяни изглеждаме, че когато помахвам на едно младо цигане, което се пазари с дядо си, който я врънка да му купи кутия цигари, тя ми се сопва, къде си мисля, че се намирам, че й махам. Става ми смешно и се смея на глас, а Павлин спи и похърква на пейката до мен. Впрочем днес отбелязвам рождения си ден. От една страна съм доволен, че го посрещам на пътя, мръсен, потен и с мазоли, вместо с принудителна почерпка по етикет на колектив и познати (в съзнателния си живот не съм си празнувал рождения ден, щото то пък един живот….) Обаче сега ми се щеше да има малко ракийка и нещо по-така, ама няма, даже и по цигане няма, както се шегувахме с Павлин. Единственото хубаво на цялата мизерия, е че стомахът на Павлин вече се стабилизира, той приема вода и храна и изглежда сякаш ще намери сили да продължи. Най-лошата жега е (следобедната), а ние пак крачим по шосе с доста натоварен трафик около два часа. Добре, че е знамето. Хем ни виждат от далече шофьорите, хем ни се радват и ни свиркат за поздрав. Стигаме с. Баница, където планираме да нощуваме. Магазини работещи покрай главното шосе няма. Чешми в началото също не намираме. Упътват ни до единствения работещ магазин, пред който пият бира дузина цигани. Е тука ако не ядем бой… Поздравяваме се с местните и влизам със знамето в магазина. А там продавач някакъв чужденец. Вечерята и бирата осигурени. Кратък лаф с местните и се отправяме за парка край шосето да опъваме палатка. Намираме там и чешми с минерална вода, на която се позамиваме и изпираме туй-онуй. Уви, привидно се бяхме успокоили, че местните цигани са готини хора. Свечери се, тамън бяхме опънали палатката и почнаха да летят камъни покрай нея, гарнирани с подвиквания на местни младежи да се изнасяме, че земята била тяхна и кои сме ние, че да се разпъваме тука. Бяха повече от нас и не ги виждах в тъмното, но бавно приближаваха. Ами сега ? Павлин, остана наглед невъзмутим, това не му харесвам аз. Не знае кога трябва все пак да предприеме някакви ответни действия, каквито и да са. Най-лошото, според мен, бе да останем в палатката. Тогава или щяха да почнат да замерят директно нея, или щяха да дойдат, нахъсани от спотайването ни, със сопите. Ето защо извадих спрей и ножа и излязох от палатката. Никой нямаше наблизо, само заплахи и по някой камък от дистанция. Сигурен съм, че видяха, че излязох. Реших да не ги провокирам, защото при всички сценарии, нещата щяха да са лоши за нас. И Ботевата чета в крайна сметка е отстъпвала пред врага, когато се налага. Използвах, че се суетят, а после и активните си тръгнаха (но докога ли), казах на Павлин да не пуска челника, а да сбира багажа. Ни звук, ни стон от наша страна, а бързо сбиране на багажа, докато имаме възможност. За всеки случай подадох сигнал в полицията, въпреки, че никой нямаше да дойде бързо. Това бе в случай, че нещата стигнат до нож. За щастие бързо се събрахме, никой не приближи, отмених сигнала и поехме през селото без ясна посока, но с идеята да се отдалечим. Лошо, в пет сутринта го даваха да се разцепи от дъжд и гръмотевици и ни трябваше добро място за лагер. Часът отново клонеше към полунощ. Яд ме бе на глупостта ми (не толкова на младите цигани, които донякъде ги разбирах поради първобитността им). Трябваше да не разпъвам палатка в циганско село на такова явно място и то по светло, още повече, че виждах къде се събира местната младеж. За капак малко след парка, почна да ни подвиква някаква групичка циганета. Пак извадих ножа и продължих напред без да обръщам внимание на въпросите им. Исках да изляза от селото и да вляза в гъстия мрак на крайпътните поляни, където бях уверен, че няма да имат куража да ни последват, защото всяко псе си знае територията. Ама Павлин, нали е жаден да експериментира върху човешката психология, спря и ги зачака. Върнах се и аз. Срещу ни дойдоха четирима 13-14 годишни момчета и ни предложиха вишни !? Ха така, първо камъни, сега вишни. Няма как, завързахме разговор. Стана ясно какви сме и какво правим, както и че някой ни е замерял с камъни. Те от една страна го оцениха като неправилна постъпка, но от друга смятаха, че сме провокирали местните, като сме се разпънали в парка на центъра. А кой да ни гарантира, че те не са ни замеряли ? За да е пълна нашата идиотщина и липса на тактика, Павлин се върна с един от тях до парка за вода, въпреки моите намеци. Ще яде бой това момче. Аз останах с тримата, които от нейде пак станаха четирима. Ножът бе с едно ниво в по-ниска степен на готовност, в кобура, но незакопчан. Прецених, че рискът е нисък, а скоро и Павлин се яви с вода. Момчетата ни предложиха да ни заведат на поляната, дето спят Ботевите походници и Павлин като да бе съгласен. Аз обаче отказах с мотива, че ще продължим до Милин камък. Това и оставаше, да опънем пак палатката на известно за тях място и след един час пак да свистят камъни. Разбира се и посоката, която им дадох не бе тая. Тръгнахме по една тъмна улица и след половин час търсене на добро и дискретно място за палатката, се настанихме край една ограда на улица с необитаеми къщи под един орех, който добре ни прикриваше с клоните си. 

Ден 3: Предния ден често гледах небето и се чудех откъде ще дойдат тези прогнозирани лоши облаци, при положение, че небето е чисто синьо и полъх дори няма. А прогнозите предвещаваха буря и рязко влошаване на времето. Е и тази нощ не спах повече от три часа. Едно, че дебнех за вражи елементи, а второ, че все пак очаквах и буря, която се сбъдна към 04.00ч. Чух далечни тътени и станах. Звезди нямаше, а далечината светеше. Проверих в интернет прогнозата, а после и радарите на приложението ми за атмосферни условия. Бурята идеше, но не откъдето я очаквах, а от север, от Румъния. Час по-късно яко трещеше все по-близо, вятърът се усили и замириса на дъжд. Павлин спокойно си спеше в палатката. Ама тя под сравнително голям орех. Не е оферта за гръмотевична буря. Потърсих подслон за евакуация при нужда. Околните къщи, макар и необитаеми, бяха със заключени порти и мъчни за преминаване огради. Но намерих една напълно изоставена, с разбита врата. Ставаше за подслон при буря, колкото да премине. Скоро загърмя някъде в съседните села. Събудих Павлин и му казах, че е добре да се преместим временно. Докато се разсъни и заплющя як дъжд, навреме се преместихме в къщата. Половин час силно валя и трещя в околието, но мисля, че гръм не падна в селото. Като премина се върнахме в палатката. Вече развиделяваше. Сетне още няколко пъти силно валя, но трещя по-малко и по-далеч. Нямаше какво да се прави и дремахме с надеждата, че времето ще разбие. Следях и прогнозата, но оптимизъм нямаше. На няколко пъти пак почваше силен дъжд. Утре щеше да е отново хубаво време, но и на двамата не ни се оставаше в това село, където нощите трябва да сме нащрек. Към обяд поне спря да вали и не гърмеше никъде, а облаците от тъмни и буреносни - поизсветляха. Пътьом имахме доста открити терени, но пък и три села за евакуация. Решихме да рискуваме и да опитаме да стигнем максимално далеч, като идеален вариант - подножието на Балкана. Събрахме мократа палатка и поехме над селото към близкото възвишение. Изкачихме Банин връх и се отправихме към обзорния Милин камък, където четата също е водела сражение. В местността е изграден и паметник. Тук изгубихме пътеката, която не личеше в тревата и по направление на трака заслизахме от хълма към полето. Продължихме през кални черни пътища и просеки, като пътьом подминахме разклоненията за с. Мраморен. Към местността Веслец отново теренът стана горист. Наблизо бе и едноименното село, а наоколо имаше вилички. От една се яви дядко, който ни запита какви сме, а после каза, че сме закъснели, Ботевите четници вече били минали. Е ние сме подкреплението, пошегувах се. Покани ни на по ракия. Ако не бързах да изпреваря дъжда, бих седнал за една бърза. Благодарихме и продължихме. А нали и сме четници, няма да разваляме дисциплината на похода. С пот и мъка изкатерихме един безкраен баир на Предбалкана и сравнявахме отсечката с Дерменка-Добрила. Абе тоз преход не трябваше ли да е лесен ? Гористият участък свърши на Ботева поляна, обзорно място с голям паметен кръст. Оттам започваше спускане към полето на Враца, а пред нас се простираше цялото величие на Врачански Балкан. Предвкусили успех за деня и пред опцията да спим в мократа палатка, която поради това, че не изчакахме да изсъхне и допира на слоевете (в сгънато състояние) бе мокра и вътре вече, решихме да се поглезим с нощувка в комплекс Хъшовете (поне бе тематично) в подножието на планината. Направих бърза резервация, а човекът ме предупреди, че щяло да бъде шумно, защото има голяма детска група. Това да ни е проблемът, ти слагай ракията в хладилника и готви скарата, че идат гладни хайдути. И този етап обаче бе безкрайно дълъг и скучен, като в самия му край насмалко едно дребно куче да оръфа крачола на воеводата, който напразно приложи тактиката на безразличното подминаване на лаещото куче, което обаче изотзад се стрелна към него. Без повече премеждия се добрахме до комплекса. Настанихме се в стая прилична по-скоро за хижа, отколкото за нещо, имащо претенции да е хотелски комплекс. Пране и къпане и после отидохме в столовата. Тя бе празна, но вече дънеше музика, защото предстояла детска дискотека. Воеводата реши, че навън е студено и останахме вътре, където, след като дойдоха и дечурлигата, вече бе невъзможно да се чуем. Поне персоналът бе съставен основно от 17-18 годишни хубави момичета, които ни сервираха, което компенсира какафонията. С воеводата доволно потъркахме бради.

Ден 4: Закусихме в стаята и се стегнахме за финален щурм. Вече бе ясно, че, след всички премеждия, сме кажи-речи успели и с този преход. Оставаше да качим стръмната пътека на Балкана до местността Избата. Времето днес бе ясно и отново горещо. Пътеката тук-там отваряше обзорна гледка към полето между планината и Веслец. Докле изкачим стръмнината и аз останах без шапка (воеводата я загуби предния ден), така четата остана без калпаци. Малко преди м. Избата вече стана равно, като следваха хълмовете на историческите върхове Купена, Околчица (Вола), Камарата и Дългия зъбер. 

Тук наново развяхме знамето, което вчера бе прибрано, заради лошото време. Посрещнати бяхме от стадо коне, уви, не бяхме кавалеристи, а проста прашна пехота. Наляхме вода на чешмата в м. Избата и поехме към Канарата, лобното място на воеводата Христо Ботев. Малко постояхме там. Павлин четеше информационната табела, а аз се чудех, откъде би могъл тук да долети вражи куршум, като допусках в ума си за по-вероятна версията за предателство към воеводата и братоубийство. След като по нашему отдадохме чест, се отправихме към вр. Околчица и внушителния паметник. Там също постояхме малко, но за нас прехода не свършваше тука, а в местността Рашов дол, където  част от пръсналите се Ботеви четници са били предадени и са водели последен бой с турската потеря. Воеводата, който така и не достигна своята върхова форма, пожела да изберем дългия, но без много стръмно път по шосето през местността Погледец. Войводска дума, коленете ще почиват, ама колко много жега брахме по шосето, връз което околните дървета не хвърлят сянка ! Това бе и най-дългият път от трите възможни. За капак и преките пътеки, които знаех и които секат шосето, бяха така обрасли, че на практика непроходими. Бавното ходене допълнително мореше между слънцето и жежкия асфалт. Искаше ми се да ходим по-бързо, за да стигнем час по-скоро гъстата гора, ала знаех, че Павлин не можеше. На моменти знамето ми ставаше сенник. Но стиснахме зъби и тоз път и след час и половина някъде бяхме в гората на сянка. Символично свих и прибрах знамето. Уви и тук познатата ми пътека (зелена марка) бе така обрасла, че ни предстоеше последно финално изпитание за този иначе лек 130 км. преход, който и деца правят. В рамките на 300 метра 3 пъти ползвах GPS  навигацията и два пъти се изсулих по стръмния обрасъл хълм. До метър трябваше да се навигирам, за да знам, че съм на пътеката, която на терен липсваше. Трябваше да излезем в Лютиброд и да си хванем влака за София. Забавяхме се, вече изпуснахме първия ни удобен влак, предстоеше същото да стане и с втория, ако продължавахме така да се борим като в джунгла. В такъв момент се замисляш, как ли са се справяли Ботевите четници с капризите на времето и особеностите на терена с тяхната никаква екипировка, а бих казал, че и половината не са имали нужните познания за придвижване в планината. Този горски ад свърши на параклиса и възстановката на плевнята, където се е водел последния дружен бой на Ботеви четници. Сетне и селото бе близо и бързо излязохме на него, прекосихме го и стигнахме гарата 10 минути преди българската железница да мине. За жалост времето не стигна да намеря магазин и да купя студена бира, което малко отне от радостта ми за поредното успешното начинание. 

Послепис: Ясно е, че всеки преход който трае няколко дни или поне стотина километра, не може да е съвсем лек. Но се радвам, че този не бе толкова лесен, колкото си го представяхме, а ни предложи вповече всякакви емоции. Защото, за да има приключение, не може емоциите да са само положителни.  Определено не ни беше леко, че на моменти даже сравнявахме с предишните си преходи. Радвам се и че Павлин успя да завърши, не ми се искаше, дори да имам възможността, да го завърша сам, защото това бе общо дело. Неговият случай от една страна показа колко е крехка човешката природа, дори да е силна, но същевременно показа и че човек, има ли силен дух (но само когато болестта го поотпусне) може да се стегне и да довърши дадено начинание. За нас този преход бе по-вълнуващ да си го извървим сами, но за други може да бъде с организираното шествие, което си има пък своите плюсове и минуси. И тази година, въпреки всички ангажименти и проблеми, не ми беше нулева. За следващата година има готов план за Е8, само чакам да сберем дружината от ветерани, да си сменя вече вехтата екипировка и да се заема по-сериозно с физическата си подготовка овреме. За останалото – Бог да даде здраве на мен и хората около мен.