Скитане из Югоизтока

    Тазгодишното скитане се крепеше на косъм…. за да съм точен – на косъма на бояджийската четка. Но стените се сдобиха с цвят, а аз се сдобих с отпуск от шефа и пропуск от жената да хвана гарата и гората. И така раницата отново бе пълна с разни вещи, сред които най-безмислените за носене, но същевременно и „есенцията“ на скитането – бутилка Tullаmore dew  и стъклена чаша (щото не върви да пиеш любимото уиски в чашка за кафе, разбираш ли). И ето ме хванал влака от София за Пловдив – хващам гората, ама през гарата за напряко… Този път скитничеството ми е планирано, знам къде отивам, как да стигна и какво ще правя. Общо взето сходното с предишните ми скитания с бутилка уиски е, че отивам на майната си. Маджарово e другото й име. За справка на незнаещите го (една не малка част от съотечествениците ни), това е малко градче, всъщност мисля, че само Мелник е по-малък град, което се намира в Югоизточна България, Източни Родопи недалеч от границата с Гърция. Оттам и дотам върви само по един автобус дневно – от и до Хасково. Затуй от Пловдив се прекачвам на автобус за Хасково. Там имам час престой до автобуса за Маджарово. Мъкна и две въдици, както и малко такъм, но ми липсва стръв. Вместо да обикалям в жегата Хасково, което вече съм обиколил, отивам до риболовния магазин и си купувам червеи. Вече имам всичко необходимо – ще се лови риба на Арда и яз. Ивайловград. Връщам се доволен на автогарата – малък Татуин, големият е автогарата на Кърджали. И тук като там – българи, гърци, турски турци, български турци, помаци, черни цигани, белосани цигани, ингилизи и секва друга сган (в благия смисъл на думата). Иде и автобуса ми, осведомявам се, че се качва чак до село Бориславци (съседно на Маджарово и до яз. Ивайловград, където се влива р. Арда). Чудесно, значи отивам там, а следния ден ще се върна до Маджарово. Автобусът тръгва и ме повежда през селата между Хасково и Маджарово – редуват се малки селца, редки гори и широки поляни. Китни черквички и малки джамии с ракетни минарета. Около мен пътниците говорят на турски. Жега. Климатикът не смогва и се потя и през ушите. След час и половина виждам скалните венци, опасващи Маджарово – стигнах, а гледките са обещаващи. 

Пресичаме малкото градче и спираме пред кметството. Всички слизат, вкл. шофьора и кондукторката. Почакай ни малко, имам малко работа и ще те закараме до Бориславци, ми казва мацката. И така половин час поне. Почти загубил надежда, че ще имам време да опъна лагер и да половя на язовира (все пак наближаваше 17.00 ч.), мацката се връща и се качвам. Единствен пътник съм. Тя сяда на шофьорското място и май има намерение да подкара големия автобус по тесния път, лъкатушещ край меандрите на Арда. Няма майтап, подкарва автобуса, а аз съм едновременно впечатлен и ужасен. По принцип не се чувствам комфортно да ме вози жена с кола на магистрала, камо ли с автобус по път между скали и пропаст. Мацката здраво настъпва педала, а аз проявявам първи симптоми на обезводняване (вече дори не се потя). В крайна сметка стигаме до Бориславци и аз изпитвам страхопочитание към нея. Свалям раницата, а тя виждайки въдиците ми смига – риба ли ще ловиш, то няма вода в язовира. После се разделяме. Имам нужда от бира, повечко бира. Отбивам се до местния магазин, вземам насъщните нам – леб и бира и поемам през селото към язовира. Няколко работни дни крадях от работното си време да обикалям с google earth бреговете на язовира при Бориславци в търсене на добро място за риболов. Събирах информация, анализирах, планирах, без да съм бил там, познавах бреговата му ивица и знаех, точно къде ще застана, накъде ще запратя такъма и къде ще опъна хамака. Само дето…. язовира го нямаше. 

     Аз затова ли дойдох от другия край на България, си мисля, докато правя пешеходна разходка през средата на язовира. Явно мацката с автобуса това е имала предвид, а не както аз го разтълкувах, че просто водата е спаднала. Язовир йок, йок рибари, йок шарани. Само тръне, суха почва и Арда, която тече плитка и бистра през язовира. Предполагах, а и после се потвърди, че язовирът има вода по-надолу, но нямаше как да стигна днес пеш дотам, а и това объркваше плана ми. Обърнах срещу течението на реката и поех към вливането на Арда. Там заварих реката малко по-дълбока и мътна. На едно място се спрях за лагер. С мачетето разчистих терен между две дървета за опъване на хамак, направих огнище, сбрах дърва и се заех с риболов, потънал в самота. Място бе красиво - на около 1,5 км. от селото, близо до каменна чешма, зад мен поле, пред мен, на отсрещния бряг, гора и две крави, които кротко преживяха на пясъчната ивица пред дърветата. 

 После слънцето тръгна да залязва и сред сумрака на последните лъчи от поле и гора, от вси страни, долетяха едни от най-любимите ми звуци – песента на чакалите. Смразяващият им вой се смеси с песента на щурците. В отговор се включи лаят на селските кучета, а концерта допълваше една креслива птица, скрита в някое дърво насреща ми. Запалих огън и си налях уиски. Риболовът бе мъчен. Извадих само дузина риби – кленчета, уклей и един морунаж. Реших да си приготвя вечеря, като за целта си направя спагети в канчето над огъня. Тръгнах до чешмата за вода и едва не настъпих една змия, която пропълзя през смесицата от трева, къпини и увивни растения по пътя ми до чешмата. Видях само дългата й черна опашка да се скрива зад един храст. Не се отказах обаче, просто стъпвах тежко и като през минирано поле до чешмата и обратно. После кипнах водата и си приготвих спагетите, опекох и една риба на шиш.

Минаваше 01.00 ч. и бе време да лягам, затова извадих въдиците, загасих огъня с пясък и се разположих в хамака, гушнал мачетето, като плюшено мече, до гърдите си. Към 04.00 ч. се пробудих от  сковаващия студ на утринта. Запалих отново огън, опекох малко риба за закуска и си направих кафе. За риболов не ставаше. Нивото на реката се бе вдигнало малко, но достатъчно да я направи бърза. Тежестите на такъма ми се търкаляха от бързата вода и се връщаха обратно на брега. Така не можеше да се улови нищо. Не ми се занимаваше да преправям такъмите, нали и без друго ми предстоеше 12 км. асфалт до Маджарово, а денят обещаваше да бъде не по-малко горещ от предходния, та затова бързах да тръгвам, докато е още хлад. Сбрах всичко и поех през черен път през полето зад мен към селото. В селото подобаващо и донякъде очаквано ме посрещна пуснато на улицата псе със закани и зъбене. Аз пък му се заканих с лютивия спрей и мачетето и подписахме скоропостижно мирен договор за ненападение. Пресякох селото и стопанските сгради без повече конфликти с четириноги. Сетне пътят ми пое по шосето покрай красивите завои на Арда.

След около 2 – 3 км. от Бориславци, вляво открих и отбивката за Хладната пещера. Но описанието, което имах за намирането й, не ми свърши работа. Всичко по склона бе здраво обрасло и макар да се развъртях с мачетето срещу храсти и клони, в крайна сметка повече прорези получих аз. Уморен и загубил интерес, щот „гроздето е кисело“ (колко ли пък интересна да е пещерата) поех нагоре по склона към шосето като се подпирах на мачетето като на бастун. Пак на път. След още километър пред мен спря кола и ме подкани да се кача. Качи ме местен пожарникар, който ми показа по-лесен достъп до пещерата за някой следващ път и ми разказа повече за менящото се ниво на р. Арда тук и как се налага понякога да спасява туристи, лагерували на островите й – прегазват реката, когато е ниска, но на утринта я заварват бърза и дълбока – от яз. Студен кладенец (който е в каскада с яз. Ивайловград) са изпуснали повече вода, хората не са отчели звуковата сигнализация за това действие, която била разположена на върха на скалите и, по думите на пожарникаря, хората приемали за вой на линейка, движеща се по шосето и се оказвали в капан. Човекът ми спести около 7 км. ходене и ме остави под величествените скали на Кован кая – домът на прословутите лешояди и черни щъркели в този край и досъм големия завой на Арда.

 Поснимах, подивих се на красотата на това място, изследвах едни смръдлив рудник край пътя, пих едно ирландско вдъхновение на ръба над пропастта и се зачудих мога ли да се кача по-нависоко. Съзрях един улей и не след дълго вече се катерих по него. Тежката раница обаче ми пречеше и скоро я оставих. Продължих предпазливо по улея и вдясно съзрях пещера с голям вход. Добрах се до нея, оказа се вход на рудник. Язък, че челниците ми останаха в раницата долу. Домързя ме да се връщам в жегата и с фенерчето на телефона си поех по тъмния каменен коридор на мината. Съвсем скоро галерията се раздели на три части. Направо вече имаше изтлели дървени подпори, наляво свиваше в плътен мрак, чийто край не можеше да се обхване от светлината ми. Надясно галерията като че да беше по-тясна и имаше следи от откъртвания на камъни от тавана. Прецених ситуацията и макар да ме блазнеше да вляза още навътре се върнах – нито съм Индиана Джоунс, нито пък вътре ме чакаше индианско имане. Излязох в улея. Нагоре ставаше опасно за катерене, затова се заспусках. Интересно е как едно толкова малко пиле, може да търколи толкова голям камък. Това си мислех, докато гледах как камъкът се удря и свлича по улея под мен, през който предстоеше и аз да мина.

Благополучно слязох и пак поех по шосето. Подминах високия скален венец и вляво на пътя видях черен път, който може би щеше да ме изведе във фланга на скалите. Нещо такова и стана. Само след половин час отново се катерех по скалист склон към върха на скалите. Колкото по-високо се качвах, толкова по-красиви ставаха и гледките. Виждах няколко завоя на Арда, Маджарово да се простира сред зелени хълмове, виждах скални ниши или пък пещери с големи входове. Над мен кръжаха птици с големи криле – лешояди ли, орли ли, не разпознах. Чувствах се като сред Скалистите планини. Камънак, бодливи храсти, обгорена от слънцето трева, суха почва, адски пек, нащърбени канелени скали, лешояди се реят в небето, бели кости се стелят тука-там по земята. Нагоре не продължих, да не би неуместно да смутя царството на тези редки за страната ни птици. Обратно на rocky road to Маджарово. 

 Изморен от ходене, жега и жажда, първата ми работа бе да се сдобия с бира, а втората да се излегна в градския парк. Бях планувал да прекарам три дни в околността, но видях възможност да скъся престоя си тук да не би да ме налегне скука. Ето защо, макар и жегата да растеше, поех към Момините скали от другата страна на града. Една жена ме упъти за пътеката, но струва ми се, че някъде нещо сгреших. Пак ходех по пътека, но тя едва се следваше, табели не видях, само тук-таме избеляла жълта или червена маркировка. Изведе ме на поредната мина и там се загуби. Покрай дърветата минах и излязох в дере, а в него друга пътека. Отвъд дерето пък гората оредяваше и аз потеглих натам с надеждата да се огледам къде съм и накъде да продължа. Така се озовах на висок хълм осеян с пропасти (вероятно от мините). Оттам виждах града и пряк път до него (щото вече тотално не бях сигурен мога ли да се върна по стъпките си), виждах реката и основата на Момина скала. Не бе далеч, но не бе и близо, а аз бях вече доста уморен. Отказах се да опра нос в скалата и обратно се запътих към града. Там от скука пак го обиколих. Градът въобще не ме впечатли с нищо сам по себе си, въпреки наситената си с драматизъм история (впрочем и тази на Бориславци).  Ако желаете да научи повече за историята им, потърсете информация за тях в Гугъл и за славните ни герои Димитър Маджаров, Руси Славов и Борис Чолаков.

Отново съм в Маджарово, но какво да правя и откъде, аджеба, се слиза до реката. Къде и да мина, все в стръмен и обрасъл бряг опирам. А отсреща, на другия бряг, весели хора се плацикат в реката, до която има и път, и заведение. Искам и аз да натопя прашен задник в бистрите й води. След доста бродене намирам път, който усещам, че ще ме отведе до реката. И ме повежда край нея, само че брега не става по-достъпен. След половин час ходене в следобедната жега стигам основата на скали, вероятно пак от Момините. Там намирам поредния вход за мина, но от него тече вода, която се събира в контейнер, той пък води към бетонни басейни и оттам през тръба до града, вероятно местен каптаж. На това място успях да сляза до реката. Мястото не бе добро за къпане, но пък пробвах риболова. От водата риба не извадих, но пък оставих два такъма в дънните закачки.      

Обратно в града. Решавам да замръкна в двора на детската градина. Прескачам оградата и се настанявам пред люлката и влакчето. Облягам гръб в оградата и се завръщам в детството с чаша уиски. Така де – мляко с какао нямах. Да ама детската градина се оказа с нощна охрана. Първом съзрях светещ прозорец от другата й страна. Помислих, че нарочно не гасят лампата. После обаче в тъмната стая пред мен, започнаха да се гонят светлините на работещ вътре телевизор. Някой явно има там. Е какво пък, аз съм се спотаил в нощния мрак до влакчето, мишкувам си и си хрупам крокети с уиски, на кого преча ? По едно време минава кола и спира пред сградата на детската градина, малко след това светлините в двора се пускат и ми развалят укритието и рахата. Тъй като още не се бях разпищолил, грабвам раницата и прескачам обратно оградата. Пак ще се спи на хамак между дървета в съседния парк. И пак ще се студува. И се студува. Към 02.00 ч. се събудих треперещ от студ и единствената ми мисъл в главата бе съвета на Беър Грилс, че трябва по-скоро да вземеш мерки, преди положението да се е влошило. Ама какви мерки да взема, тръгнал съм само с хамак и наметало. Ни палатка, ни спален чувал ? И какъв е тоя студ август месец и то толкова на юг ? Същото бе като крайморското ми пътешествие преди години. Сложих на якето качулката връз зимната си шапела, облякох си и дъждобрана и се замотах с покривалото срещу дъжд. Не се стоплих, но поне студа стана поносим и пак спах на пресекулки.

Утринната зора, прокрадваща се зад скалите ме разбуди. Гълток за стопляне, разбор и сбор на багажа и обратно към центъра. Време е да напусна Маджарово. Идва автобусът и аз поемам за разпределителния ми център – Хасково. Оттам, след размисъл, решавам да помятам такъмче на Марица в Симеоновград. Качвам се в автобус за там. Пак сме интересна пасмина в буса – циганка върла протестантка, която говори и на турски, шофер мюсюлманин, сърдит чичо българин и двойка стари цигани, набрали чувал шипки да го издават в по-нататъшно село срещу скромните, но жизнени, 70 ст. за килограм.  Слизам в Симеоновград и веднага поемам към реката, за разглеждане на града няма време, а няма и смисъл. Минавал по голям син метален мост над Марица и скоро съм си избрал място и извадил въдиците. Намирам се на една пътека, която се оказва направление и за едно стадо. Това го разбирам, когато тридесетина овце се спират пред мен и не смеят да минат, а водещото ги куче ме лае и се оглежда назад да дири с поглед овчаря. Отдръпвам се от пътеката, сбрал  багажа, за да мине стадото, но на лая на кучето са се отзовали още две и ги виждам как набират скорост през трънаците зад мен. Шайзе. Острието пак лъсва на дневната светлина. Отстъпвам към края на стадото, където би трябвало и да е овчаря. Там е. Кучетата се успокояват. Разменям няколко думи с циганина-чобан и той ме упътва да се преместя да ловя на един остров в реката, като ми описва и какви големи сомове вадели тука.  По два паднали дънера се добирам до острова. Намирам се на почти равно разстояние до два моста на реката, по близо до бетонния. Реката е зелена на цвят, широка, дълбока и умерено бърза, с няколко места където водата се завърта. Перфектно за риболов място, но явно не съм уцелил ден. След два часа риболов и две извадени рибки решавам, че е време наистина да хвана риба. 

 В главата ми има само една мисъл – яз. Студен кладенец. Но не на Широко поле, където бях преди време, а на предното село – Звезделина. Събирам багажа и отново поемам на път в жегата. Отивам на жп гарата и се качвам на идващия влак. Един билет за Звезделина, моля. Кондукторката се пули напреде ми, това къде е. О…,  я дай за Димитровград, там ще си взема другия билет. Двадесетина минути прът до Димитровград или едно кентче бира разстояние. А там веднага вадя следващия билет и се качвам на чакащия вече влак. Отново се завръщам натамо, надето минавах идните дни. И пак през Хасково, но без да слизам. Използвах времето във влака да си навържа кукички. С наближаването на язовира гледките ставаха по-красиви. Минавах през интересни места и селца. В ведно село явно смесено по етнос и вяра, видях край линията да се издига бяла черква с голяма камбанария и на нея кръст, а отгоре му топка, вероятно фенер. Виждал съм осветени кръстове, светещи кръстове, ама кръст с топка отгоре не бях виждал. Недалеч от църквата край линия пък се издига бяла джамия с голямо минаре (да не останат по-назад) и върху полумесеца на минарето – отново топка-фенер.

Подминавам и красивата околност на спирка Средна Арда. Следващата е моята. Тъкмо слизам и слизащ с мен пътник ме пита нещо на турски. За тука съм, отговарям му, незнаещ въобще какво ме пита. Той минава на български. От него се осведомявам къде в село има магазин, къде има сянка на язовира и откъде да тръгна за него (въпреки, че язовира е съвсем близо до гарата). Уви, обещаната сянка я нямаше или поне, ако не смяташ да спринтираш от дърветата до брега на язовира при всяко кълване. Хубавото бе че и денят преваляше и жегата скоро щеше да намалее. Край бреговете на язовира оттук, та чак до Широко поле не липсваха рибари, явно от околието, съдейки по турската реч, която само се чуваше. Намерих си място и разпънах въдиците. Първите каракудки не закъсняха. Почнах да събирам и захвърлени от водата клони, за да се подготвя за предстоящия нощен студ. Падна мрак и светлините на Звезделина огряха зад мен, а тези на Широко поле – през язовира срещу ми. Ходжата бе изпял своята молитва от минарето на джамията в Широко поле, кучетата бяха приключили вечерната си канонада от лай, повечето рибари си бяха тръгнали. И настана едно нощно спокойствие. Макар и недалеч да имаше въдичари, все пак си оставах сам под звездното небе, вперил поглед към контролките на двете въдици, осветени от двата ми челника.

Риболовът бе повече от успешен. Бях заменил белия червей с царевица за стръв на такъм от пружина с три куки и резултатът не закъсня – почнах да вадя (а често и да изпускам) по-големи каракуди – колкото шише от 500 мл. лимонада,  че и по-големи. Даже първата такава я изпуснах, откачи се точно на брега и си остана там във водата. Тръгнах да я гоня из водата, ама се изплъзна. Останах си само с мокрите ръкави и крачоли. Кълвеше интензивно и скоро напълних живарника. Беше комично понякога, рибите се дърпаха силно, а често не успявах навреме да си сложа челника на главата и просто го захапвах, докато се боря да извадя рибата от водата в повече мрак, отколкото светлина. Привикнах към ситуацията да вадя тези риби без нужния ми кеп. Бавно и полека, без излишно насилване, но все пак с постоянство и такт – все едно вкарваш ново гадже в леглото си. Тази нощ нямах време да усетя студ поради тръпката от риболова и постоянното ми движение около въдиците. Чак към 04.00 запалих огъня, за да си направя закуска и едно кафе. Събраните дърва повече димяха, отколкото горяха, но свършиха работа. Само дето, от която и страна на огнището да застанех, лютивия дим все ме намираше, сякаш нарочно ме следеше. Към 05.30 ходжата ме стресна, извивайки глас по никое време над заспалата шир. Горките мюсюлмани от Широко поле, точно когато най-сладко се спи, да ти се извие това молитвено маане, надали е най-приятното нещо. Запис ли бе или на живо излъчваше ходжата не знам, пък и нямах много време да го мисля, защото тогава имах толкова силно кълване, че видях как въдицата пада от стойката и поема във водата. Със сетно усилие успях да я хвана и измъкнах доста борбена каракуда, макар и да не бе трофеен размер. Рибите вече връщах обратно във водата. След като се съмна прибрах въдиците и се заех да си стегна багажа, за да хвана влака в 07.30 за Димитровград. Набързо изчистих и нарязах рибата, за да почерпя близките си, като я положих в изрязани бутилки от вода с надежда да не се развали в жегата до София. Част от рибата, която бе жива върнах във водата. Сетне на бърз ход поех към спирката на влака, като малко преди нея спрях да се преоблека, че бях доста мръсен и смърдях на теле (бреговете на язовира сякаш са попили аромата на скитащите по тях говеда). На спирката допих последната глътка уиски. Краят на питието ознаменува и краят на моето пътешествие. Влакът дойде навреме и започнах дългото си прибиране към дома. Първо до Димитровград. Рибата даже беше студена в изрязаните бутилки. От Димитровград до Пловдив влакът сам по себе си бе хладилник, заради надутия на макс климатик, само в последния влак от Пловдив за София бе мор, но пък за сметка на това по неволя (липса на места) се возих прав в коридора, където ставаше течение от отворените прозорци. Само раницата си качих в багажното отделение на едно от купетата, тъкмо над една гъркиня, която при вида на тежката раница, положена над главата й, се прекръсти да не би да падне отгоре й. В крайна сметка рибата оцеля и бе много вкусна, а аз осветлих за себе си още малко непозната земя от родината и прибавих нови спомени към долапа с преживявания.

Скитане из Североизтока

Петък следобед е. Формално съдебното заседание се проточва и ние с колежката духом се намираме в съда, щото не ни се ходи на оперативка. Тялом обаче сме на гарата, за да си извадя билет за нощния влак. Още не съм стегнал раницата, обаче съм купил уискито вече (разбира се любимата марка).  Значи съм наполовина готов. Заминавам за Аспарухово. Ама не Варненския квартал, дето се борихме с потопа, а селото във Варненска област. Защо там ? Ами щото е далеко, има голям язовир, чукари и… ба ли го – щото е на майната си и го няма в туристическите пътеуказатели.                                                                                      

Настане вечер, месец изгрее и скитник - единак нарамва тежка раница, в която са натоварени и всички демони за компания. За празниците БДЖ прави изненади – за едно запазено място има продадени по три билета. Как и да е, нареждаме се из купетата. В моето има три сочни девойчета и аз ги причакам да заспят…. заспивам преди тях…                        

По изгрев стигам гарата и съм единствения слязъл от влака. Чак началникът на гарата се изненадва, че вижда смъртен да се подава сред безсмъртната мъгла, обгърнала все. Отде идеш и какво работиш, явно са първите думи за запознанство в този край. Поемам из заспалите улици към единствената известна забележителност – Аспаруховите скали над яз. Цонево, там дето река Луда Камчия се влива в него. За тая цел трябва да изляза на шосето и да пресека два автомобилни моста. Естествено тротоари няма, ни банкет. Изненадващо усилен трафик, а аз се движа като привидение из мъглата и се старая да не последвам съдбата на килимчето-катерица, простряно по средата на шосето. Поне по мостовете има пешеходен участък. Язовира почти не се вижда, а минавам над него. 

Скоро из мъглата се подават скалите. Аз съм в основата им, която опира в язовира.  Минавам през шосейни тунели, изсечени в тях. На отсрещния бряг чувам ранобудни рибари да мятат такъм в прохладната вода. Мъглата се носи на талази и дори усещам пръските. Ирландско време. Скитническо време. Ознаменувам това с едно малко питие, седнал на бетонен дувар над язовира.

Една по-различна отпуска

Все пътувате с цел. Планът е в задния ви джоб. Проучили сте добре дестинацията си. Резервирали сте си стаи. Готови сте да се насладите на отпуската си според замисленото. И ако не постигнете целта си, ако планът ви се провали, се ядосвате вместо да релаксирате. Нека този път опитаме нещо нестандартно. Да тръгнем. Без цел, без посока, без план. Вземаме в раницата каквото преценим и тръгваме. Къде ще спим, какво ще ядем, това минава на заден план. Вдъхновени от пътя, водени от Провидението, нека просто да тръгнем и да видим къде ще стигнем.                                           

 Аз го пробвах вече. И сега ще ви разкажа, къде бях и какво ми се случи. Всичко, което ще кажа е субективно, но ще го поднеса максимално натурално. Осигурих си 4 почивни дни септември 2017 г. Опитах се да не планирам нищо предварително. Всичко щеше да се случва на място, на принципа на случайността или първото желание. Този път не отивам никъде и затова нямам очаквания. Стегнах раницата, като включих в багажа палатка, спален чувал, въдица, ловна прашка, бутилка от любимото уиски и стъклена чаша. Взех съвсем малко храна и малко пари.                  

Тръгването ми бе от София. Реших, че единственото, което искам е да стартирам далеч от нея. Щях да пътувам с нощен влак след работа. Погледнах какви са ми опциите, не бяха много. Влакове имаше само в посока Варна, Бургас и Добрич. Написах възможните гари по пътя на листчета хартия и ги сложих в плик. Цял ден тичах по задачи и както обикновено останах и малко след работа да ги довърша. После се прибрах до квартирата да взема раницата и теглих майната на делника и Софията.    

Ето ме на Централна гара. Търся най-красивото момиче. Обиколих горния етаж и долу при касите. Излязох и отвън. Носех пликче със сгънати листчета, на които пише имената на гарите, които са нощес по пътя ми. Исках някое момиче да ми изтегли листче и така да определи за къде да си взема билет и да тръгна. Да ама красавици – йок. То въобще млади жени нямаше. В отчаяние си помислих дали да не ида в подлеза при някоя проститутка да ми изтегли късмета. Но ето, че я срещнах при касите. Сгодна женица, облечена в син панталон и синьо сако. Тя ще да е. Приближавам се към нея – рошав, брадат, с черен анцуг на бели кантове, нарамил раница от която стърчи дръжка на мачете и се климбуца канче. В ръцете си държа пликче. Твърде късно ме видя, че да се отдръпне. „Здравейте“, казвам аз, „ще пътувам тази вечер, но не съм решил накъде, ще ми изберете ли дестинацията, като изтеглите едно листче“ – получавам поглед (единствения, с който ме удостои) и репликата „нестандартна идея, но добре“. Бърка в плика с ентусиазъм, все едно ще вади копърка от бурканче. „Разбъркай, разбъркай“, я подканям аз. Вади листче. Отварям го и чета: Димитровград.

Иде ми да кресна, чии ще го диря в Димитровград ! А и влакът спира там в 02.20 ч. ! Без да ме удостои с поглед, тя вмята: „Нали знаете, че времето се разваля“. Това е положението, отивам на касата и си вземам билет за Димитровград, питайки се, освен с Митко Пайнера, с какво още е известен този град. Купувам бира и се качвам във влака. Пътуването се очертава спокойно, даже аха да позадрема, когато в Пловдив се качва една приказлива баба. Ама баба-авантюрист. Ползва безплатен билет веднъж годишно и решила с него да иде до морето, да го види, че много го обичала. Така правела всяка година. Утре е на Бургас и с нощния влак се прибира. Хвана ме за слушател, макар че едва ли имах избор. Била от София, разправяше ми за някакви незнайни за мен квартали и историята им като Коньовица (това е Разсадника), Батова махала с легендата за богатия и щедър Бато, който обаче бил страстен комарджия и в игра на карти, заложил живота си, за Люлин, когато още се състоял от отдалечени една от друга къщи. Скитай ми казва, докато си сам (т.е. неженен), сега ти е времето, че после няма да те пусне жена ти.                                         

   Оглеждам се в тъмнината вън, моята гара трябва да е близо. Идва и аз слизам, оставяйки бабата да дърдори на някакви циганета. Хей ме на  в Димитровград. Благодаря, госпожо със синия панталон. А сега накъде посреднощ? Отварям си уискито, като ще ми стане традиция да посрещам и завършвам деня с него. Впрочем един приятел, като разгледа снимките, в които често се мярка бутилката ирландска роса, ми предложи да кръстя статията си „Пътешествие на анонимния алкохолик“. Така… на 50 гр. не реших какво ще правя, но на 100 гр. реших, че ще пообикалям из града, поне около гарата. И из заспалите улици и булеварди на Димитровград се разнасяше среднощен турист с тежка раница. 

Резово-Дуранкулак (част II)

Ден 6: Иракли – Кара дере

  Утринта размърдах тялото си, а първите слънчеви лъчи ме стоплиха. Общо взето мръзненето бе 2-3 часа на нощ, а жегата сетне – цял ден. Тъй че от нощния студ скоро нямаше и следа, а аз отново бях по тениска и бански (тениска, защото се пазех да не изгоря). Прекосих плажа на Иракли. Той свърши при скали, които опираха носове във водата. Не бях планирал да газя морето край тях. На това място има комплекс . Покрай бунгалата излязох на асфалта, оттам пък скоро се отделих по черен път, който ме поведе в гората. Исках през пътеки в гората да изляза на Обзор. Разчитах на навигацията на телефона си. Тя обаче не ми свърши много работа. В началото открих пътеки, които водят навътре в гората и същевременно към Обзор, но те скоро задънваха. Накрая оставих пътеките и почнах да пресичам през самата гора, но скоро пък тя стана гъста. Явиха се и едни дълбоки дерета. За капак на едно място вдигнах от леговището му доста едър глиган. Пресякох дълбоко и обрасло дере, само за да попадна на по-лошо такова. Видя се, че няма да се стигне до Обзор през гората, далеч бях и от брега, но пък близо бях до шосето за Обзор, като чувах колите. Затова се насочих натам и след последна битка с храсти и треви, излязох на пътя. Ходенето по асфалта не бе приятно първо за леко наранените ми вече ходила и най-вече заради липсата на банкет, което ме принуждаваше да ходя по шосето и да се крия в храстите, когато наближи кола. Имаше и много мантинели, край които тичах, за да премина преди да ме застигне кола. И това доста километри. Въобще поредният асфалтов кошмар, в който се опитваш да напредваш без да те блъснат. Така стигнах до разклона за комплекс Чайка. Пак асфалт, даже ме върна малко назад, но пък спокойно за ходене. И след това лутане напред-назад и излишни километри вече бях на плажа. След около 2 км. стигнах по плажа до Обзор. Деня бе изключително горещ, та често-често се налагаше да потапям шапка във водата и да я слагам на главата си мокра. Пресякох Обзор покрай плажа и навлязох в Бяла пак по шосе. В града почти не се виждаха хора, всичко се бе покрило от жегата. Реших, че няма да излизам на централния плаж, а ще пресека града през вътрешността му. На едно място спрях да пийна нещо студено и да си заредя телефона. Предстоеше ми да премина към Шкорпиловци през гората. След разговори с местните се оказа, че това няма да стане днес най-вероятно. Имало пътеки, минавали над Кара дере (не ми бе по план да минавам през този плаж), но могло да се заблудя. Трябвало да държа все дясната пътека. Но имало и препятствия – хапещи мухи, единият ми събеседник показа дупка на тениската си, колкото изгорено от цигара, като твърдеше, че такава муха го е ухапала. Имало и стада глигани с малки, поради което били агресивни. Започнах да пресмятам възможностите. През морето и покрай скалистите носове, които нямат бряг за ходене. Знам ли колко дълбоко може да стане. През гората – плетеница от пътеки и глигани, които не исках да срещам. През Горица, Рудник, Старо и Ново Оряхово до Шкорпиловци – един излишно дълъг и отклоняващ се маршрут по натовареното шосе. Наблизо имаше две момчета, които дочуха какво разпитвам и ме поканиха на тяхната маса да поговорим за пътеките. Общо взето почти същото научих и от тях, но с по-известна доза оптимизъм. Те имали лагер на Кара дере, дошли да напазаруват, да вземат техни познати и се връщат. Поканиха ме да отида с тях и да прекарам тая нощ на Кара дере. Щяло да има купон, голям огън, песни, китари. Ще ме вземат с колата до плажа, даже и място да няма, ще се намери, казват ми с усмивка. Аз не мислех да минавам през този плаж, макар и да е толкова известен. Просто сякаш не ми бе на път. „Е как ще направиш Резово-Дуранкулак без да минеш през КАРА ДЕРЕ“ ? – увещава ме Иван от Котел. „Кара дере е уникално място“- добавя Милен от Велико Търново и почва да ми предлага от току що закупения хляб, който похапва. А аз се колебая, смятам километри на ум, броя опасности. Гледам добронамерените им и позитивни физиономии, чувам надъхващите им слова за магията на Кара дере, долавям положителната им енергия и знам, че това е една от срещите, които Бог ми е предложил. Той ми дава избор днес – да нощувам на Кара дере и да се докосна до магията на това място и хората, които ходят там, да се позабавлявам или да откажа, нарамвайки раницата си в жегата през парещия асфалт в километри безсмислено ходене. Добре, да бъде Кара дере. Купувам бира и с колата на Иван поемаме към Горица, а сетне през полето към плажа. А там въпреки забраните за къмпингуване заварвам цяло село от палатки, каравани, шатри и какви ли още не лагерни пособия. Научавам, че хората тук се задържат между две седмици и два месеца. Настанявам се в гората край палатката на Милен. Край мен има и други хамаци, наоколо са пръснати вещи, оставени доста доверчиво без надзор. Набързо разглеждам наоколо. Личи си, че мнозина са от доста време тук. Някои, например едни руснаци, дори си бяха построили нещо като индианско типи от клоните на дърветата наоколо, а самият руснак си четеше книга седнал в своя лагер. Отидохме на плажа и се спряхме на една от шатрите. Там от месец лагеруваха познати на Милен и Иван (то там всички са си познати). Самият аз познах сред въпросните хора мой познат, с който се знаем само от социалната мрежа фейсбук, но не се бяхме виждали досега. За капак и в този лагер тъкмо се разпяваха с „Рада Радомирка“ без да знаят от къде съм аз. Е това не е ли съдба – да бъда точно тук в точно този момент. Прекарваме вечерта в разговори. Хора минават и заминават, всичко са положително настроени. Поради неспирните гуляи тази нощ повечето я карат по-кротко. Пада нощ. Иван вади китарата и запява. Местим се край един голям огън, разпален край друг лагер. Аз обаче скоро се оттеглям, утре ме чака дълго връщане към Горица. Следва половинчасово търсене къде си разпънах хамака под светлината на телефона, щото челника така и не светна повече. 

Ден 7: Кара дере – Варна

  По първи светлик ставам, раздвижвам охладеното си тяло, събирам багажа и тръгвам на път. Окончателно се отказвам да пресичам носа, който ме дели от Шкорпиловци и  (уж)е бъкан с диви твари. Така вместо 5-6 километра следва да извървя 30 по обиколния път през шосето за Варна. Решавам обаче, че при възможност няма да вървя този участък пеш. Някак с нещо ще се добера до Шкорпиловци и оттам пак си налягам сандалите. Кара дере още спи. Пресичам лагерите и поемам край поле и гора из върлия баир към Горица. Преди да напече утринното слънце влизам в селото и там ме застига кола от Кара дере. Без да искам, без да питам, спира до мен и предлага да ме качи. Така се озовавам с транспорт до Старо Оряхово. Там пък тъкмо засичам автобус до Шкорпиловци. Всичко се нарежда както трябва и то без губене на време. И ето, че се озовавам от другата страна на "лошия" горист нос. Спускам се на плажа на Шкорпиловци. Пуст и почти самотен е. Една дълга и широка плажна ивица по която уверено поемам. Времето се влошаваше. Навътре в морето личеше, че вали. Духаше. Бързах да пресека Камчия, та да не ме хваща лошото време в този участък. Но колко дни ходех вече, не се мина без малки почивки. Ала стигнах река Камчия, че и пробвах и риба да хвана в нея. Накрая я прегазих и продължих докъдето имаше плаж. После следваха пак скали, вдадени в морето без възможност да се ходи край тях. Покрай комплекс Камчия излязох на пътя за село Близнаци. Пресичането на Близнаци бе дълго предвид, че селото имаше три дълги и отдалечени една от друга махали. Оттам поех по чер път за село Приселци. Вървях бързо и без да почивам, защото вече пропръскваше дъждец. Гледах пътя и си мислех, колко ли често някой би минал оттук, когато ме застигна една раздрънкана лада. А в нея двамина пасажери с два кокер шпаньола. Погледите бяха вперени в мен – „Да те качим“. И така се запознах с Иван и Станислав от Варна. Същите не само, че ми спестиха последните няколко километра до Варна, но и Иван ми предложи да остана при тях за през нощта. Напомнял съм му на един пътешественик от Полша, който той приютил преди време. Изключително интересни личности, зад небрежния външен вид на които се криеше много повече. Хора, които имаха какво да разкажат за живота си и които имаха своебразно светоусещане и свои си планове за бъдещето, които излзиаха от общоприетите догми. Искрено се радвам за тази среща и желая на всеки пътешественик да има подобни, защото малко или много те са способни да обогатят неговия мироглед. 

Ден 8: Варна – Тузлата

  Отново ставам рано. На излизане от къщата на моите случайни домакини ме усещат само двете кучета. Насочвам се към централния плаж и го пресичам. Бреговата ивица на Варна обаче не е като тази на Бургас и не е нито удобно, нито приятно да се ходи по брега, доколкото току изникват скали или застроени участъци по самия бряг до водата. От Чайка отново си поемам на север покрай брега. Оттук насетне пътят следва да ми е познат, доколкото съм го вървял достатъчно пъти, като само е въпрос на време да достигна края на пътуването си. Но северното Черноморие си е достатъчно проклето откъм ходене и пак успя да ме напрегне и умори качествено и количествено. От скучната Чайка се прехвърлих почти неусетно на Златни пясъци. Осезаемо по-малко хора имаше в сравнение с Черноморието на юг от Варна. Днес бе хладен ден. Ама българинът си е платил за единствената почивка през годината и макар и под плажната кърпа (а не върху нея), че даже и под одеяло (не единичен случай) отрано плажува под поизстиналото слънце и хладния вятър. Във водата почти никой няма, макар флагът на спасителния пост да е зелен. Преминавам през тази безумица и се натъквам на по-голяма. Дете си играе под заустващата тръба на близък хотел пред погледа на радващите му се родители. А от тези тръби хотелите изхвърлят отпадните си уж преработени води в морето. Празник за стомашно-чревните неволи. В края на Златни пясъци пресичам рибарското селище пак по най-неудачния начин – през вилите на хората и излизам на Кранево, дето пресичам свлачището му и излизам на кейовете. Там обядвам каквото си намеря в чантата на кръста (и което опира до шепа семки и пакет стафиди). Пробвам и риболов, но неуспешен. Тръгвам през дългия плаж на съседна Албена, който бързо пресичам и излизам на алеята за Балчик. В Балчик изгубвам два часа, мотаейки се из Ботаническата градина и Двореца до нея. Но оставам очарован от красотата на тези обекти, които досега все подминавах.  От Балчик се спуснах към Тузлата тъй като разполагах с време. Там си харесах място в гората, където опънах към 19.00 ч. своя хамак. Тъй като имаше вероятност да преръми, този път опънах и найлон над него. Хапнах, погрижих се за стъпалата си и се отдадох на почивка. Нощес облякох всичко, което имах, включително дъждобрана, за да се предпазя от студа. Не мога да не кажа, че не се свивах пак на кълбо в хамака, но бе по-поносимо. Нощта бе спокойна, като в началото тишината бе нарушена от мощната уредба на недалечен хотел, която кънтя над околния мир до полунощ.

Ден 9: Тузлата – Камен бряг

Щом се поразвидели достатъчно събрах багажа си и поех по шосето за Топола. Нея пресякох още заспала, като на излизане от поредния затворен комплекс този път бях подложен на проверка от охраната. След като показах както имам в раницата и подметнах за това какво правя и от къде ида, веднага ми бе предложена вода. От Топола се откриваше красивата гледка към нос Калиакра, който щях да достигна по-късно и към изминатия през предходните дни път на юг. От глупост вместо по брега излязох на главния път за Каварна. Оттам влязох в града, като благодарение на банкета и тревата край него минах участъка без риск да ме бутне кола. В Каварна заредих запасите от храна и вода, като с бира и чипс си доставих малък кеф на душата, пресичайки улиците на града. По асфалт след дълго ходене в жегата стигнах Българево. Там хапнах една страхотна рибена чорба и продължих още толкова километри до нос Калиакра. За да убия времето си пеех хайдушки песни. Тоя прав участък сякаш нямаше край. Една баба на излизане от Българево ме пита на къде съм тръгнал в тая жега. Като й казах отде идвам, само дето не й се разкачи ченето от учудване. Преди носа на поста при касата спирам и давам знак на касиера да обслужи първо колите, че ще го изчакам. Той ме пита откъде идвам. Казвам Резово. Маха ми с ръка. Влизай. За тебе без такса. Разгледах каквото имаше да се гледа, а то не бе малко на това удивително място и поех през полето към залива Болата. Дорде стигна колко телени огради прескочих аз си знам. От Болата се изкачих на скалата, бележеща високия скален бряг-венец на севера до Шабла. Оттам бях пак на север (щото от Каварна до носа е изток). Исках по ръба на скалата да стигна Камен бряг, но не случих. Отново ме срещнаха огради. Бежанците може да пресичат огражденията край Резово и селата на Малко Търново, ама тези тук биха ги спрели. На едно място стигам ограда телена, която се простира до ръба на скалата. С мъка я прескачам и бързо се отправям към близката горичка зад нея, за да не ме види някой. А там като пръснаха дузина полудиви прасета, обръщам бързо и обратно през оградата вън. Така по неволя пресякох всички оградени стопанства – дивечовъдни или лозя покрай оградите, следвайки черен път. Той обаче ме изведе на шосето от Българево за Тюленово. Излишно, ама много излишно обикаляне. По шосето с почивки стигнах селото Св. Никола. Оттам отново по асфалта хванах за Камен бряг. От селото си напазарих бира, пъпеш и диня и вече бях спокоен за рехидратацията си. Нощта изкарах на пейка под свода на централния магазин на селото. Този път използвах хамака за завивка и пак изкарах що-годе спокойна нощ. 

Ден 10: Камен бряг – Дуранкулак 

  Станах отново преди изгрева. Днес, ако исках да завърша своя преход, трябваше да се настроя са усилно и дълго ходене. А никак не ми се свършаваше. Сякаш бе твърде бързо. И утре щях отново да се завърна в сивото ежедневие. Но това щеше да е утре, днес трябваше да се върви, както вчера, както първия ден. Поех към края на скалите на Камен бряг, а оттам по една малка пътечка по ръба за Тюленово. Всеки път, когато се отклонех от пътеката, се набивах в трънаците и отново се връщах край ръба. Слънцето изгря бързо, но нямаше кой да изпее Джулай Морнинг. Край Тюленово се сприятелих с едно изгладняло кученце. Кръстих го Морски и то ми бе спътник 2 километра, когато го принудих да се върне към родния бряг. Следваше фара на Шабла. Там хапнах в едно заведение и поех по вече пясъчния плаж. Започваше последния етап от моето пътешествие. По самия бряг стигнах Крапец, през селото плажа на Дуранкулак. Но моята крайна цел бе границата. А това значеше още 6-8 км. на север. Стигнах къмпинг Космос и го подминах. На север повечето плажуващи и лагеруващи бяха румънци. На едно място подминах бюро оставено на плажа. Стана ми весело, искам и аз да имам изнесено бюро на плажа. Ще работя по спокойно и ползотворно. И ето, че пред мен бе нос Сиврибурун. След половин час бях под самия нос на бряг осеян с натрошени черупки от миди и рапани. Стигнах табелата, която забранява преминаването нататък, но продължих още малко. Зад завоя на носа бе Румъния. Не мога да кажа, че изпитвах еуфория или тъга. Знаех, че ще стигна. Повече моментна радост изпитах, когато на утрото хванах първата си риба, това вече бе неочаквано. Написах едно писмо и го поставих в бутилка от мастика, която метнах от носа. Сетне се върнах в гората преди носа и направих последния си лагер, в който като за последно мръзнах до потреперване. 

На утрото: На утрото хвърлих такъма отново в морето с надеждата да се разпиша и с риба. Стръв пак нямах, поради което лових на чепаре с две куки, но не по морски тертип, а по язовирен – за костур. Стръв – луканка. И за майтап взе, че ми клъвна, за първи път от цялото ми рибомамене. Един шанс и то оползотворен, защото след минута едно попче бе на брега. Ползвах вътрешностите му за стръв и скоро се сдобих с още едно. Наблизо до мен имаше огнище, спретнах бързо малък огън и за закуска имах печени попчета. Тъй като времето напредваше, а жегата растеше, поех към Дуранкулак. Край заведението до плажа, където се простира и блатото се отклоних по асфалт за селото. На излизане има малък храм, в който отново благодарих на Бог и светите за подкрепата. И ето, че тъкмо се нагласявам да ходя 3 км. в жегата до селото, когато кола ме застига и без знак спира и ме качва. А в Дуранкулак тъкмо ме чака автобус за Варна. Във Варна разгледах Военноморския музей и после се опитах да са съм редови плажуващ, ама не ми се получи. Плажът каменист, водата мръсна и жените непривлекателни. Скоро се озовах на кея, където неуспешно два часа мятах такъма в морето. Накрая си събрах нещата и се отправих към гарата за нощния влак. След толкова ядене на риба се пробвах да намеря една дюнерджийница и да си взема най-мазния бургер, ама след толкова лутане не намерих. Накрая ми умря и ищаха за шкембе на гарата, щото затвориха под носа ми. С въздишка, два домата, грозд и парче сирене се примирих на една пейка. После дойде влака. Пътуването бе забавно. Кой се връщаше с тен, кой с разстройство или гадене.