Предистория:
Открих една своя страст – да изминавам дълги разстояния пеш. Това доведе до мечата да прекося най-дългите пешеходни туристически маршрути у нас, било то известни, малко известни или новаторски. Важното е да има някакво очертано трасе за следване. Уви, започнах с неуспехи. Те обаче ме научиха на много неща за това, какво се изискваше от мен, че да се справя с такова начинание. После успешно завърших Резово-Дуранкулак и ето, че се зароди идеята за рестарт на Е4. По пътеката щяхме да поемем с Павлин, верен другар от студентските ми години. Бяхме ходили достатъчно пъти заедно в планината, че да си допаднем за спътници в това начинание. И той нямаше много планинарски опит, но пък беше стоик, което не е никак малко за такова начинание. Освен това бе и по-технологичният от двамата, а новите технологии, както окончателно се убедих – помагат. Орокс мапс на телефона, смарт gps часовник, инсталирани приложения за прогнозата за времето…., докато аз все още бях в романтичната ера на хартиената карта и компаса, и взирането в небето. Подготовката (физическа, екипиране и планиране) започна доста отрано и завърши ден преди тръгването, когато реших, че искам по-лек и необемен спален чувал и отидох да си го купя. Освен това подготовката бе напрегната, а тръгването като цяло несигурно. Коронавирусът и семейните ми ангажименти можеше да провалят начинанието в последния момент. Като начало този вирус и мерките срещу него въобще провалиха замислената тренировъчна програма, а такава ми трябваше, защото бях много извън форма. Не знаехме дали, като настъпи моментът, ще има свободно придвижване и дали хижите въобще ще работят. За да тръгнех, всички вкъщи трябваше да са здрави. А ще ми дадат ли нужната отпуска в службата ? Въобще всичко трябваше да е наред, за да мога да зарежда това всичко и да тръгна. Като цяло, освен закупения в последния момент спален чувал, откъм екипировка още в началото си купих нови обувки, които поразтъпквах повече в градски условия, отколкото в планината. Останалото общо взето го имах. Започнах с домашен фитнес от февруари. После включих и тичане в двора на едно училище (в началото в нарушение на противоепидемичните мерки). Само 4 пъти успях да направя преход в планината преди да тръгна, като в 3 от тях пълнех раницата с бутилки с вода, че да ми тежи нагоре. За компенсация направих същото няколко пъти в блока, като се качвах до последния етаж и спусках неколкократно с тежката раница пред учудените погледи на някои съседи. Толкова ми беше подготовката и сякаш въпреки всичко вървеше добре, докато не се наложи да претърпя операция в началото юни. След операцията свалих 8 килограма, които обаче бързо възвърнах донякъде. Възстановяването щеше да трае в най-добрия случай месец-два, но окончателното възстановяване щеше да отнеме повече. И така един месец болничен вкъщи и дотук с физическите усилия, докато не зарасне оперативната рана. И все пак в края на юли прецених, че нещата с възстановяването вървят що-годе добре, поех риска и определихме дата на тръгване 7 август (петък). Подготовката на Павлин протече по-успешно. Той ошета доста отсечки в Източни Родопи, а през останалото време държеше форма с плуване. И така оставих семейство и служба, оставих всякакъв цивилен живот, за да се потопя напълно в приключението наречено Е4.
Ден 1: кв. Драгалевци – з. Смильо
Поспал едва 3-4 часа, вече крачех из темните Люлински улици към метрото. Вечерях обилно и закусих още по-обилно, даже пътьом вече едва преглъщах поредната чушка със сирене, че напредвах с времето, а не исках да закъснея за уречения час на тръгване от Драгалевци. Питах се всичко ли сложих в раницата. С Павлин се засякохме в автобус 64 и заедно слязохме близо до центъра на Драгалевци в 6.30 ч. Слънцето тъкмо изгряваше над София и успяхме да заснемем изгрева. На хоризонта обаче имаше и облаци, прогнозата бе за лошо време още в ден първи и затова бяхме се решили на ранен старт, този така чакан старт, пък после каквото ще да става. Пътеката от Драгалевци към Черни връх не ми е интересна, даже нямах против да тръгнем и от х. Алеко или от Симеоново, но Павката държеше нашето Е4 да е по оригиналния маршрут и нищо да не пропускаме (убеждавах го и да цепим от Клисура през х. Вада за х. Мальовица, вместо да правим излишния полукръг през езерата и вр. Мальовица). И така нашето пълнопрограмно Е4 се почна. Взех едно камъче от Драгалевска река, което да оставя на Гоцев връх подобно на Ком-Еминейци, които вземат камъче, та да го хвърлят накрая в морето. Ходенето до х. Алеко не се отличи с нищо особено. Бе рано, бе прохладно, бяхме сами и чат-пат съзирахме и отново изпращахме с поглед София (без никаква носталгия). Хората отиваха на работа (бе петък), а ние отивахме към Гърция (пеш) и то без направен ПСР тест (предстоеше ни само задължителният тест за издръжливост). За 3 часа стигнахме х. Алеко. Кратка пауза и поехме към Черни връх…. или онзи връх, който е някъде там измежду мъглата от облаци. За час прекосихме Стената и от мъглата се яви чайната. Атмосферните условия горе категорично ни заявиха, че Е4 си е сериозно изпитание и не бива да си правим излишни илюзии за приятна разходка, гарнирана с много гледки. В този момент гледки нямаше. Имаше само гъста мъгла, силен вятър и студ. Спряхме в предверието на чайната да облечем нещо по-дебело и да покрием главите си, пък и да решим ще го чакаме ли да се оправи или да пердашим в мъглата от кол до кол. През отворената врата виждахме как вятърът раздухва пластовете мъгла, но не може да ги прогони. Времето нямаше да стане по-хубаво според прогнозата, даже бе по-разумно да преминем откритите високи части преди обяд. Ето защо поехме по нашето начинание. Хубавото бе, че от кол до кол се виждаше ясно, даже на моменти имаше и по-добра видимост, която с течение на времето още се подобряваше. Така крачейки стигнахме до чешмата след Черни връх в посока Ярловски купен и напълнихме бутилките (бяхме решили да не мъкнем цялата вода още от квартала). Тук нейде се появи третият ни спътник, а именно кучето Смильо. Като че ли през родословието му е минала някоя немска овчарка, защото имаше такива черти, а също и някой дядо птичар, защото гонеше птиците из храстите и чупеше стойки, като надуши дивеч. Най-симпатичното бяха ушите му, едното наострено, а другото клепнало напред. Това куче много обичаше водата и не пропускаше да нагази в локва или блато по пътя. Първом мислехме, че е с някого, защото често изтичваше напред и после се връщаше, но се оказваше все по-ясно, че изчаква нас. Никой друг не се виждаше наоколо. Кучето нямаше каишка, но сякаш бе гледано, защото имаше една привързаност и преданост към човека и това се усещаше още от самото начало на срещата ни. Не знаехме каква съдба го е довела тук, но знаехме, че предстоеше да ни е спътник по негова си воля. Първо мислехме да го кръстим Балкан, ама нали не сме по Балкана, не му отиваше. Затова го кръстихме Смильо, тъй като нямахме съмнение, че това куче има намерение да ни придружи до едноименния заслон. Впрочем тогаз не знаехме дори дали е мъжко, но после се оказа, че сме уцелили името с пола. В 12.20 бяхме на вр. Ярловски купен. Докато Павлин проверяваше има ли поражения от обувките върху стъпалата си, аз отскочих до кутията на върха да напиша послание в книгата. Тъй като знаехме, че утре при Елза в Клисура ще отседне с нас голяма група по Е4 от 8-9 човека (Голямата група) им оставих едно послание. Това според мен бе групата, заради която решихме да тръгнем ден по-рано, та да не се конкурираме за места по хижи и заслони, и която очевидно се бе отказала от идеята да спи на Смильо, а щеше от Алеко да тръгне към Клисура.
Без да губим повече време наченахме дългото спускане по южните Витошки склонове. Времето бе щадящо. Мъглите останаха назад по високото, затопли, но същевременно имаше облачност, която да ни пази от горещото слънце. Спряхме за кратко на пейката в края на голямото спускане и хапнахме. Смильо и той намаза залък, но не повече, че храната бе строго разчетена. Пробвах да му дам скакалци, но явно не бе гледал „Оцеляване на предела“. По пътя към з. Смильо вече почна да прогърмява и да проросва дъжд. Темпото обаче бе нарушено от малините по пътя, които и занапред щяха да развалят дисциплината и устремената ни крачка. Преди заслона се отбихме до едно крайпътно дърво, където Павлин предварително бе скрил в шумата две бири и две консерви. Вечерята бе осигурена. Добрахме се до заслона към 15.10 ч., нямаше никой и разпънахме катуна. Смильо не го пуснахме, че нещо твърде съмнително се чешеше и той като верен страж се настани да спи в малинака току до вратата. Заслонът по план бе крайна цел за деня, защото не искахме още първия ден да се презорваме с дълъг преход, а да дадем възможност на тялото да се адаптира към начинанието за ден-два. Следва да отбележа, че проблем с маркировката нямаше. Вода на заслона не сме търсили, защото знаехме, че най-вероятно няма да задоволи нуждите ни. Павлин отиде до 139-ти кол към Чуйпетлово на не повече от 10 мин. при чешмата да се измие. Навън прогърмяваше вече по-силно и аз се чудех, ще сколасам ли да направя бърза баня преди да се изсипе. Като се върна, тръгнах тичешком към чешмата и скоро бях гол пред нея. Обливане със студена вода, пълнене на бутилките и бегом обратно, че гърмежите усилваха своята мощ и честота. Тъкмо влязох в заслона и се изсипа порой. Разположихме се царски в бедняшкия заслон. Отворихме бирите, той се си избра масата за спане, а аз пейката с възглавниците – и двете не особено удобни за тази цел. Но до нощта оставаше много време. Тъкмо бяхме решили, че по това време и в делник няма да има други квартиранти и ето, че в още неспрелия дъжд се чуха гласове и скоро момче и момиче ни бяха на гости. Не се изненадахме, когато се оказа, че и те правят Е4. Тяхната програма обаче бе по-интензивна, защото ползваха палатки и не зависеха от подслоните по трасето. Поради тази причина, като спря да вали, тръгнаха с идеята да спят на палатка на Бука преслап или в ловен заслон Яребковица. Повече нищо не разбрах за тях и дали са успели да завършат. Ние с другаря останахме да отмаряме в и около заслона. Верният Смильо, който мислех, че се е подлъгал по двойката, бе на пост в малинака и се явяваше всеки път, когато излезехме. Все още не вярвах, че на сутринта ще го заварим. Денят най-сетне пое към заник и заслонът се обади. Нещо писукаше в стената. Впрочем стената бе облицована отвътре пак с дъски, като имаше разстояние между двете и оттам идваше и звука. Павлин сподели, че и преди седмица, когато е идвал, е чувал същия звук. Решихме, че там е попаднало пиле и не може да се измъкне. Взех челника и светнах в пролуките между дъските, за да го локализирам и измислим начин да го измъкнем преди да е умряло от глад. Колко се изненадах когато измежду дъските в мен впери поглед голям сив съсел. Викнах Павлин да го види и той, защото животинчето нямаше намерение да бяга от светлината на челника. Ето кой писукал така. Всъщност скоро се оказа, че не е един, а е цяло стадо съсели. С напредването на вечерта те ставаха все по-активни. Тропаха, шумоляха, цвърчаха и се гонеха между стените и облицовката от дъски. За капак, там дето бях легнал, главата ми опираше в дъските на стената, а зад тях един съсел строеше гнездо и не се впечатляваше от моите удари с лакти и светене с челника. Отчетливо виждах в пролуките как носи материал и отъпква гнездо от мъхове и шумки. Питах се дали нощес няма да ми загризе носа или ушото, като опирах глава в дъските. През нощта толкова се активизираха, че чак събаряха по нещо в заслона (или някой от тях падаше шумно). И моят персонален миш здраво чегърташе до ухото ми, че на моменти ми идеше да извадя лютивия спрей и да го обгазя през отворите на дъските. Все пак криво-ляво спахме, даже не бих рекъл, че на утрото съм бил недоспал въпреки, че се будех през нощта било заради мишките, било заради вратата, която хлопаше от вятъра. Поне ни бе топло. Не се наложи да палим печката или да се навличаме с дрехи. Спалните ни чували бяха достатъчни. Всъщност аз го мъкнах само заради тази нощувка и все пак не го оставих на съхранение нейде по пътя. Поне ден преди тръгването купих летен спален чувал, който заемаше малко място и тежеше едва 700 гр. Моето мнение е, че ако човек, макар и зиморничав, облече всичко, дето има в т.ч. дебело яке и има предвид, че там има оставени някакви китеници, то спокойно може да изкара нощта и без спален чувал. Да не забравяме и печката.
Ден 2: з. Смильо – Клисура
Станахме в 5.50 ч., но тръгнахме едва в 7.00 ч. Павлин доста се мотаеше, но щеше да дойде момент, в който да се стяга набързо и преди мен. Денят ни посрещна с рехава облачност, чудесно предвид предстоящото трасе (щеше да ни пази от жегата). Посрещна ни и Смильо на прага. Не бяхме планирали куче за прехода, а и то щеше да ни създава проблеми по трасето, но ако успееше да измине пътя с нас, бях решен да го прибера вкъщи. Тръгнахме по широкия черен път и се радвахме на редките гори и тучните поляни край нас. Смильо ту избързваше напред, ту се появяваше зад нас. С бодра крачка отмятахме километрите в последната част на Витоша. По едно време обаче забелязах, че отзад на раницата на Павлин се вее само една гета, а трябваше да са две. Какво да се прави, човекът направи опит да я намери и се върна назад, а аз и Смильо останахме да го чакаме под една джанка (поне времето ми отиде в трупане на джанкови калории – които по принцип съм свикнал да приемам течни и с градус). След повече от 20 мин. той се върна, но не бе намерил гетата. Надявахме се някой от идващите след нас по Е4 да я намери. Даже писахме в един форум. Поехме пак напред. Преди Букапреслапски проход видяхме табела за вода вдясно от пътеката. Верен на принципа, че в планината чешма (а в града жена не се подминават) се набих между клоните и излязох на пътечка, която ме поведе към дол. В началото на дола действително имаше чешма, но тя едва течеше и тъй като имахме вода не се наех да допълвам запаси. Скоро стигнахме остатък от асфалтов път за Ярлово, а сетне и самия проход. Насетне щяхме да крачим във Верила. За разлика от предното ми минаване тук преди години, сега заварихме прясна маркировка и никакъв проблем за ориентиране. Не се наложи нито веднъж да ползваме gps. След Бука преслап на един остър десен завой имаше чешма в дълбок дол. Дебита бе добър и напълнихме вода. Сетне чешма щеше да има току преди Клисура. Верила се отличи с малини и гъби. Тук малините бяха по зрели от Витошките, по начесто и по-нагъсто. Бе изпитание да измъквам Павлин от малинака. Като видях, че няма да стане без спирания, почнах и аз да се навирам за малини с него. Но поне имах подход, късах най-плодните филизи и хапвах малините в движение. От гъбите разпознах различни видове гълъбки. Верила си е Верила. Нищо, че ми е най-родна географски (от Радомир съм), но никак не ми допада тази планина. Крачиш из един безкраен черен път, все кален, и се чудиш кога това мъчение ще свърши. Пък аз си бях сложил сандали върху обутите в чорапи нозе. Всичко стана в кал, че се наложи скоро от влизането ни във Верила да ги сменя с маратонките. Нали и вчера бе валяло, та сега имаше участъци от пътя, които бяха гьолове – провирахме се през гората в ската, за да ги заобиколим. Тук претърпяхме още една загуба. Изгубихме Смильо. Досега като зачезнеше напред, обикновено се явяваше отзад и винаги идеше като го викнехме, но сега го нямаше. Явно му бе писнало да ни чака да ядем малини и бе поел нейде из Верилската дивотия. Поне да бе стигнал Клисура, че в тази планина нямаше да види рахат. Към края на планината вече изникнаха гледките към Рила, която все повече се надигаше пред нас. Уви и тя затулена през повечето време в облаци. Постепенно взе да става по-открито и повече полянки да ни се явяват. Тук обаче небето, което бе почнало да ни мъчи с пек, се затули с тъмни облаци и много бързо затрещя и заваля. Успяхме все пак да сложим дъждобраните, но заради наближаващите гръмотевици, реших, че е по-безопасно да влезем в гората (бяхме на поляна връз хълм). Там преседяхме около половин час, докато се навали. Шегувах се с Павлин дали са били вкусни малините, защото реално и те ни забавиха, иначе да сме почти в Клисура. За щастие гръмотевиците трещяха в други участъци и не бяха заплаха за нас. Като отмина валежа, пак поехме. Твърде скоро видяхме пушек да се издига между боровете в гората. Дали е паднал гръм или дъждът е подплашил хора, излезли на пикник и сега жарта на огнището им, оцеляла след дъжда, е подпалила нещо ? С такива мисли, минах една поляна, та се омокрих, за да видя що е това и ако е пожар, да го потушим своевременно. Оказа се димящ комин на постройка, която просто е ниско разположена в горист дол. Стигнахме благополучно Клисура, но като сметнахме ни бе отнело 9 часа и половина (до 16.30 ч.). Това явно заради забавянето с гетата, малините, заобикалянето на дълбока кал и локви, изчакването на дъжда и една почивка за хапване. В Клисура знаехме, че Елза няма да я има, но ще можем да я изчакаме в двора й, докато се върне. Но тъкмо Павлин да я набере, за да я пита къде й е къщата и се изсипа такъв порой с гръмотевици, че нямах време и дъждобрана да си сложа. Озовахме се през един разграден и обрасъл двор в изоставен фургон, с обитател клошарка, която в този момент за щастие не си бе „вкъщи“. Така яко трещеше, че се чудех, дали опасаният с желязо мукавен фургон представлява фарадеев кафез. Но като всяка следобедна лятна буря и тази бързо премина. Разбрахме къде е къщата на Елза и как да влезем в стаите, посетихме и магазина в селото. Явно занапред се очакваше доста да ни вали и аз се чудех дали дъждобранът ми, който вече имаше шевове (да – бе кърпен), щеше да издържи. Та в магазина питах за дъждобрани, като се надявах да имат от най-обикновените, но магазинерката взе, че си записа. Усмихвам се и й казвам, че той сега ми трябва, а тя ми обяснява, че не е за мен, а занапред да има, ако някой като мен го закъса. Как и да е, скоро бяхме в режим на къпане и пране в къщата за гости. Това е предимството да стигаш първи някъде, където се очаква да дойде още народ – било банята, било кухнята са на твое разположение. По-късно дойдоха стопаните, а след тях и Голямата група. Ние с Павчо бяхме в дойна стая и, макар притясно вътре, си имахме тераса с простор, а в стаята ютия, с която Павлин вместо да си изсуши чорапите, успя да ги изгори. Следваше обичайната за вечерта лечебна програма, която спазвахме с малки изключения всеки ден – пиене на разтворим магнезий, мазане на проблемните места с крем Спасител за зарастване на рани и загряващия Конски кестен за болезнени мускули и стави. После слязохме на долния етаж, където домакините бяха устроили една голяма стая на столова. Елза е много слънчева жена, а пък мъжът й е с мустаци т.е. в случая бе моя порода. Нагости ни перфектно. Имахме салата, скара с пържени картофи и страхотен десерт – гръцка баница, която много напомняше на глед и вкус баклава и реване. Там се запознахме и с Голямата група, с която щяхме да се засичаме по трасето и най-вече по хижите по пътя. Велислава от тази група първа предприе ход да се запознае с нас като се настани на нашата маса и си поръча ракия, която изпи почти преди да дойде салатата й. Понеже не запомнихме в началото името й, поради сходството й на външен вид с актрисата Ернестина Шинова, с Павлин щяхме помежду си да я споменаваме като Ернестина. Това бе най-отраканата жена в групата. Скоро към нея се присъедини Антон – бате Тони, психологът с китара. С останалите макар и запознали се, далеч по-късно щяхме да открием обща приказка, горе долу, тъкмо когато щяхме да се разделим завинаги. Начело бе планинският им водач Жоро, който като всеки капацитет, който води група, в началото ни се видя дръпнат и многознаещ – познавачът на планината. Само ако знаеше, колко имаше да го ядосва неговата група занапред. И все пак да си призная, тайно ползвахме неговия опит, като при решенията за предстоящия ден (в условията на лоши прогнози за времето) го подпитвахме каква прогноза има той и какво смятат да правят. Рядко получавахме недвусмислена и искрена информация за намеренията им, но плановете им за деня не можеха да ни се изплъзнат, все пак стартираме от едно и също място почти всеки ден. Впрочем, оказа се, че те са видели гетата на Павлин близо до з. Смильо, но са я подминали. Доволно похапнали се изтягаме в меките легла, заснемаме обзора на деня и потъваме в сън. А вън на простора прането ни потъва в дъжда и предстои да го сушим следващия ден върху раниците си.
Ден 3: Клисура – х. Седемте езера
Събуждаме се пак в 5.50. Обличаме се и слизаме за закуска. Някои от другата група също са станали, въпреки че те ще тръгват към 8.30 ч. Елза ни е приготвила закуската. Имаме си цял хляб, сирене, кашкавал, салам, кана чай и домашно сладко от малини (за радост на Павлин). На който иска му прави и кафе. Хапвам обилно, като дори се насилвам да изям 4 филии – отде да знам кога ще ми се отдаде пак обилно хапване. Пак се замотаваме по вина на спътника ми и тръгваме в 8.00 ч. На излизане от селото не гледаме gps-а и благодарение на една баба намираме пътеката за Е4. Пътеката не минава баш през центъра, а по-скоро една пряка преди него (по улица срещу улицата на Елза). В началото на тая пътека не забелязах маркировка, после се яви някаква синя и след това червената. Като цяло началото тук не е начесто маркирано, но то и няма къде толкова да се затриеш, логиката на черния път е ясна и трябва да се следва в правилната посока. В началото се минава през рядка гора и огромни поляни. И започва кефа с местната фауна, съставена от крави, овце и кучета. Не един се е оплаквал от срещите си с местните помияри, така ги наричам, щото и в Пирин имаше овчарски кучета, но поне бяха расови. Според водача Жоро, той колко пъти бил минавал оттам, нямал проблем с местните кучета. Аз обаче имам проблем с тях, дето и да ида, та си имам едно наум. И тъй неизбежното се случи. По черния път пръснато стадо крави с няколко кучета. Павлин, който смята, че при такава ситуация не трябва да заобикаляш, а само да не обръщаш внимание на кучетата, които те лаят, тръгва напред. Не ме чака да се подготвя са схватка, защото пък това е моята позиция за такива ситуации и това ме ядосва малко. Бързам да го настигна, защото смятам за изключително глупаво да се раздалечим в такава ситуация. И ето два мелеза между каракачанка и кой знае какво се стрелват срещу нас. Канията на ножа щраква, а спреят отдавна е в ръката ми. Обаче подвиквам на кучетата, изсвирвам и се разбираме с мир. Все пак решаваме да заобиколим стадото през гората, а кучетата ни съпровождат донякъде. В гората слагам и кожените ръкавици, предвидени за 1. топло в студа и 2. за много близък бой с кучета (т.е. да го хванеш за гърлото). В края на горичката излизам зад стадото и там очевидно попадаме на тартора на псетата. Същ мелезак ама по-нагъл, който с лай се стрелка към нас. Другите две се подвеждат по акъла му и те се втурват. За капак и сарказъм и един пудел се явява и той „барабар Петко с мъжете“ се втурва към нас. Павлин е пред мен и не се трогва, само се подпира на щеките си. Аз съм отзад и виждайки, че няма да се разберем с мир, правя това, което правя винаги срещу такива кучета – на свой ред решавам да ги нападна. Атака срещу атака. По подобие на преторианец вдигам едната щека и тя като пилум полита срещу най-близкото куче. Уви, не уцелвам, но то побягва. Това разярява друго от псетата и то се стрелва, само за да получи доза лютив спрей. Макар и без пряко попадение, косвено съм го засегнал, защото побягва тръскайки глава. С него всички побягнаха, а аз взех да ги замерям с камъни и клони подире им, крещейки бойните възгласи на римската пехота. Малко преиграх. Че даже и се оказа, че съм с включена камера, която виси на раницата ми отпред и такъв трагико-героико-комичен клип се бе получил, че все едно се търкалям с цялата глутница в тревата. Заключението на Павлин бе, че много ясно, че ще ми налитат, щом ги провокирам. Как и да е, атаката бе отблъсната, аз окончателно разсънен, но пък си загубих шапката тук. Павлин предложи да се върна за нея. Да бе – много смешно. Онея мерзавци вероятно са я разкъсали за отмъщение. Продължаваме по пътя си и аз намирам един прясно оглозган кокал от бедрена кост на животно и се шегувам с Павлин, че това става като тръгнеш сам напред през стадо с кучета.
Най-сетне обаче поляните свършиха и започна прохладна борова гора и покрай нея тук-там малинаци за радост на Павлин. Оттук маркировката бе редовна. Отбихме се и до скалния феномен Обесения камък, който според мен не представлява нищо кой знае колко забележително. По отклонението за там, намерихме малко загубени вещи. Нож, масивна нокторезачка, запалка, малко чушки и глава лук. Част от зарзавата бе повреден от нечии автомобилни гуми. Не знам защо, ама прибрахме всичко. После нокторезачката завещах на хижата, запалката на з. Кобилино бранище, а зеленчуците изядох. Само ножа си прибрах като трофей. Пък и така го бях разтълкувал това знамение: планината ми взе шапката и така ми каза, че слънчево време няма да видя, но пък ми даде нож, защото ми е приготвила изобилие от зверове по пътя.
Боровете почнаха да стават все по-внушителни и вече си личеше, че навлизаме в Рила. На разклона между х. Вада и х. Ловна, при пейките, едно семейство ни каза, че вече нямало чешма, не си направихме труда да проверим, защото имахме достатъчно вода и поехме директно към х. Ловна. Пресякохме река Джерман по паднали един до друг два борови ствола и скоро бяхме на хижата (в 13.00 ч.). Там атрактивния пънкарски персонал бе надул от уредбата детски песнички и риташе топка на поляната. Народ имаше доволно (пък бе и неделя). Ние разхвърляхме наново циганията – де що имаше да се суши вкл. гащи бе простряно по маси, пейки и камънаци. Ползвахме щедрото към този момент слънце. Че предстоеше и това да се промени като всеки следобед досега и насетне. Впрочем малко преди хижата се оказа, че Павлин отново има гета, или почти. В същия ден една група минала и я взела след Смильо на път за Клисура. Те щели да отсядат при Елза, която пък знаеше за гетата. Току пред къщата й обаче решили да я хвърлят в кофата за боклук, но пак по щастлива случайност Елза видяла това през прозореца си и отишла и я прибрала. Павлин щеше да си я получи пак, но след прехода, а дотогава бе като „Пипи Дългото чорапче“, в случая „Павчо Червената гета“.
От х. Ловна имахме опциите да следваме червената маркировка до х. Седемте езера, която минава през х. Рилски езера или да поемем по малко по-кратката пътека със зелената маркировка. От любопитство предложих да минем по зелената. Последва голям баир и пуфтене, дорде излезем от боровата гора в клека. Малко преди Долното езеро времето пак отиде на влошаване. В далечината гърмеше, но по всичко личеше, че дъжд иде насам, а може би и мълниите. Ускорихме много сериозно крачка, отново се надбягвахме с бурята. Чак се чудехме на масовката, която слизаше от х. Седемте езера по тази пътека и се моташе все едно цяла седмица ще е чудно време. Към края на езерото и началото на финалното катерене до хижата почна да ръми и народа взе че се сети, че е време да бърза към лифта. Много хора ме питаха дали и оттук може да се стигне лифта и колко още има. Лошото е, че някои бяха с малки деца, а предстоеше да плющи и още нещо, в последния участък, който е стръмен, има камъни, които при дъжд стават хлъзгави. Тъкмо изкачихме последната стръмнина и излязохме на пътеката от х. Рибни езера и взе, че заваля. Сложихме дъждобрани, но вече бяхме почти пред старата хижа и скоро бяхме в нея. Часът бе 15:10. Настаниха ни в една голяма стая, заедно с един чужденец, който мязаше на някой от викингските народи. Бързо заехме половината стая с дрехи за сушене. И двете ми тениски, с които разполагах, бяха мокри. Едната не бе изсъхнала от прането и нощния дъжд в Клисура, а другата бе подгизнала от пот, заради скоростното издрапване до хижата. Дъждът в района се изсипваше в порой цели два часа. Павлин заспа, заспа и викингът и захърка като верен син на Один, а аз чаках да поспре да вали, че да ида да си прибера припасите. По времето, в което Павлин скри запаси край Смильо, аз бях на Рилските езера и потулих между камъните край Рибното езеро три консерви, кентче бира и 100 гр. ракия. Надявах се сбиращите се по това време дъновисти да не са ги намерили и най-вече се чудех дали самият аз ще ги намеря. Появи се пролука във валежа и отскочих до езерото да си диря вечерята. Намерих я, беше студена все едно е била в хладилник. Навръщане видях, че и Голяма група е пристигнала, дъждт ги бе пердашил яко. Те бяха по-бавни от нас, в първите дни от прехода тръгваха късно и често си плащаха цената за това. А от този ден с Павлин осъзнахме, че само това ни спасява от следобедните бурии – ранно ставане и тръгване, стремително и бързо ходене без почивка (освен евентуално за обяд). Уви, това ни лишаваше и от удоволствието да поседнем на някой чукар и да се наслаждаваме на панорамите или да поснимаме доволно. Колко пъти едва смогвах да извадя апарата и да снимам, че сетне трябваше да го догонвам. А къде по напред да гледаш като бързаш – в околните красоти, в краката си, за да не се пречукаш по камънака, или в небето, за да прецениш движението на облаците и стабилността на времето. Оказа се, че Голямата група ми е намерила и прибрала шапката. Тъкмо бях решил да крада една розова шапка с еднорог на нея, която видях да стои безстопанствено на един перваз в хижата и само чаках нощта за покушение (алтернативата бе някой дъновист да се лиши по същия ред от дрешка от простора, която да ползвам после като кърпа). Тъй като хижата имаше малка столова, хапнахме горе в стаята. Аз от носеното, Павлин от готвеното в хижата. Ама аз намазах и от неговото, щото се оказа, че той не яде зелева салата, а бе получил такава за гарнитура. Ето ти мезе за ракията. Легнахме си, а по някое време в нощта викингът се завърна като блуден син и водеше още по-голям викинг, нещо като северна мечка гризли, ако имат такива там. Онова нещо се качи на горния ред легла, зае три и така хърка през нощта, че даже викингът от долния ред легла (при все, че и той бе дъскорезница) му се смя цяла нощ.
Ден 4: х. Седемте езера – з. Кобилино бранище
Този път тръгваме след голямата група, но си знаем, че ще я застигнем по пътя. В 7.20 и ние сме се изнизали от хижата, минаваме край 5 от езерата и катерим към Езерния връх. Бързам да мина този участък, че за втори път в кратко време пак се катеря по тази пътека, а не обичам да повтарям трасета толкова скоро. Времето засега е хубаво. Това обаче рязко започва да се променя на Езерния връх, който достигаме в 8:40 ч. Там настигаме Голямата група и една друга немалка такава. На Раздела времето окончателно се скапва по високото. Пада гъста мъгла (ниска облачност по билото), става много студено и духва силен вятър. Нещо като преживяването ни от Черни връх, но по-студено и ветровито. Идеята ни да катерим по-леко облечени няма да сработи тук и вадим якетата. Добре, че в последния момент реших да оставя тънкото лятно яке за сметка на служебното, което бях получил. То бе зимно, дебело и пазеше и от вятъра. Задминахме групите и се впуснахме в мъглата да катерим и спускаме върховете по пътя ни – Дамга, Мермерите, Додов връх. Понякога мъглата се вдигаше за малко в нашия участък и ние съзирахме красивите гледки, които иначе предлага този билен преход. Така за кратко зърнахме Урдиния циркус, както и Рилския манастир, и някои далечни върхари. Въпреки мъглата, лесно следвахме пътеката с червената маркировка, като само понякога, където бе каменисто и не се виждаше къде е следващата боя, се случваше да излезем на коловата маркировка и да движим за кратко по нея. Тук насмалко да намерим заместник на Смильо, когато се появи от мъглата подобно куче и пое редом с нас. Кръстихме го Страхил, защото правехме сметка, че ще ни другарува до з. Страшното езеро, където първом мислехме да нощуваме. Е затри се далеч по-рано оттам и по-бързо от Смильо.
Бях закусил слабо и изкачването на Мальовица ме измори. От мъглата и потта по мустаците ми се събираха капки, които, като наведях глава, падаха връз обувките ми. Като излязохме на равното горе, трябваше само да кръшнем малко до връхната кота, но на мен не ми се ходеше, нали съм го катерил няколко пъти, а и облакът, в който бяхме, бе скрил всички гледки. Павлин отиде, а аз седнах до един кол, да хапна нещо за енергия. Като се върна, започнахме голямото и противно спускане от върха към хижа Мальовица. Колкото и да внимавахме при всяка крачка, Павчо успя да се изсипе и насини. Чакахме активно идването на хижата, сиреч чакане с ходене към целта, която като не ще да идва, ние я идваме (тука май измислих нови думи и словоред). Долу стигнахме в 14.00 ч., времето бе прекрасно, слънчево и ние наново разпънахме багаж и дрехи в радиус от 2 метра. Починахме, презаредихме вода, хапнахме по скара със супа за гарнитура. Голямата група се забави и почнаха да идват един по един, когато ние отново поемахме на път в 15.40 ч. Следваше един пасаж зад хижата, който стръмно по тясна пътечка през клека катери рида за към Страшното езеро. Към нас се присламчи и един планинар от Троян, който бе жаден за приказки. Павлин обаче толкова бе ускорил крачката, че все едно ходеше по равно. Самият аз с цената на едри капки пот съумявах да го следвам по баира, а човечецът от Троян, който също не искаше да изостава (и бе хем по-тежък, хем с по-тежка раница) пуфтеше и сумтеше зад нас (ама без да спира да приказва). Измъчихме го. Приятна компания си направихме до езерото. Оказа се, че освен планинар, той е и гъбар, та доста си поговорихме пътьом за гъбите. Полюбувахме се на красивите зъбери и скални стени, които се издигаха вдясно от нас та чак до самото езеро. Там стигнахме в 17.20 ч. Заслонът вече бяха заели две момчета с едно от най-красивите момичета, които видях в планината и пред която и околните върхове бледнееха по хубост (абе казано честно момичето имаше страхотно бразилско дупе). Дотук бе и нашият спътник, който следваше да се върне в хижата и утре да катери към х. Иван Вазов. Направи ни първата обща снимка на фона на езерото и ми предложи глътка марково уиски, което и сега нямам обяснение що му отказах (явно надморската височина или бляна по оная бразилска прелест ми бяха размътили главата). С Павчо се решихме на пешеходен садомазохизъм до заслон Кобилино бранище. Даваха го от утре следобед времето да се разваля пак, като вдругиден да е още по-лошо, та ми се щеше, с нощувка на Кобилино бранище, утре да си осигурим ранен старт и бързо преминаване до Рибни езера, откъдето да преминем през върховете до хижа Македония преди да ни хване лошото време. Отсечката Рибни-Македония и Кончето-Вихрен са участъците от Е4, където най не искам да ме хваща буря. Аз май го и подведох малко, като му казах, че по спомен се стига за 40 мин. (а то го давали да се прави за 2 часа). Наляхме вода от ….. абе май баш си от езерото, на една голяма канара до езерото пише „вода“ и на изходящия от езерото поток има чучурче (пластмасова тръба), ама водата иде от езерото и тече не само през чучура, но прелива и над него. Май така и не пихме от тая вода, защото имахме достатъчно количество от тази на х. Мальовица. Последен поглед към Страшното дупе…. пардон към Страшното езеро и бегом след Павлин, който вече драпаше по пътеката. Последва красивият участък с камънаците и металното въже към Поповокапските езера, където бяхме в 18.00 ч., а после и самите езера. Пътеката правеше едни големи и плавни завои, като аз все казвах на Павлин, че още малко има. С това още малко и тая пътека имам чувството, че обиколихме почти в кръг един връх в основата му. Слънцето вече клонеше да се скрие на запад, когато мернахме заслона в ниското. Павлин остана да се мине на един поток, а аз се заспусках. Бе идилично време, хълмовете се багреха в оранжев оттенък на залязващото слънце, което току отнякъде смогваше да прехвърли по някой лъч светлина над билото. Беше около 20.00 ч. Край заслона пасяха крави, които огласяваха с дрънченето на хлопатарите си долината, в която е построен. Е, спреят за кучета ми беше в ръката, докато наближавах, ама такива тук нямаше. Вече бях видял две фигури в клека недалеч от заслона, така че знаех, че няма да сме сами. Влязох вътре, оставих раницата и излязох да търся обхват на телефона и да ги изчакам. Скоро бяха при мен, запознахме се, те влязоха да си посберат нещата, че да ни освободят пространство и на нас. После дойде и Павлин. Заслонът определено бе по-мизерен от Страшното езеро, но ставаше за пренощуване. Само дето така и не посмях да ползвам оставените там одеяла. Че ако тупнех някое от праха, не се знаеше, какво още може да изпадне от него – я мишка, я цяла лисица. А мишки и тук дал Господ. Така здраво човъркаха нещо в едното кьоше, че се чудех разумно ли е да оставям раницата на пейката, или по-добре да я окача на нещо високо. Имах храна вътре и се опасявах, че не просто ще ми я изядат, ама че и направо раницата ще ми оръфат. Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипаха свода над бранището и ние палнахме две свещи в заслона и вечеряхме каквото там имахме в раниците. Чувствах се малко като в схлупена таверна от някой фентъзи роман. После разпънахме спалните чували и легнахме да спим. Тая нощ ми бе малко студено.
Ден 5: з. Кобилино бранище – х. Рибни езера
Ставаме рано и спретваме багажа извън заслона, та да не шумим на останалите. Тръгваме в 6.30 ч. Вън вече е съмнало и денят се очертава да е хубав. С бодра крачка поемаме през Водния чал по лятната маркировка. Този път си отварям очите за чешмата, която ми фигурира на картата, но такава пак не намирам. Като знам тука каква буря ме хвана преди години, сега даже ми е чудно, че и облаче няма в небето. Без да спираме, спускаме билото и долу успяваме качествено да се омокрим от росата. Въобще горетекса на роса не държи, заключваме и двамата с Павлин. В 11 без нещо сме на Рибни езера и похапваме. Нямаме време за губене, на чала се обадих на дежурния синоптик на НИМХ, който каза, че днес времето следобед в района ще се развали и може да прегърми и превали, но утре ще е по-зле. Исках да стигнем х. Македония при хубаво време, за да не зацикля тук като на предходния си опит да направя Е4, когато времето не се оправи три дни. Тръгнахме, но и времето тръгна на разваляне. Появиха се облаци току над Канарата и Павлев връх, които постепенно заемаха повече площ. Колкото и да бързахме, бе бая баир, бе много разстояние и не можехме да се похвалим, че сме по-бързи от облаците. На Зъбците времето все още вървеше към скапване. Вървях, но очите ми все гледаха с тревога черните облаци, които се струпваха над Павлев връх и краят им се не виждаше. Бях останал сляп за околната красота. Преценявах, обмислях, но накрая мустакът ми не излезе толкова куражлия. Не исках да рискувам да премина поредицата от върхове над 2600 м. под такива облаци, които всеки момент може да ме засипят с дъжд и гръмотевици. От второто всъщност се боях. Това е единственото, с което не исках да рискувам в планината. Павлин искаше да премине, смяташе, че няма да завали, но аз бях решен да не рискувам и да се върна. Какво да прави, съгласен или не, пое след мен надолу към х. Рибни езера. Към края на спускането тъмните облаци вече ги нямаше, бяха заменени от по-поносими сиви такива. Но какво ни гарантираше, че, докато пак се качим обратно, няма отново обстановката да се промени. Бях много ядосан и обезсърчен. Днес щурмът не бе успешен. Провали се от нежеланието ми да събера кураж и да премина при риск от влошаване на времето. Провали се от погрешната ми преценка за обстановката горе. Вечерта не падна нито капка дъжд, нито се чу гръм, горе също е било стабилно времето. А знаех, че утре го даваха да трещи на поразия. Пропилях ли шанса ни ? Ами ако не бяхме правили класическото Е4 през седемте езера, сега щяхме да сме с ден напред и времето можеше да е добро в този участък ? Ще се застоя ли отново в х. Рибни езера, чакайки времето да се оправи ? Откъде мога да заобиколя този участък – през Семково, през Рилския манастир ? Ще се проваля ли отново тук ? Гръмотевиците не падаха по билата, а в ума ми. Сега разбирах значението на словосъчетанието деморализирана войска.
Върнахме се в хижата и хижарят ни настани в едно голямо бунгало с няколко стаи. Аз избрах леглото до прозореца, което после се оказа още едно грешно решение. Пред хижата седеше един отец с расо, помислих, че е от манастира по-долу, но се каза, че не е оттам, а е дошъл да си почине тук. Много благ човек ми се видя. Изкъпах се и ме втресе. Сякаш духа ми се настройваше за пораженчески край и сега тялото ми, мобилизирано до краен предел, издържало на вятър, влага, натоварване и контузии, се отпускаше. Павлин бе заспал на леглото си, а аз продължавах да се ядосвам на себе си. Той искаше утре да продължи през върховете, не му се губеха два дни в заобикаляне. Ходех до столовата и се връщах. Ето че най-сетне Голямата група пристигна, даже се изненадаха, че не сме поели към х. Македония, като им разказах откъде сме стартирали деня. Те се настаниха на една голяма маса, поръчаха кана вино, Тони извади китарата и подхвана песните. Тотални айляци, нито се вълнуват от прогнозата за времето, нито от маршрута и рисковете, които крие. Имаха си Жоро, той да му мисли. А те всяка вечер по хижите купон, винце… всъщност така се прави. Да го ходиш с кеф. Защото и като подготовка и като реализация, нашето Е4 аз бих го определил с една единствена дума - НАПРЕГНАТО. До последно не знаехме, каква ще е пандемиологичната обстановка в страната, вкъщи всички ли ще са здрави, аз самият ще се възстановя ли от операцията. После едно тичане по билата, защото следобедите го дават лошо време. И вместо да гледаш върхове, следиш с поглед облаци. Вместо да гледаш езера, гледаш в краката си да не се пречукаш на някой камък от бързане.
Павлин също се появи в столовата и седна при две момичета, които се оказа, че също са по Е4. Това им харесвах на Голямата група, както споменах – айляци. Ернестина (Вили) ни наля по едно вино и с нейната усмивка върна живота в мен. Тонката се раздаваше с китарата и като почна песните на Черно фередже, отецът, който също бе в столовата, деликатно се изниза. Имам чаша вино, топла храна, музиката на Антон, пеенето на народа в хижата, познати и непознати, и компанията на две девойки на моята маса. И девойките, и Голямата група утре щяха да преминат през билото към х. Македония, Павлин също. Според Жоро, ще има времева пролука. Щом всички ще идат и аз няма да остана по-назад, пък каквото ще да става (то ако ще става нещо, ще е масов мор по билото). Гаврътвам виното и всички ядове ми минават. Мустаците отново са хусарски и отново съм в играта. Виното отменя парацетамола за вечерта.
Ден 6: х. Рибни езера – х. Македония
Станахме още по-тъмно. В края на нощта не спах много добре, защото пак ми беше студено и се завих с 5 одеяла. Хем бях легнал до външната стена на сякаш мукавеното бунгало, хем до прозореца, през чиято дървена дограма ми духаше цяла нощ. В столовата вече се раздвижваше народ. Хапнахме по две пържени филийки, които ни ги бяха приготвили още вечерта и се екипирахме с якетата, очаквайки студен фронт нагоре към билото. За момент в столовата бяхме останали само аз и Павлин. И тогава забелязах, че на някои от снощните купонджии им е артисало от мезето. Три чинии бяха наредени, една със скара, една с 2 вида луканка и една с нарязана пастърма. Имаше и половин бутилка вино с канче до нея. Ами… денят започваше добре. Дай тука на гладния мечок калории на аванта. Замезих се, взех и за изпът (щяхме да го хапнем за тяхно здраве), налях си половин канче вино и го изпих на екс. А сега нека ме гърми на Павлев връх. Поразвидели се и ние към 6:00 ч. на челна светлина тръгнахме от хижата. След нас тръгнаха двете бойни девойки (бойни щото бяха направили за ден Клисура – Седемте езера – вр. Мальовица – х. Мальовица, спускайки се от върха на челници). Голямата група още се организираше да тръгне. Времето бе напълно ясно и топло, което ни принуди скоро да се разсъблечем. Девойките ни настигнаха и подминаха. Нямам нищо против да ходя след планинарка и да се радвам на поклащането на хубавата й … раница. Но преди Зъбците нещо пообъркаха пътеката, та с Павлин им подвикнахме да се върнат към нас. Едната тръгна към нас, но другата амазонка само смени посоката. На нея явно пътека не й трябваше да достигне целта си. Тук вече ние дръпнахме доста напред и скоро се загубиха от нашия поглед. Решихме като едни истински джентълмени да ги изчакаме …. в хижата. Между Канарата и Павлев връх вече преливах от ентусиазъм. Дали от сутрешното канче вино или от факта, че времето се очертаваше да е прекрасно, не зная. Беше се вече съмнало достатъчно и аз дирех с поглед момичетата в ниското, като подвиквах и ехото носеше „девойки къде сте“. Моят зов получи отклик, ама не от девойките. Мъж се задаваше към нас от вр. Канарата. Така се запознахме с Оги. Човекът бе спал на върха само със зимен спален чувал и аз му се чудех на акъла, предвид, че очаквах там да се развие буря вчера. С него се качихме до Павлев връх. Горе спряхме малко, за да поснимаме, а той продължи. Бяхме в една посока. Следваше спускане и качване на вр. Черната поляна. После пак едно голямо спускане към вр. Аладжа слап, където пак настигнахме и задминахме Оги, поредното качване и после поредното слизане и така през Узуница и последния по веригата Ангелов връх. Тази отсечка е най-кратка като километри, но пък денивелацията е… абе качваш, за да спуснеш и пак нагоре. Равно няма. Но пък за сметка на това е един от най-красивите участъци по трасето. А ние уцелихме и прекрасно време. Предвид купона в хижата вечерта, приятната компания на стари и нови другари там и прекрасното време за катерене на този участък не съжалявах, че не продължихме по това трасе вчера. Павлин също беше доволен, малини нямаше, но пък почваха боровинките и той не им оставаше длъжен. На слизане от последния връх от поредицата се срещнахме с планинар, който идеше от Пирин и ни разказа за патилата си там, колко го е валяло и трещяло, докато палаткувал из планината. Според него Пирин бе по-негостоприемен от Рила стане ли въпрос за бурии. „Успокоени“, че опасенията ни няма да приключат с приключването на Рила, наченахме дългото спускане към х. Македония. Коленете ни първи се зарадваха, когато се озовахме пред вратата й. Отне ни 5 часа и половина. Вътре бе само помощник-хижарят, който готвеше нещо в кухнята. Чакахме или той да се освободи, или да се върне хижаря, който слязъл за провизии, че да ни настанява и да си проведем хигиенно-лечебните мероприятия. Възползвах се поне да се обръсна, така че само мустака да се вей. Пък и нали отзад идат девойките. Като му го казах това на Оги, той много се смя. Най-сетне опряхме до настаняване. Озовахме се на втория етаж в една много спретната, добре обзаведена и чиста обща стая заедно с Оги. Както все казвам, хубаво е да си от първите пристигащи в хижа, защото тоалетната и банята са на твое разположение. Изкъпахме се и слязохме да обядваме в столовата. Двете девойки бяха пристигнали, но нямаха намерение да остават, за наша тъга. Май не трябваше да им казвам снощи, че съм магнит за кучета и гръмотевици. Пък и явно нещо съм сбъркал в уредбата на мустаците. Пред тях трябваше да омеква всяка девойка и всяка мечка (мечките от страх). Дали пък не трябваше да ги засукам ? Как и да е, момичетата хапнаха и поеха към х. Предела. Следобед времето действително се развали, преваля и прегърмя, но не толкова, колкото очаквах. Дали и къде ги е хванал дъжда девойките не знам. Но са се добрали по тъмно в Предела, замотали са се някъде и се е наложило хижарят на х. Предела да ги прибира с колата си, както разбрахме от него. Тези момичета така и не успяхме да догоним по трасето, но разбрахме, че са завършили успешно прехода.
Оставаше ни да чакаме Голямата група. И те след време почнаха да се появяват в техния си стил, поединично, по двойки. Павлин си взе от столовата някаква книжка на християнска тематика и отиде да чете в стаята ни, а ние останахме с Оги да си говорим. Разговорите ни продължиха и в стаята, където се качих и омотах с одеяла, ще нещо пак ме втрисаше. Интересен човек се оказа Оги, планинар, фотограф, любител авиатор, творец, който сам си бе проектирал и сътворил макет на утопично селце, кацнало на едно дърво, с невероятна прецизност към всеки детайл. Бе участвал и в строежа на новия заслон на Кончето. От него научих интересни факти, някои дори полезни за мен, от различни области на познанието. А да …. и получих спонсорство няколко мини сандвичи. Като се постоплих, излязох извън хижата да подиря добър обхват, че да се чуя с близките си. После настана вечер и се събрахме в столовата. Бяхме само ние си – двамата с Павлин, Оги, Голямата група и хижарите с краварите им. Ей, тоз млад хижар не се спря да тича цял ден. Или тичаше по нас да ни готви, сервира и настанява, или тичаше по кравите и краварите. Помощникът му даже бе измислил един мързелив метод да гони добитъка да не осере ливадата пред хижата. Днес се бе сдобил с прашка и мислеше да обстрелва кравите с камъни. Пред мен дилемата за вечерта бе парацематол или алкохол. Трябваше да овладея тази настинка. Сутрин бях мобилизиран, като ме пекнеше слънцето ми бе чудесно, ама вечер ми ставаше студено и ме повтрисаше. Поръчах голям коняк. Ама нямаше, имало домашна ракия. Че давай щом има. С една голяма шопска салата и бъркани яйца, ракийката много лечебно ми подейства. С Павлин бяхме подели една игра на монополи, ама я оставихме, че Тони бе намерил китара и в тази хижа и подхващаше репертуара си. Този път и аз се включих в пригласянето на куплетите, дето ги знам. Вечерта премина весело. През нощта се задоволих с три одеяла и не ми бе студено. Утре всички щяхме да крачим към х. Предела.
Ден 7: х. Македония – х. Предела
Ставаме малко след 5:00 ч. Една бърза сутрешна процедура по закуска, слагане на лепенки на пострадалите места по стъпалата, сбиране на багажа и сме готови за път. Павлин вече се е специализирал в бързото приготвяне и смогва преди мен да се стегне. Впрочем като казах, че лепим стъпалата, към този момент, а и общо взето до края нямахме сериозни проблеми с пришки и мазоли. Неговите обувки Лова имаха склонност повече към това да му направят проблем, но човекът си бе взел и едни обикновени маратонки, та сменяйки обувките, спасяваше положението. Аз бях тръгнал с туристически маратонки Salomon и сандали като втора обувка. Сандалите обаче влизаха в употреба повече по хижите. В крайна сметка завърших прехода само с леки проблеми по малките пръстчета, явно там обувката ме е пристягала, но още попът реших проблема, като просто не стягах толкова връзките. Та да се върнем на прехода – всички бяхме към Предела. Ние тръгнахме последни в 5:50 ч. Голямата група бързаше защото водачът им очакваше, че може и да вали следобед и искаха, ако това стане, те вече да са стигнали в гората. Явно ги бе валяло достатъчно досега. Ние пък знаехме, че така или иначе ще настигнем всички, та този път не бързахме особено с ранното ставане. Освен това навън небето бе чисто, последните звезди още светеха в нощното небе, бе и топло. Макар все още слънцето да не бе излязло, вече се виждаше достатъчно, та да не ползваме челници. Бързо изкатерихме единствения по-сериозен баир по пътя ни за днес, а именно основата на вр. Юмерджика, после за един момент зимна и лятна маркировка се разделиха. На картата ми те трябваше да се припокриват, като само на едно място да се разделят за кратко. Сега обаче лятната марка правеше завой и обикаляше покрай дола, който води към х. Македония, подсичайки и заобикаляйки билото. Боята бе прясна и заключих, че това е нова маркировка по нов път, който го няма на моята карта. Но нали червената марка е пътят, истината и животът в планината, закрачихме уверено по нея, а слънцето вече се издигаше над нас. Гледки не липсваха към затревените била и върхове край нас, че и по-далеко. Към Парангалица двете маркировки отново се сляха. Тук настигнахме Оги и не след дълго го задминахме. Докато бяхме заедно, нейде на около километър вдясно от нас, нещо силно ревеше в клека. Напрягах поглед, но нищо не видях, подозирах, че е мечка, но нямаше как да съм сигурен. Все пак бе безопасно далеч от нас. Замених напрягането на погледа в по-блаженото съзерцаване на все по доближаващия се към нас Пирин с мраморните му, сякаш заснежени, била. Още една планина предстоеше да бъде прекосена, а Пирин ставаше все по-осезаем. Небето над нас бе синьо, но тъй като бяхме на високо над 2000 м. било, в края на планината под нас се стелеше пелена от бели облаци, които в единия край опираха в Рила, а в другия в Пирин. Сякаш планините внезапно свършваха в море. Около м. Скачкавец настигнахме и задминахме Голямата група, която спря да почине и да реши какво ще прави следващите дни. Този ден бе четвъртък, а уикенда го даваха сериозно влошаване на времето с бурии още отрано, точно когато щяхме да сме изправени пред Кончето в Пирин, още една отсечка, която не бива да се минава при лошо време. Но за днешния ден всички щяхме пак да се засечем в х. Предела. Капатник бе последният Рилски двехилядник за нас, който достигнахме в 10.20 ч. и следваше прословутото с гадостта си спускане към Предела. Всъщност гадния участък е само в началото. А ние за капак точно под Капатник изпуснахме хубавата (вече освежена) маркировка. Внимавайки да се не хлъзнем по високата трева или да не пропаднем с крак между скритите в клек и камъни дупки, заспускахме търсейки с gps къде е пътеката. Скоро я намерихме и нататък проблем с ориентирането нямахме. Хубаво е, че овреме слязохме от високото тревисто било, защото зад нас вече идеха дъждовните облаци. Впрочем заваля и загърмя късно следобед, когато всички бяхме слезли и се бяхме настанили. Стръмната и сравнително гола поляна, ни вкара в грозна гора, опустошена от корояди. После почна редуване на здрава гора, малинаци и поляни. Естествено Павлин не остана длъжен на малините (е то и аз покрай него, ама той беше инициаторът на всяко нарушение в бойния ни строй). Още тук направи заключението, че вече е изял малини за над 50 лв. Продължавахме спускането, все по-често излизахме на черен път и го пресичахме по преки горски пътечки. Като цяло гора – прохладно, зелено, но нищо забележително. Вдигахме шум, че да се не натъкнем на някоя мецана, тръгнала за малини. Накрая излязохме на р. Мразеница и покрай нея по черен път, а сетне асфалт слязохме в местността Предела. Наложи се да излезем за кратко и на главния път за Разлог, за да стигнем отбивката за х. Предела. Скоро след това похапвахме крайпътни джанки по път за нея. На чешмата зад хижата спряхме да заредим запасите от вода и да помислим какво да правим. Пак стигнахме рано, бързайки заради очаквано следобедно изтрещяване на времето. Сега имахме опцията да му заседнем в хижата или да драпаме към х. Яворов. Отдавна имахме идеята да направим два дни от плана за ден, което, макар физически постижимо, все бягаше като реализация. Искахме да изпреварим и очакваното лошо време за уикенда, като преминем Кончето и Вихрен преди влошаването му. Само дето спускането днес беше ни поуморило, колената скърцаха, очаквахме дъжд, а знаехме каква денивелация трябва да преодолеем до х. Яворов и затова се отказахме. Влязохме в хижата и затърсихме кое от лицата пребиваващи вътре и в двора е хижаря. Накрая той се появи и ни се накара, задето сме стояли 40 мин. при чешмата (не бяха повече от 15 мин.), а той бързал за спешна работа в Благоевград. Е все пак ни настани и ни попита да пазарува ли нещо за ядене, че в хижата няма нищо. Казахме му, че не сме от претенциозните и да вземе каквото реши. Споделихме, че още една група идва след нас и ще спи в хижата, а той рече, че нямали резервация (ние имахме) и да чакали навън в двора, докато се върне. Настанихме се ние в тройка стая с много добро обзавеждане, вкл. самостоятелна баня с тоалетна. Въобще хижата е много приятна като уредба и материална база – стаите и столовата са хубави, има си веранда, маси и отвън, барбекю с навес, басейн и маса за тенис. Единственият минус бе, че по това време на годината местната флора, бе „произвела“ фауна, състояща се от миниатюрни бръмбарчета и миризливки, които бяха плъзнали навсякъде – и отвън, и по стаите. В края на деня вече ги намирах по възглавницата, под блузата, че и в гащите си. Даже ненадейно преселихме част от тях и на х. Яворов чрез багажа си.
Аз се изкъпах, оформих мустака и се изпрах. През това време Оги бе пристигнал, а скоро след него и Голямата група почна да се точи. С Оги щяхме да се разделим тук, защото той чакаше да го вземат с кола и да изкара сетне един последен ден в Пирин. Понеже само нашата стая бе отключена, а всички се нуждаеха от освежаващ душ, банята ни се превърна в обществена и в крайна сметка Павлин се изкъпа последен. Обядвахме кой каквото носи, в моя случай – сандвичите на Оги. После с Голямата група решихме да се обадим на хижаря и да му продиктуваме един списък с продукти за всички нас, които да закупи за наша сметка, пък ако не ще да ни ги сготви за вечеря, сами ще си ги сготвим. Решението бе изпълнено и с него се разбраха, че като дойде, ще отиде с един от нас до Разлог, за да може последният да напазарува, пък готвенето си остава наш проблем. И тъй – представителят ни бе излъчен, за главен готвач бе определена Ернестина (Вили), която да сготви ориз, а за шеф на скарата – Тони, който щеше да опече пържоли. Остатъкът от деня мина в очакване на продуктите, като някои от групата се заеха с йога (включиха и Оги), после почна и готвенето, рязането на салати и стъкмянето на скарата. В никоя от тея деятелности ние с Павлин не взехме участие, а лежахме в стаята си гледайки екшъна „Изгревът на кобра“. Чак когато всичко бе сервирано, с него (наготово) се включихме доста активно в опустошаването на храната. Не се свенихме на порции, че кога ще ни падне пак такава гощавка в нашите полеви условия. Храната бе вкусна и имаше вповече. Най-сетне имахме възможност и да се поразговорим по-нашироко и с останали членове на Голямата група. Оги бе тръгнал, но пък на нашата маса имаше нов събеседник, не зная откъде дошъл, с визията на английски аристократ от 17 век, убеден англофил и отявлен русофоб. Павлин видя в негово лице жадуван събеседник и цяла вечер „бистреха политиката“ на едно по-високо интелектуално ниво (или поне така изглеждаше отстрани). Вечерта бе настанала, един по един сътрапезниците ни се прибираха по стаите и останахме малцина на масата. Една жена се бе заела да мие посудата, та поне в отсервирането се включих, че съвсем ни бе готованска работата с Павлин. В хижата имаше и други гости, като една група по незнайни за мен причини (може би щото видя сушата на нашата маса) ни подари бутилка домашна ракия да се почерпим. Само дето на масата бяха останали въздържатели и най-невъздържано само аз си налях, че и повторих. Последните мухикани на масата бяха Павлин, унесен в разговори с ненадейния си събеседник, едно девойче от Голямата група, която ги слушаше унесено в захлас и аз, унесен над чашата си с ракия. Ракията артиса, щото повечето от групата си бяха легнали, но нали е подарък, а подарък не се връща току-така, реших, че утре ще я замъкна, така, както си е в стъклената бутилка, до х. Яворов, че да я изпием там на прощаване. Голямата група утре щеше да нощува на х. Яворов, а след това нямаше да рискуват да преминат Пиринското било към Вихрен при тази прогноза за времето, щяха да починат ден на Огняново и да ги закарат да качат Гоце връх, пък после да продължат по трасето наобратно до х. Яворов.
