Е3: Ком - Емине
Набрали скорост след миналогодишното преминаване на Е4: Витоша-Славянка, нашето сработено дуо се зае със задачата да планира и проведе следващото физическо и ментално изпитание Е3: Ком – Емине. Подготовката започна още през зимните месеци. Тъй като след завръщането си от Гоцев връх оставих планините и спорта за сметка на софри, добре полети с аперитиви, имах нужда да събудя мускулите и да ги подготвя за прехода. Почна се с домашен фитнес, после тичане и когато можех - пълнех раницата с бутилките вода и катерех баирите на Голо бърдо. Павлин проведе по-целенасочена подготовка, като не се спря да кръстосва чукарите и отново бе в по-добрата форма. Нищо сигурно нямаше в заминаването ни, още по-малко в завършването ни, целта ми бе просто да достигна до вр. Ком, а насетне докъдето воля и сили стигнат. Е в крайна сметка, въвели лични и служебни дела в ред, дойде заветния ден да започне нашето начинание – 31 юли 2021г. (събота). Тръгнах 72 кг. (последните две седмици умишлено ядях много, за да натрупам малко запас в тялото). В крайна сметка щях да загубя само 4 кг. по време на прехода. Багажът ми тежеше 13 кг., разпределени 9 кг. в раницата и 3 кг. в чантичката на кръста. Екипировката бе почти същата от прехода Е4. Стратегията също.
Ден 1: София – х. Ком – вр. Ком – х. Пробойница
Първият ни логистичен проблем бе разрешен благодарение на нашите другари и ятаци Мариана и Ради, които щяха да ни закарат с колата си до х. Ком и да вървят с нас първия ден. И така, натоварваме се четиримата и един питбул и поемаме към Балкана. На х. Ком (нова) стигнахме в 10.30 ч. Сложихме печатите за спомен в паспорта за прехода, издаван от ТД „Ойларипи“ и се закачвахме по стръмния баир към върха. Зимата от снега са паднали много дървета и марка почти не се виждаше, та на няколко пъти се допитвахме до приложението на телефона орукс мапс (орукса). Бе много горещо (както щеше да си остане през целия преход) и стръмнината обилно изцеди пот от челото, гърба и корема ми, карайки ме пак да премислям физическата си форма. На седловината излязохме от гората и се разкри гледка към красивия връх Ком. На практика все още Ком-Емине не бе започнало, имаше още малко потене и финален баир до началната ни точка. Пътьом се осведомихме за две групи, тръгнали преди нас по Пътеката. Туристи не липсваха и някак ни разпознаваха (може би по големите раници), че сме ком-еминейци, а ние важно-важно потвърждавахме подозренията им. На върха (от тетрадката там) се осведомихме и за още една група, потеглила по тъмно от върха и с която впоследствие щяхме да се слеем в едно. Въобще тази година Ком-Емине се бе обърнало на магистрала и маса авантюристи, пеш, с колела, че и с коне, бе решила да завоюва Пътеката. Някои щяха да успеят, но и мнозина щяха да се провалят. Последните най-вече заради непредвидените жеги. Достигнали вр. Ком, изпитанието вече имаше форма, имаше и посока – изток, докато не опрем в море. Но като за начало опряхме в храстите. Решихме да следваме коловата марка и се набихме в някакви храсти, подобни на хвойна или клек, които изобилстват из поляните на над 2000 м. височина. След допитване до орукса, решихме да ползваме лятната пътека, която бе добре отъпкана. Небето, както бе прекрасно слънчево, бързо се покри с дъждовни облаци, започна да пръска, тук-там прогърмя, а сетне почна да хвърля по някоя мощна светкавица в съседния дял на планината. А прогнозата бе за ясно време. Планината ни приветстваше, както миналото лято ни посрещна Черни връх с ветрове, мъгла и студ по нашето Е4. Бързо се спуснахме от високата билна линия и вече гръмотевиците, и да дойдеха насам, нямаше да са проблем. Продължихме спускането към прохода Петрохан. Небето се поизчисти, като само един малък облак, упорито ни следваше и ръмеше отгоре ни. Под стряхата на една вила, малко преди прохода, спряхме да хапнем, точно навреме, защото пак надойдоха облаци и се изля дъжд. Когато спря - потеглихме, преминахме прохода, минахме покрай х. Петрохан (или каквото е там в момента) и заизкачвахме плавно Балканския дял Козница. Горе бе сравнително равно, насичано от време на време с леки спускания и качвания на хълмчета. Пътеката минаваше през обичайните храсти, тук-там клек и много боровинки. Уви, тази картина не се смени през следващите два часа. Ей това е една съществена разлика между Е3 и Е4. По Е3 може с часове (да не кажа цял ден) да ходиш из еднообразен безинтересен терен, а често и непредлагащ никакви особени гледки, по Е4 такива дни са редки. За деня ни предстоеше само голямото спускане през гора до х. Пробойница. На Мариана обаче ѝ се протриха стъпалата, на кучето лапите и спускането бе бавно с почивки. По тъмно слязохме до хижата, която все още не функционира, а е в ремонт. Идеята ни бе да опънем палатките си в двора ѝ. Само че отдалеко чухме шумната компания на работниците по хижата, които, и без да ги виждаме, бяхме убедени, че са екстремно пияни. Дрезгав смях, псувни и възгласи „аз ли съм шефа тука“ ни отказаха да се отбием в хижата дори за вода. Тръгнахме да спускаме надолу с ново намерение да опънем лагера на удобно място извън шумовия обсег на хижата. Да, ама пияните работници ни забелязали да минаваме край оградата и един се дотътри след нас с бира в ръка. Най-учтиво ни покани да останем, щели да ни настанят в хижата дори. Не мислехме да скланяме, докато не каза, че имало и други като нас там, цели две групи, едните в хижата, други на палатка пред нея. Решихме да проверим и поне да си напълним вода, ако не оставаме. Оказа се, че е така. Две момчета и едно момиче бяха на палатка в опасна близост до пияната тайфа, а другата група, така и не разбрах кои са, били вътре в хижата. Решихме да останем и опънахме палатките встрани от хижата по-далеч от пияните. Това не попречи пазачът на обекта да ни навести и, заваляйки, 10 пъти да ни се извини, че хижата не е готова. На фона на челникова светлина все пак пихме победни бири и ракия и си легнахме не съвсем чувствайки се победители, предвид че преход, който го „дават“ 8 часа, ние извървяхме за 11.30 часа. Гордата порода питбул изглеждаше най-окаяно, нито яде, нито пи, а се сви до едната палатка да спи.
Ден 2: х. Пробойница – х. Лескова
Станахме навреме, 5:30 ч., но някак се замотахме и тръгнахме час по-късно. Другарите ни, и двамата с протъркани стъпала, щяха да се върнат към х. Ком. Малко преди нас видях да слизат по пътеката две момчета, но не разбрах от хижата ли бяха, или наоколо са били на стан. Тройката от снощи тепърва сбираше палатка и решихме да не ги чакаме, така или иначе всички гонехме крайната цел Лескова. По хлад е приятно да се върви и ние бодро слизахме по асфалта към Губислав и Гара Лакатник, като където имаше означени преки пътеки през гората се възползвахме. На Гара Лакатник тъкмо бяха отворили магазинчетата, та си заредихме малко провизии. Сетне пресякохме Искъра по металния мост, после жп линиите и поехме към село Лакатник. Макар и ранен час, жегата вече се усещаше, а на небето нямаше ни един облак. До селото бе основно асфалт. Където ни срещаше местен, веднага разпознаваше за къде сме тръгнали и иронично подмяташе, че ще стигнем след 20 дни. В селото спряхме на центъра под оскъдна сянка, хвърляна от една къща. От жегата стъпалата се спарваха лесно, та се налагаше, когато спираме, да си сваляме обувките, че даже и чорапите. Отделно маратонките не ми бяха удобни на малките пръстчета и даваха твърде ранен старт на образуването на пришки и мазоли. Ето защо насетне, за да спася положението, за основна обувка използвах сандали (най-евтиния модел на Кечуа от Декатлон, който бе доказал надеждност и ефикасност при преходите Резово-Дуранкулак и Е4). На маратонките едва на четвъртия ден се сетих да махна стелките, за дам още малко пространство на стъпалата. Ако някой се е отбивал или се отбие в с. Лакатник, нека обърне внимание на паметника на българския войн и най-вече на каменния лъв в основата на бюста. Вижте физиономията на лъва и ми кажете, е не е ли слънчасал тоя лъв !? Как и да е, вече и ние доволно слънчасали се затътрихме към х. Тръстеная, разочаровани от темпото ни на движение. Асфалтът вече се бе нагорещил и ние бяхме радостни най-сетне да го напуснем след още някой и друг километър. На хижата направихме почти двучасова принудителна почивка. Бе сезонът за бране на малини, а хижата си има голяма малинова плантация. Беше обедно време и черноработниците бяха окупирали хижата за храна, като се ползваха с приоритет пред нас. Използвахме времето да си проснем потните тениски да се сушат на слънце, а ние да се изтегнем на сянка върху дървените пейки. След над час дойде и нашият ред да ядем, който процес отне поне още половин час. Похапнали, поехме пак на път. В началото сбъркахме пътеката, подведени от марката, която тръгна да ни води през плантацията, оказа се обаче, че трябва да я заобиколим от лявата ѝ страна по черен път. Павлин, този любител на малини, се възползва да се шмугне за малко в малинака и да нанесе щети на плантаторите за около 3 лв. и 50 стотинки. Толкова бе горещо навън, че ако намирахме животинче на пътеката, то вече бе предало дух. Минахме покрай ферма Чемерник и навлязохме в една безкрайна серия от гора и поляни, понякога билни, което никак не ни се нравеше в този пек. Гледки извън съседните дървета имаше рядко, но като имаше - бяха обзорни и красиви. Все още носехме малко вода, за да сме леки и се налагаше да я пестим, предвид несигурността дали следващата чешма ще тече. Ето защо, докато крачех в мора, мислено ухажвах следващата чешма или извор по пътя. А такива бяха единици в тази отсечка. На едно място, където уж имаше чешма, се оказа, че изворчето едва капе, а чучурът (пластмасова тръбичка) е паднал в тревата. Закрепих някак чучурчето, прочистих малко изворчето (сцеждаща се вода през камъните на земна хралупа) и успяхме да напълним бутилките. Белязах мястото с камъни и клони - за идващите след нас и пак поехме на път, че времето напредваше, а ние бяхме далеч от целта си. Денят вече преваляше, голямо крачене през поредните билни поляни и на фона на залязващото слънце си дадохме сметка, че Ком – Емине никак няма да е лесно изпитание, напротив, може би заради жегите щеше да е много по-трудно от очакваното. За втори ден не можехме да покрием разстоянието от 45 км. за 10 часа, както го дават по справочниците. Чудехме се на широките усмивки на стигналите Емине, които гледаме по снимките. Ако ние стигнехме дотам, което все още не изглеждаше никак сигурно, щяхме да имаме едни криви физиономии, изнурени от слънце и измъчени от болка. Падна нощ, а ние все още не бяхме в хижата, макар да бяхме вече близо. Остана ни само да слезем от поляните на билото и през гората да стигнем. Бихме рекорда си по вървене – 14 часа. Най-сетне мъждивата светлина на соларната лампа пред спалното (единствената светлина на хижата) проблесна сред дърветата. Доближихме се и видяхме две момичета с челници да надничат в хладилник, направен на шкаф преди хижата. Познах, че това е кутията за храна, в която има провизии (подаяния) за странстващи люде като нас. Такава има и на х. Кашана, но според мен там няма нужда от нея, а по-скоро където не се очаква да намериш доволно храна. Подвикнах на девойките дали вътре няма някое шише с ракия. Не ме разбраха, щото се оказаха чужденки и то не от красивите народи, което не мога да го прокарам без наличието на подобаващо количество ракия. Отпадат за вечерна компания. Но пък пред хижата ни посрещна жена, с която от първи поглед се разбрахме, че сме се намерили ком-еминейци. Е това беше карето по Е3, за което се осведомихме от тетрадката на вр. Ком: семейството Диана, Стойчо и Антон от Благоевград и техният приятел Тихомир от Стара Загора. Те бяха хапнали и се канеха да си лягат. Хижарят си бе тръгнал, но бе наготвил и оставил отключено, а Диана, сякаш заместник-хижар, ни осведоми кое къде е и в коя стая да се настаним. Бързо на дървената маса под големия навес се появи тенджера с кюфтета, конска луканка, голяма купа салата и разни вегетариански деликатеси на скара. Групата се оттегли в хижата, след като се осведомихме, че занапред ще следваме един и същ график на движение. Чужденките се прибраха в палатката си, а ние с Павлин се заехме лакомо и без много да дъвчем да опустошаваме обилната софра. Изядохме много храна, но оставихме и за по-окъснели и от нас гости, доколкото очаквахме другата тройка от Пробойница да се добере в крайна сметка до Лескова (нещо, което не се случи в този ден). Тъкмо бяхме отсервирали, когато жаркото слънце, съчетано с липса на слънцезащитен крем, си казаха думата и рязко, и силно ме втресе. Треперещ и едва говорещ, веднага си облякох якето, колкото да се добера до спалното. Там се поосвестих и излязох да налея вода под хижата, но пак ме втресе жестоко и отново побързах да се прибера. Няма как, трябваше все пак да се погрижа за стъпалата и ставите си, като ги намажа с кремове, но от конския кестен, който има загряващ ефект, съвсем пламнах. Реших да не приемам засега темепературопонижаващи лекарства. Разсъблякох се в опит да охладя тялото, но се потих цяла нощ. Общо взето, почти не спах. Някак съм пропуснал обаче пеещата компания, посетила среднощ двора на хижата и окрала мерино-гащите на Диана от простора или по-коректно - заменила ги е с дантелено черно бельо. Личността на тези горски таласъми, фетишът им към планинарски гащи и мотивите да ги разменят с дантелено бельо остават неразгадаема мистерия.
Ден 3: х. Лескова – т.с. Витиня
На утрото се чувствам добре, лепим пришки и чувствителни зони по стъпалата с цитопласт (втори слой кожа) и оставяме консерви в кутията за храна за сметка на две вафли. Тръгваме в 6 ч. след другата група. С нас тръгва и ловджийското куче, което се навърта около хижата. Така и не успях да го уплаша да се върне обратно. Този ден пътеката така сменя посоката, че имам чувството, че се връщам обратно към Ком. На чешма Мечулица застигаме квартета, който няма намерение да бърза и палят огън за кафенце. Харизваме им кучето и продължаваме. От вчера си знаем урока и внимателно следим чешмите (че имахме навик да не поглеждаме често орукса и да подминаваме отклоненията). Движим се сред гора и е прохладно. В билните голи участъци, където пътеката ни извежда, отведнъж ни лъхва огненият дъх на жаркото слънце. В такива моменти спирам за едноминутна почивка под последната сянка и поемам без да спирам през пека. При Белия камък решихме да не си усложняваме живота с изкачване на вр. Мургаш и поехме по лявата обходна пътека. На река Чешковица направихме балнеолечение в студените води, като натопихме боси крака, после заредихме бутилките с вода от реката, която уж била годна за пиене (и явно е). Следваше да изкачим баир през гората и да излезем на Зла поляна, която се слави с овчарските си кучета. А пътеката извеждаше точно на заслона на говедарите. В края на баира подготвихме въоръжението и плана за кръгова отбрана и с устрема на десантчици форсирахме поляната с щеки подготвени за мушкане и посичане. Ала на поляната имаше само една крава, която бе нагазила в езерцето и ни се чудеше на акъла. Явно жегата бе разпъдила из дълбоки сенки всеки звяр. Този ден отново бе беден откъм гледки. Но почна да е богат откъм жега. Сега се движехме по пътека в края на склон с рядка гора, която никак не ни даваше сянка. После пътеката стана макадамен път, гаден за ходене, отегчителен и безкраен. Всичко това под парещото слънце. Чувствах се като легионер на тренировъчен поход в Северна Африка. Последна почивка направихме на Хайдушкото кладенче, където пак топихме крака в ледената вода. Стъпалата пулсираха след този леден душ. Отегчени и изморени искахме по-бързо да стигнем Витиня. Към края нетърпението ни изигра лоша шега, като решихме да си спестим един голям завой по макадамения път с пряк път през гората. Някога там може и да е имало пътека, но сега всичко бе обрасло, а големите дървета бяха повалени от някоя буря. Резултатът бе непроходим гъсталак, в който упорито, но безнадеждно се вклинявахме все повече. Накрая свирихме отбой и потни, мръсни и изподрани се добрахме до основния път. Малко преди Витиня ни застигна и квартета, весел, както винаги. Това е хубавото на по-големите групи, някой все ще се пошегува нещо, ще се разговориш с някого, а ние двамата, до болка познати, нямахме много какво да си кажем, ходехме повече умислени и угрижени, отколкото бодри. Тур. спалня Витиня стигнахме по светло, но мисля, че пак ни отне 11 ч. при статистически 10 ч. Там бяхме само ние, хижарят и жена му. Условията в спалнята бяха като за десетте лева, които дадохме, ето защо няма да ги коментирам. В нашата стая поне насекомите бяха тройно по-малко от тази на квартета. Банята бе впечатлителна със завеска вместо врата, запушен сифон на пода и сифон на мивката, който се оттича на пода. Е стопаните поне бяха готини хора. Дадохме заявки за вечеря, изкъпахме се, изпрахме се, сложихме техниката да се зарежда и се отдадохме на разглеждане на пораженията по телата си. Вечерта всички се събрахме на една дълга маса пред постройката. Беше дошла и Марияна, благоевградчанка, така че квартетът стана вече цял оркестър. Тя бе донесла храна (и диня), която бе споделена с нас. Ядох, колкото можах, а когато разбрах, че ще хвърлят остатъка от пилето на грил на котките, ядох и още. Че знае ли се следващият ден колко храна ще предложи в условията на Е3. Легнахме си и заспахме под неравноделните звуци на гонещи се в картонената стена съсели.
Ден 4: т.с. Витиня – х. Кашана
Станахме рано и в 5:40 ч. на развиделяване вече бяхме поели на път. Забавлявах се как си лягам с една болка по долните крайници, а се събуждам с друга. Петорката тръгна малко след нас, но покрай оградата на ДЛС Витиня отново се събрахме, за да се затрием дружно. В началото на отсечката пак е вилняла буря и явно някое ключово откъм марка дърво е повалено, та подминахме разклона и стръмно се спуснахме по черен път, за да установим след справка с орукса, че пътеката ни е на върлия залесен склон вляво от нас. Павлин се зае напряко през склона да я намери и след 10 мин. ни викна, че е на нея. Само дето на никой не му се минаваше по същия път. Върнахме се назад, което включваше изкачване на стръмнината, която спуснахме и пак през гората, но по по-полегат склон, достигнахме пътеката. С Павлин имахме по-добро темпо и дръпнахме напред. Излязохме на Арабаконашкия проход и покрай паметника на Александър Втори и руските войски навлязохме в следващата гора. Пътьом се отбихме до заслон Мандрата и чешмата преди него. Впрочем заслонът, макар и открит, става за пренощуване на спален чувал. Има си и хубава камина идеална за пържоли на скара, но де да намериш такива благини у ком-еминееца. Потараших за оставена за морния пътник ракийка, но си останах само с чешмяната вода. Кратката почивка позволи на петорката да ни настигне, но пък сега бе техен ред да почиват и ние отново се понесохме напред. Вече се шегувахме кой кого ще изпревари по пътеката и ще стигне пръв до хижата, за да изяде всичкия боб. Следваше още един емблематичен участък по пътеката – фургонът с надпис „Е3 20 м. ляво през копривите“. Впрочем фургонът също става за нощувка. Тук след справка с орукса имахме две възможности: да поемем в указаната посока и да преминем през няколко обрасли участъка или да продължим по обиколния черен път. Решихме да е класическият и по-кратък вариант. Коприви нямаше, но действително на места пътеката бе обрасла с треви и храсти – див мечкарник, ето защо подвиквания, тракане с щеки и свирене станаха обичаен фон при преминаването на този участък. В края на гората, преди да излезем на голото било над х. Чавдар, се отбихме до една закътана чешма, състояща се от каптаж, маркуч и метално корито, което Павлин едва не повреди дърпайки маркуча. После покрай ловно заслонче и поляна, аранжирана с положени дънери, а върху тях красиви камъни, излязохме на голото било и се насочихме към паметника на загиналите от студ руски войници по време на Освободителната война. Там Павлин бе заровил няколко седмици по-рано 4 консерви, бира за мен и сухари. Отне му известно лутане по обширната билна поляна, докато що-годе локализира скривалището с поглед, а аз мислено възнегодувах на всяка смяна на посоката, щото пак печеше, та се не траеше. Наближили хранителната банка, ми връчи джи пи ес часовника си и ме остави да се помъча да намеря точно скривалището. Приемникът ме упъти и видях една камара от изкуствено струпани камъни, които почнах да махам. Появи се една консерва, после друга, сетне хладна бира (купчината камъни действаше като хладилна чанта). От сухарите обаче бе останала само опаковката. Мишките я бяха намерили преди нас. С наличните запаси се добрахме до дворчето на въпросния паметник, където няколко дървета хвърляха рядка сянка. Там, свалили обувки и чорапи, приседнахме на сянка и отворихме по консерва, а аз и бира. Посегнах към пиле с ориз и вътре имаше бол ориз, натъпкан, сякаш с чук, ама от пилето бяха останали само два кокала, грижливо закътани в дъното на консервата. То и на Павлин консервата беше някакво извращение, в което очакваш едно, а намираш друго. След този съмнителен откъм гастрологична гледна точка обяд поехме по голото било по безкраен черен път към Кашана. Гледки не липсваха, като най-внушителна за мен бе тази към рудник Елаците, от който се вдигаше прах почти до нашето било. Но така ни бе опекло, че не ни беше нито до гледки, нито до снимки. Ръцете ми изгаряха от слънцето за пореден път. Вървяхме без да спираме, защото спирането при липса на сянка бе ненужно, че и вредно. Мълчахме и вървяхме. По пътя ни застигнаха двама колоездачи по Е3. Но както се убедихме впоследствие, с колело никак не е по-лесно по пътеката. От тях само единият щеше да стигне Емине с редица болежки, другият щеше да се пребие ден-два преди края и да не финишира (по негови думи за втори път). След връх Мургана, който изкачихме при все, че можехме да подсечем, на билото му се видя края, а когато влязохме в гората преди х. Кашана - извиках от кеф. По сянка и лежерно взехме последните 2 км. до хижата. Там хижарката леля Данче (която също прати покана на Тишо във фейсбук, ех, този Тишо) ни настани в хубави стаи с прилична обща баня. Последва пране, сваляне на лепенки от стъпалата, къпане и мазане с лечебни кремове. Ние не правехме предварителни резервации, обаждахме се няколко часа преди да пристигнем. Това щеше да се промени. Следваща етапна хижа по трасето бе Ехо. Обадих се и ми заявиха, че места няма, не можем и палатката да си опънем, защото е национален парк и правят проверки. Лошо, защото след Ехо искахме да достигнем Добрила. Нощувка в Бенковски или Вежен, не ни устройваше, тъй като ни отдалечаваше от Добрила, а предстоеше разваляне на времето. Исках да премина билото до Добрила при хубаво време, пък после да престоим в нея един ден и след това (с прогноза за оправяне на времето) да продължим към вр. Ботев. На вечеря с Павлин разгръщахме картата и мислехме как да излезем от ситуацията. Пристигна и горската петорка, оказа се, че имали същия проблем, но Тишо им се примолил, че са с две жени в групата и нямат бивачни пособия, та кандисали да ги приютят. Не ни се разделяше с петорката, бяха приятна компания, разведряваха вечерите и взаимно си допаднахме. Решихме, че и ние отиваме на Ехо, пък или ще разгънем палатката в гората, или ще спим на чували пред хижата. Все пак Павлин реши да направи още един опит с хижаря. Хем той мъкнеше палатката, хем хич не му се занимаваше да я разпъва и да спи в нея. Общо взето я мъкнеше заради мен и на практика за мен. Върна се отвън и каза, че утре сме в хижата. Как е успял ли ? Ами, в моя разговор с хижаря не споменах ключовите думи, които отварят вратата на всяка уважаваща себе си хижа: „Ком-Емине“. Щял да ни смести някъде. Нещата отново се подредиха.
Ден 5: х. Кашана – х. Ехо
Предстоеше още един епичен ден с 40 км. в жегата, които по справочник се изминават за 14 часа (ние вече дежурно си предвидихме още два часа отгоре). Раниците щяха да си по-тежки, защото трябваше да носим повече вода (имаше само две чешми по пътя) и храна за през деня. Тръгнах с над 3,5, л. вода, а от кутията за храна се заредих с провизии. Поехме по тъмно, някъде около 4:30ч. Нашите другари вече бяха тръгнали. Техните челници впрочем бяха зарядни и това им позволяваше да тръгват по-рано в тъмно. Нашите бяха на батерии, ето защо гледахме да пестим заряда, че имаше още много дни път и възможност за покупка на консумативи само в Котел. Пътеката си почваше стръмно, първо през гора, после през клек. В промеждутъците, където имаше поляни, пътеката много трудно личеше в тъмното и често я изтървавахме, та се налагаше да се навигираме с орукса. С набиране на височина се разкриваше красива гледка към светлините на селищата под Балкана. В мрака пък се раздвижваха крави и звънците им огласяха нощната тишина. Почти бяхме изкачили баира, който от своя страна да ни свърже с основното било, когато видяхме светлините на петорката на по-малко от час път от нас. На развиделяване вече се качвахме на основното било, а малко по-късно застигнахме групата. Пошегувахме се, че сега те гонят, а те, че от щедрост ни дават малко преднина и пак потеглихме. Бързахме да минем повече преди жегата да натисне. По билото вече бяха плъзнали боровинкаджиите, а ние пълзяхме към първия по-сериозен връх. Разстоянието между нас и петорката постепенно се увеличаваше, докато те не се изгубиха съвсем от поглед. Предстоеше билен преход с изкачване или подсичане на двехилядници – Косица, Паскал, Чемериката, Тетевенска баба, Булваня, Вежен и др. От цялата поредица помня само Вежен, останалото бе качване, качване, лъжлив връх, лъжлив връх, баш връх, слизане, слизане, седловина и пак качване… и така безкрай. Гледките, предвид хубавото време, бяха щедри накъдето и да завъртиш очи. Но не помня почти нищо от тях, било заради жегата, която ме караше да вървя машинално, едно, че бързах да догонвам Павлин, който се юркаше напред, воден от мисълта за обещан борш в х. Ехо (не че знаеше какво е това) и ултиматомът, че такъв ще има само, ако стигнем преди 22:00 ч. в хижата. Около 11:00 ч. достигнахме изоставената х. Планински извори. Пред нея имаше стадо коне и крави. Спретнах се набързо и за кучета, но такива нямаше. Отпред ни срещна говедарят, който явно живееше в хижата. Интересен балкански субект, рошав, брадат, мургав, мърляв, с липсващи зъби, седнал на един камък и почесващ се с чук по главата. На поздрава ми с добавка за голямата жега, ми отвръща: „А, жега ! Тука е прохладно“. После ме пита дали сме виждали някакви коне, крава с теле и каракачанка – все изгубена стока. Вдигаме рамене, а Павлин продължава напред. Говедарят явно е жаден за раздумка, но Павлин вече е набрал преднина и аз се принуждавам да оставя говедаря и да догоня спътника си. Спираме на недалечната чешма Петте чучура за обяд. Мия си краката на ледената вода, но не успявам да си направя спа-процедура, твърде студено е. Това е най-студената вода, която срещнах да извира от чешма в Балкана. Слагам нови лепенки на ходилата и ги оставям да отмарят, докато аз обядвам с 200 гр. парче халва. Недобра идея, няколко часа ме държа чувство за преяждане и тежест в стомаха. Другарите ни настигат и на свой ред сядат за почивка, а ние браним преднината си и се понасяме напред. Слънцето стои високо в небето, вдясно над билото и цялата ми дясна страна на тялото изгаря за пореден път. Отдавна не смея да нося къси гащи, ама какво да правя с ръцете. Ако продължава така, ще станат на мехури и ако пак ги изпече – на рани. Пробвах да си залепя марли, ама паднаха. Гетите, сложени на ръцете спарваха. Пътьом бях намерил захвърлено горнище на анцуг, умирисано на крави. С ножа раздрах вътрешната част от по-тънка и проветрива материя, на чешмата я изпрах и си направих ръкав за дясната ръка, като го пристегнах с бинт. По-късно от моя тениска направих нещо подобно и за лявата ръка. Макар да добих вид на дрипав клошар, спасих ръцете. Още много път оставаше. Напред преминахме и през старопланинското конче, което няма нищо общо с пиринското. Красивата обла снага на Вежен все повече се приближаваше. Там някъде ни очакваше втората чешма. Павлин бе като терминатор, вървеше, мълчеше и често се откъсваше, особено като спирах да снимам. Налагаше се да полагам допълнителни усилия да го догонвам, дори да подтичвам след него, което в края на деня щеше да ми изиграе лоша шега – получих болезнено възпаление на сухожилие на левия крак, което за разлика от други болежки не отшумя вечерта след мазане с конския кестен. За изкачването на Вежен, чешмата, една неочаквана среща и достигането ни до хижата, ще ви разкаже самият Павлин: „Банго отива пръв до чешмата, аз сядам на някаква дъска. Положението е „Апокалипсис сега, ама веднага“. От посока Кашана се задава мъж, бутащ велосипед. Кълне нещо велосипеда, а той самият диша тежко, изглежда на умирачка. На мен мозъкът ми цял ден ври във фритюрник и не успявам да свържа думите му. Банго се връща с шишетата, отива колоездачът да пълни. Връща се той, отивам аз за вода. Изведнъж пръснатите наоколо коне тръгват да бягат наплашени към нас. Банго нещо ми крещи отгоре, аз виждам само бягащи луканки към мен. Завиха покрай чешмата и се поуспокоиха. Връщам се при двамцата. Новото лице, Васко от Габрово, правил с друг колоездач отсечка от КЕ. Партньорът му нещо се пребил преди Кашана и завършил там. Васко продължавал днес до Ехо, а утре се прибира и той. При видът му, Банго се загрижи за него. Подава му Сникърс, оня не ще, Банго настоява, оня казва, че си има храна. Аз само следя с поглед и преценявам чия ръка трябва да захапя, за да отмъкна Сникърса. Днес съм на една консерва живот (20% пуйка, 60% пилешки кожички, 20% аптека - с такава консерва и лагерник от Аушвиц би замерил готвача). Васко Габровски явно изглеждаше изтезан - както и всички, правещи Кашана-Ехо при оранжев код за горещини в цялата страна. Правя бърза равносметка: той има вода, има храна – аз нямам храна, има колело – аз нямам колело, има Бочко 50-ти фактор, аз нямам Бочко 50-ти фактор. Ясно, аз съм чао и потеглям. Васко Радомирски решава да остане с Васко Габровски, в случай че трябва да му помогне с нещо. Един час по-късно габровецът препуска напред с колелото, кърджалиецът върви някъде по-назад, а радомирецът е последен. Всеки се движи с неговото си темпо. Периодично поглеждам назад, за да проверя дали спътникът ми все още е във вертикално положение. Он си говори по телефона, а аз вече получавам миражи с гулаш. В горичката преди хижата се провиква, че ще спре да си измие краката в някакъв поток. Аристократ. Аз продължавам към хижата. Но се оказвам пред някакъв параклис. Оттам вече наистина продължавам към хижата. Васко Габровски се оказа доста колоритна личност с присъщото габровско чувство за хумор. Жалко, че не успя да продължи. Щеше идеално да се впише в нашия сглобяван в крачка колектив. По-късно разбрах, че той е изял последния гулаш, но му е простено, защото неговият Бочко ни спаси от рак на кожата. А как ком-еминеец си проси нещо, е отделен дял в науката за дипломацията. Банго го приложи при слънцезащитния крем (отричане, че ти е нужен, въпреки че тенът ти вече е като на израснал в малиновите плантации на Тръстеная берач), Тишо – при уреждането на превоз до Сливен (тънкото вмятане, че другите имат палатка, а той няма къде да спи, ама ще се оправи някак си). Пък аз – абе, имаш ли още локум?“
Това, което бих добавил аз в допълнение е, че в края на деня наистина бях скапан. Знаех, че хижата се пада зад скала и накрая я очаквах след всяка канара, но нея я нямаше. В далечината се виждаше хижа, но умът ми отказваше да приеме, че е Ехо. Уви, бе тя. Възпаленото сухожилие болеше силно, особено на спускане, явно напрежението върху него да държи крака и стъпалото контра на склона го бе претоварило. Коленете също боляха. Вече не мислех, нито за храна, нито за бира, исках да стигна входа на хижата, да падна и да ме затрупат с камъни. Най-тежкият етап за мен за целия преход бе именно този - голямо разстояние, съчетано с големи денивелации в условията на адски пек. Хижарят се оказа предвидлив човек, макар хижата да се пръскаше по шевовете от дечурлига на различна възраст, бе оставил една стая празна (резерва) за такива люде като нас и ни настани в нея. Това беше стая, запълнена с ком-еминейци: ние, петорката и адаша заехме всички легла. Вечерта мина с хапване и ракия под озвучителния глъч на лапетата, останалото Павлин ви го разказва: „Настаняваме се първи във все още празната обща стая. Избираме си първите легла от всяка страна. Сядам уморен след един от най-тежките преходи по КЕ, въздишам облекчено и го виждам – паяк се провесил над леглото ми. Какъв ком-еминеец си, ако се дадеш на един паяк? Веднага му обявявам дуел и следва бой с възглавница. Не моята, разбира се, взимам възглавницата от съседното легло. Разгромен е с един удар. Точно съм замахнал и хижарят влиза в стаята. Той ме гледал изпитателно, аз го гледам тъпо и превъртам в главата си десетки алибита защо държа с погнуса възглавницата на съседното легло. Неловко мълчание. Той се обръща към Банго и му казва нещо, аз използвам тези 2 секунди извън полезрението му, за да върна прилежно възглавницата, пренасяща мощите на клетия паяк. Баня няма. Чешма има. Чешма + празни шишета = импровизирано миене. Пълня с вода двете големи шишета, вадя сапуна, сядам на нещо като чешма срещу входа и външните маси с пейки. Събувам обувките, свалям чорапите, махам петте лепенки, поливам се до колената с вода, сапунисвам се, забелязвам ококорените очи на гостите на хижата – гледат ме кат одрязани топлофикационни тръби. Сигурно Дарвин така е гледал аборигените в Австралия. Все тая, битието на ком-еминееца не се интересува от възмущението на околните. Първо Банго ми зареждаше шишетата с вода, после аз неговите. Той реши да покаже някакво благоприличие и се отдалечи от оживената част на хижата. Връщам се в стаята, а там смърди, казвам ти, яко смърди. Стаята е плътно запълнена от все подбрани ком-еминейци – мъже и жени, изминали 40км без сянка, но не стигнали до баня. А прозорците заковани.“
Ден 6: х. Ехо – х. Добрила
„С Банго се разбираме да тръгнем първи, ставането ще е в 4 и нещо. Ставаме, включваме на безшумен „Стелт“ режим, че да не будим останалите. Нарамваме раниците и се изнизваме в мрака като черни нинджи. Да, ама другата черна нинджа забравила, че пред вратата има праг и – бам-бум-лумбур-джагара-джугара – Банго залита и се забива в дървената стена. От всяко легло се повдига по една глава. Първо помислиха, че някой се е строполил от втория етаж на леглата. Олекна им, като разбраха, че просто Банго се е пребил. За капак и аз не се сдържах и се засмях на глас. И за да сме сигурни, че никой няма да пропусне да ни изпрати с псувня наум, при взимането на щеките Банго не пропусна да шибне всяка една в металната камина…“
Великолепната петорка по-късно щеше да се стегне за път, а адашът останал да поспи. Днес денят е осеян с хижи, така че не ни притеснява наличието на водоизточници и атмосферните условия. Пътеката се вие през папрати и цветя, високи колкото човек. После почва скалист участък и тя се разделя на билен (уж техничен и опасен път) и обходен спрямо скалния ръб. Павлин поема по горния, а аз по долния. Болката в сухожилието не е отшумяла и скоростта ми е значително паднала. Срещаме се на х. Козя стена, той е стигнал пръв. Оказва се, че билният вариант хем е по-бърз, хем никак не е опасен. Напротив, по моя път имаше разни сипеи, където невнимателният турист може да се изсипе по задник. И двамата си мечтаехме на хижата да има я мекички, я пържени филийки с кисело мляко, но, уви, хижарят ни посочи лавката в хижата, от която поне аз нищо не си харесах. Тук ни настигна и петорката със същите надежди като нашите. Тръгнахме първи, но скоро бяхме задминати от другарите. Стойчо не пропусна да се пошегува: „Айде, Васко, не остана, слагам жълтата тениска“, на което му отговорих, че ще сложа крилатите сандали и не мож ме стигнат. Е сложих ги, ама скоростта никак не ми се вдигна. Можех да наваксвам по нанагорнищата, където не изпитвах болка, да се тътря по равното и едва да крача по нанадолното. Бе момент, в който волята трябваше да надделява над тялото. Както Павлин описваше тези дни - „болка и величие“. Успяхме да догоним групата, отделно адашът ни настигна, яхнал колелото и заедно слязохме на прохода Беклемето. Обща снимка за спомен. Тук Марияна приключи, неудобните й обувки не й позволиха да продължи и си бе уговорила да я чака транспорт. Приключваше и адашът. Останалите позаредихме провизии от прохода. Павлин, който мрънкаше, че носи палатката и още куп, според него, излишни неща, сега охотно се натовари със сладко от ягоди и сироп. Жегата бе навалила, когато отново поехме на път. Толкова бе горещо, че кръпките по асфалта се топяха като шоколад на слънце. Подминахме арката на свободата и поехме по новостроящия се асфалтов път до х. Дерменка. На този етап пътят бе макадам, отегчителен с никаква сянка по него. От време на време преминаваше по някоя кола, която вдигаше мъгла от прах и ни принуждаваше да се отдръпваме в дълбоките като окоп канавки. Безумието обаче бяха гъсто разположените табели на метални колове, упътващи за х. Дерменка. На всеки два метра и така до самата хижа. Това отвсякъде приличаше на „добре усвоена“ обществена поръчка от някоя администрация. Впрочем макар достъпът до хижата да се улесняваше, което означаваше поток туристи (и пари) към нея, хижарят не беше доволен и споделяше моето мнение, че лесният достъп ще доведе до „осиране“ на планината от люде с ниска култура. Но преди Дерменка за нас предстоеше заслон Орлово гнездо, където смятахме да обядваме. Петорката отново си бе квартет и този ден го доизвървяхме заедно. Уви, на Орлово гнездо нямаше обяд, защото нямаше и хижар. Гладни продължихме за Дерменка, а аз го глобих една бира, която бе оставил на сянка под навеса пред заслона. След около час и нещо достигнахме и нея. Храна имаше в изобилие, така че решихме тук да направим голяма почивка, хем и жегата да попремине. Всеки си поръча и се изтегна, където намери. Добре похапнали наченахме последния етап, който бързо навлезе в гора. Предстоеше ни все изкачване до х. Добрила, което успя да ни умори. Не можех да смогна да бърша потта, която течеше от челото ми. Беше комично да се разминаваме със свежи, спретнати и напарфюмирани туристи, идващи от Добрила към Дерменка, докато ние сме мокри от пот, мръсни и понамирисващи. Чак в самия край на прехода времето започна да върви към влошаване, както си го и даваха. Струпаха се тъмни облаци и жегата приключи, файда, вече бяхме стигнали хижата. Знаех, че тук е скъпо, затова бях решил първия ден да спя на палатка, а втория в хижата. Павлин и другарите се настаниха в нея, събраха дрехите за пране, а аз с помощта на Стойчо разпънах палатката, която излезлият вятър се канеше да понесе към вр. Ботев. През нощта го даваха да духа силно, поради което направих максималното да укрепя палатката, че иначе щях да ги чакам около Купена или където ме отвее. В околието на хижата имахме заровени консерви с русенско варено и 200 гр. ракия от Мариана и Ради, които бяха посещавали хижата седмици по-рано. Като видях цените на храната и напитките в хижата им теглих една майна на ум и две на глас, взех гармин часовника на Павлин и отидох да диря запасите по зададени координати. Не ги открих, върнах се и въведох данните в гугъл мапс на телефона си. Навън вече духаше силно, пропръскваше и гърмеше в далечината. Пак не ги открих. Спомням си, че Мариана ми бе описвала някакъв изсъхнал бор, който съм сигурен, че открих и като индианец пред тотем го обходих многократно по часовниковата стрела и обратно на нея, но нищо не намерих. Рових в храсти, бърках в корени, повдигах камъни и все повече изпадах в униние, че тази вечер няма да се пие ракия. Върнах се обратно. Оказа се, че Павлин има пратена му снимка на точното място и като я видях, се зарадвах. Точно тоя камък го бях подминал няколко пъти (и не беше описанието, дадено ми от Мариана). Върнах се, отместих камъка, разрових (те вярно ги бяха заровили) и скоро държах шишенце пещерска гроздова с полепнали по него пръст и борови иглички. На вечеря седнахме заедно на масата. След вечеря си отидох в палатката, нощта премина спокойно, подуха, погърмя и поваля, но нищо което да ме смути. Този ден по справочник го даваха 14 часа, ние го взехме с почивките за 15 часа.
Ден 7 (нулев) : х. Добрила
Не е работа да минаваш траверса и самия вр. Ботев при прогноза за гръмотевици, затова и си останахме на Добрила. Първата половина на деня мина в планиране на следващите дни. Групата бе раздвоена между това да достигне х. Тъжа или направо Мазалат. По план ние с Павлин гонехме заслон или т.с. Ботев. Но пък имахме намерение, заради принудителната почивка, и все пак почивка, да подминем Ботев и стигнем х. Тъжа. Поради болките в сухожилието смятах, че за Мазалат ще се изсилим много и дори да успеем, после ще ни трябва още ден почивка за възстановяване. И все пак не ни се разделяше с групата. Прозвънихме на Тъжа, не бе съвсем ясно дали ще ни приемат, че били пълни. На х. Мандрата обаче се намери място. От х. Мазалат казаха, че е пълно, но щом сме ком-еминейнци, ще измислят нещо. Решихме окончателно да решим утре, според силите си. Тъй като не се оправях, а и левият ми крак над глезена се подуваше, Диана, медицинското лице в групата, ми лепна тейп. С тази технология бях запознат съвсем бегло. Но факт, че след голямото парче, което ми сложи, съвсем скоро получих облекчение и можех да движа по-свободно крака в ставата на глезена, а и болката понамаля поне малко. Инак, ако продължеше така, колкото и да упорствах волево, без адекватна почивка очаквах в един момент да се чуе „хряс“ и моето Е3 да приключи. Последва местене от хижата в бунгало, което ние изцяло заехме. Прилична дървена постройка с легла на два етажа, като качването и слизането на горния етаж бе равно на превземане на крепостна стена. Горе се настанихме аз, Павлин и Тишо и скоро заспахме. Тишо захърка, но ръчкането в рамото от страна на Павлин поех аз. По едно време чувам някой нещо ни обяснява разпалено. Всички се повдигаме едва-едва в просъница и заварваме половин глава (тази на Диана) да се подава на нашия етаж и да обяснява нещо. Разбирам само, че дошли още две момичета с момче по Е3, големи образи, малко надути, много луди, катерели се по оградата и персонала им се скарал. Момчето било бегач, ама доста пълен за такъв. Попитах само дали момичетата са хубави, на което ми отговори „стават“. Те може и да стават, ама аз не ставам и пак полагам глава на възглавницата, току под надписа на гредата „тук проспах младините си“. Е все пак за вечеря се размърдваме и слизаме в столовата, а тя се пръска по шевовете. Макар и лошо време, сопотският лифт е избълвал тежки туристи и се лее повече вино, отколкото дъжд. Едва намираме маса. Бегло виждам къде е триото по Е3, но нямам желание да се занимавам с тях (но съдбата в следващите дни ще реши друго). Оказва се, че тази вечер в хижата били пристигнали и Бохемите, тройката, която срещахме на х. Пробойница и бяхме отписали, само, че вече бяха двойка, Стефан и Зори – второто момче приключило от преумора третия ден. Как и да е, днес бях заредил обратно всички загубени калории, преяждайки с русенско варено и пържени картофи. Много скъпарска хижа, само негативи за нея. Легнахме, а през нощта вятърът се опита да ни разглоби бунгалото и заедно с него да ни пренесе отвъд Ботев. Разумно решение, че не спах на палатка.
Ден 8: х. Добрила – х. Мазалат
Размърдваме се още в 4:00 ч. Квартетът обаче поема преди нас, а ние в 5:30 ч. Тройката също се е размърдала, но още стяга багажа. Тъмно е и мъглата бързо се носи над хижата и по склоновете, гонена от вятър. Начеваме качването към първия двехилядник за днес – Амбарица. А горе ни посреща сурова картина, много контрастна в сравнение с предходните дни. Мъгла, за щастие се вижда от кол до кол. Студ. Силен вятър с пориви, които те блъскат крачка-две встрани. Ходя почти зад Павлин и му крещя, а той не може да ме чуе. На моменти ми идва да легна, за да избегна поривите. В началото се налага да ползваме навигацията, но после прихващаме правилната линия. Аз съм с дебело яке и макар да е студено и мъглата да се впива в дрехите, не боя, но той бе решил да пести от яке и се притеснявах за него. Не можехме да си позволим да спираме за почивка, а за капак на всичко и щеките ми отказаха да държат, може би заради влагата. Това доведе до допълнително натоварване на тялото ми, на моменти просто дишах през устата, за да си набавя нужния кислород. Последното също не винаги бе лека задача – която вятърът духа с такава ярост в лицето ти е невъзможно да поемеш дъх срещу него и се задушаваш, което избива на паника предвид, че бързаш с всички сили. Хванах му цаката, като обръщах глава в обратна посока и така поемах дъх. Карето също е брало доста страх тука, още повече, че при тях видимостта е била по-лоша. Девойките от триото пък се отказали и са минали през х. Васил Левски. А ние, едно че продължихме, без никога да сме се сблъсквали с нещо подобно, но и си правихме клипове как устояваме на поривите и не можем да паднем, наклонени срещу вятъра. От алпийския траверс нищо не видяхме като гледка. Само мъгла. Купенът с неговите въжета го преминахме благополучно и благодарение на металните въжета, тъй като скалата бе мокра и хлъзгава от мъглата. Тук за наша изненада установихме, че докато ние си мислим, че преминаваме в лоши условия, някои това го тичат по гащета. Имаше състезание по планинско бягане. Мъже и жени, някои дори без щеки. Дотук с епичната отсечка и трудните условия. От тях се осведомихме, че се движим на половин час зад квартета, но така и не ги догонихме в този участък. По надолу поне едната щека ми проработи и успявах да догонвам бързия Павлин. Преминахме Кръстеца, Костенурката, за малко да се объркаме на Жълтец, профучахме край Млечния чал и ето че мъглата се вдигна. Ботев бе пред нас. Продължихме по колците, разглеждайки част от онова, което сме изпуснали в мъглата. Появи се и заслон Ботев пред нас. Долу нашите другари се бяха разположили на шалтета. Обядът още не бил готов. Последвахме примера им, като простряхме прогизналата от мъглата екипировка да се суши. Последва обяд. Аз поръчах шкембе чорба с чеснов сос от левурда, другите агнешка чорба или леща. Скъпичко беше, но пък най-вкусното ядене от Ком та чак до Емона. Дали защото хижарят беше голям кулинар или защото все пееше народни песни, докато шета, и така омагьосваше гозбите си, не зная. След обяда пак се върнахме на поляната за почивка. Благоевградското семейство тръгнаха първи за вр. Ботев. А половин час след тях и ние с Тишо. Скоростта ми бе бавна и аз последен се дотътрих на върха. Павлин бе избързал да вземе дежурните печати за нашите книжки. Тъкмо стигнах, а те се канеха да тръгват и нямах време (а и не се сетих) дори да погледна какво се вижда в ясното време от върха. Заспускахме към з. Маринка. Болките пак ми се обадиха. Сега, хем ме болеше сухожилието на левия крак, хем смазаното малко пръстче на десния. Идеше ми да дам заглавие на завършека на прехода „десет хиляди стъпки болка“. И все пак до х. Тъжа успяхме да ги задминем, само дето, нашата цел бе Мандрата, следователно ние се бяхме отклонили погрешка. На Мандрата се бяха разпънали цяла сурия велосипедисти по Е3. Такива масовки не са ми по вкуса, а явно и на другарите, ето защо никой не завърза приказка с тях. Хижата ме разочарова. Уж Мандра, а като си поръчах кисело мляко, получих 2 % -во краве мляко от куча марка с тройна надценка. Майните и на тая хижа. Кратка почивка и единодушно решение за епичен завършек на деня с преход до х. Мазалат. Този ден щяхме да вземем два етапа за един ден. Хижарят там тъкмо ни се обади, че вече връщал групи, но нас ни нямало. Като разбра къде сме и колко е часът, възкликна, че ни чакат още 4 часа път. Да ни чакат, но и ти ни чакай, рекохме ние и поехме пак на път. След долината, над която са разположени Тъжа и Мандрата, следваше няколкостепнно изкачване на хълмове, обрасли с храсти, хвойна или клек, не знам и не помня какво е. Все нагоре и пак нагоре, макар и плавно. Павлин се шегуваше, че ако продължим така, ще стигнем космоса. На свечеряване стигнахме Пеещите скали, а по тъмно някакво странно стълбище от тях надолу, плод на бездарна инженерна мисъл и добре усвоени обществени пари. Бяхме като френски легионери на нощно учение. Е не успяхме да се пречукаме на тези стълби, но и скорошното достигане на хижата бе вече мираж. В далечината виждахме светлини, които някои предположиха, че са на хижата (а тя си е комплекс), а други, че е селце. Оказа се, първото, а те бяха далеко. „Да бъде…. смърт мръсна да бъде…!“, с бойният възглас на Павлин продължаваме напред. Преходът си стана нощен на челници. Павлин бе някъде много напред, Тишо и Антон след него, а аз, Стойчо и Диана вървяхме последни. Виждаше се само малко напред по пътеката, а тя от голото било влезе в гора и продължи да ни води така до самата хижа. Беше трудно, опитвах се да вървя колкото се може по-бързо и да не изоставам, защото светлината на челника ми бе слаба, което щеше да доведе до допълнително забавяне от моя страна. Игнорирах напълно болежките и дори за няколко часа, тялото ми напълно бе освободено от чувство на болка. Щастието се разля като топла вълна във вените ни, която ненадейно пред нас изникнаха светлините на хижата. Часът бе 22:20 ч., която означаваше 17 часа ходене. Настаниха ни в една стая с двойка, която се подиви малко на нашето начинание. Последва къпане, полева болница, богата софра, поднесена от пиян готвач, който, като чу откъде идем, само отсече, че сме луди и се върна да си допие ракията. Добра вечер пухена възглавница…
Ден 9: х. Мазалат – х. Бузлуджа (стара)
Тази сутрин не бързаме. Едно, заради вчерашната епопея, второ, че ни очакват 33 км, изминуеми уж за 9 часа. Гостите на хижата са се събудили и се вият опашки за закуска или тоалетна. Павлин се възползва да пробута още една част от екипировката си за връщане от двойката в нашата стая. После дълго разсъждаваше какво още е могъл да им даде за връщане. Накрая стигнах до извода да си извади нужното в една найлонова торбичка (ако може на Билла, че е модерно) и цялата раница да им я даде за провождане в София. Тръгнахме след другарите някъде към 8:30 ч. Жегата пак бе налегнала, а от днес отново навлизахме в ниското. Първата част на прехода бе приятна – равна пътека сред гора. Отсечката до х. Узана определено се радва на посещаемост. Спряхме на х. Партизанска песен за обяд, където другарите ни тъкмо ставаха за път след хапването. Атракцията на хижата е щъкащата между масите лисица-фотомодел и измекяр. Уви, някакъв модел куче-прахобърсачка я прогони и не можахме да й метнем някое залче хлебец. Хапахме, починахме малко, драснахме една авторска поема на Павлин за Е3 в тетрадката на хижата за ком-еминейци и пак поехме на път. Преди х. Узана излязохме на нагорещения асфалт, което никак не ни се понрави. Над хижата видяхме и другарите да се отдалечават по баира над нея, но отбиването ни в хижата, както и кратката почивка за поредното похапване на лакомия мечок Павлин ни забави достатъчно, за да я изпуснем. Следващият етап от прехода бе откровено гаден и се простираше до прохода Шипка. Големи качвания и спускания, гората на места не пази от слънцето, пътеката се състои от неудобен за ходене камънак, който или подбива стъпалата, или те поднасят под неравните му камъни. Появиха се и старите болки от типа – всяка крачка болка и величие, а жегата ни принуди да направим още една почивка в рехавата сянка на дървена наблюдателница, където Павлин пак яде. Скоростта бе паднала, времето напредваше, а Бузлуджа бе далеко. Днес живеехме само за динята, която се очакваше да донесат на хижата ятаци на Тишо от Стара Загора. Павлин им бе поръчал още домати и краставици, но нали е въздържател, не се е сетил, че този зарзават с нещо трябва и да се прокара. На прохода пак асфалт, пак умора и пак почивка в едно крайпътно капанче, където Павлин отново яде. Явно вчерашния преход си казваше думата. Аз се възползвах да се опъна на един шезлонг с бира в ръка и боси мърляви крака, докато спътникът ми преглъщаше поредното основно меню с десерт. Заради забавата и фактът, че двамата сме били на паметника Шипка, подминахме тази дестинация и продължихме по шосето за Бузлуджа, като при Големия руски паметник се отклонихме по пътека. В този участък се залутахме няколко пъти, но този път не поради липса на маркировка, а поради премаркиране. Имахме трак, имахме червено-бяла марка и марка на състезанието Трявна ултра. Това доведе до неколкократно объркване откъде е по-удачно да минем. Поне жегата вече ни ни мъчеше в гъстата гора. Уви, слънцето вървеше към заник, а аз вече си визуализирах не диня, а динени кори поради забавянето ни. И пак поради някаква грешка излязохме току под паметника на Бузлуджа, което наложи да се върнем назад и да излезем на шосето за хижите. По тъмно стигнахме хижата, за щастие ятаците още не бяха дошли, следователно динята още е цяла и пътува към нас. Бързо по същество: Павлин се настанява в хижата в стаята на другарите, аз разпъвам бързо палатката, докато той се къпе. После той прави процедурите с кремовете, аз се къпя. Дали сме поръчката на хижарката (по-скоро жената на хижаря), на която нещо не й се занимава и ни гощава с остатъци яхния, малко салата и омлети. Поддръжката идва и другарите заемат места навън на голяма дървена маса. Стойчо ме подканя да побързам, нямало ракия, но имало нещо по-добро, тъкмо за държавни служители като мен, и вдига бутилка добро уиски. Настанявам се тъкмо за наздравицата, а скоро се присъединява и Павлин. Динята пада курбан под светлината на челници. Ето че, от мрака при нас се явяват три девойки и аз веднага отгатвам, че окъснелите планинарки са по Е3. Втори поглед и разпознаваме девойките от Добрила с планинския бегач, само дето сега са три девойки. Как планинският бегач е станал девойка разбирам по-късно. А именно Стоян е дошъл на Добрила за състезанието по планинско бягане, а аз мислех, че и той е по Е3. А ново момиче с Дими и Цвети е Таня. Трите са тръгнали заедно от Ком, като всъщност Таня е била инициаторът на прехода, но още втория ден е приключила, заради ужасни пришки. Сега отново бе с тях за участъка до Върбишки проход. Впрочем момичетата не изглеждаха в добро състояние, коя от коя куцаха по-силно, имаха рани по стъпалата и ги мъчеше съмнение дали могат да продължат. Настаниха се в стаята на останалите ком-еминейци. Нощта напредва и се разотиваме за сън. На мен ми остава само да намажа стъпалата и ставите с крем и да си изпия магнезия. Докато върша това, от един отворен прозорец на горния етаж на хижата се разнася ритмично похъркване… ясно - Тишо вече е заспал…
Ден 10: х. Бузлуджа – х. Грамадлива
Ставаме рано, но тръгваме едва в 7:10 ч. Забавянето се дължи на това, че днес на практика с квартета се сляхме и оформихме шесторка, като идеята ни бе този ден да се движим заедно, поради което се изчакахме пред хижата. Имахме за разпределяне останала храна, донесена снощи, която не искахме да изхвърляме. Днес се очертаваше лежерен откъм денивелация и километри ден. Бодро прекосихме ветропарка на Бедек, който бе последният по-пейзажен етап преди Емине. Действително с това приключваха обзорните билни гледки и интересните дни като цяло, насетне щяха да се редуват в ниското безразлични гори, а сетне и поляни. Все пак още не смеехме да мислим за краен успех на начинанието си, не и преди са сме стигнали Котел. Жегата напираше и в днешния ден, а болките в стъпалата и възпаленото сухожилие си ги имаше. Тялото бе привикнало на несгодите и дразнителите, но не може да не се отчете натрупването им върху тялото с нарастването на дните преход. Общо взето вечер ми бе нужно да се повъртя половин час преди да успея да заспя от леката до умерена болка, която изпитвах в кръста и ставите. Легнеш по гръб свие те кръста, обърнеш се надясно боли ставата в таза, наляво се катурнеш – изтръпне ти целия крак от бедрото до големия пръст. Досежно травмите - тейпът бе закрепил положението, но още не се бях възстановил. Левият крак над глезена бе видимо подут и зачервен, но се радвах, че все пак вървя. Всички останали пришки и мазоли бяха успешно ликвидирани изначално или впоследствие, с изключение на малкия пръст на десния крак, чийто нокът се канеше да падне още от ден 4. Ставите на коленете не боляха, но пък самите стъпала понаболваха от продължителното ходене. Тъй като се оказа, че маратонките ми натоварват повече едното стъпало, а сандалите другото, преминах към благотворната комбинация, маратонка на ляв крак и сандал на десен. Този ден поради посочените обстоятелства отново не бях особено бърз. Но преходът се отразяваше и на останалите. През целия ден напред най-често водеше Тони, на който не личеше умората, освен когато спирахме за почивка, тогава той просто заспиваше, излегнат на шалтето си. Следваха го Тишо и Павлин. Аз се тътрех по средата, а след мен бяха Стойчо и Диана. Последните вече споделяха мисли да стигнат до Котел и там да приключат. Интересните участъци бяха минали, а болежките нараснали. Впрочем първоначалната им идея бе от х. Чумерна да достигнат Котел за един ден. Нещо, което ние с Павлин по план, а още повече след Кашана-Ехо и Добрила-Мазалат не мислехме да си причиняваме. Това обаче означаваше предстояща раздяла, освен ако не си отпочинат един ден в Котел, от което и имаха нужда. Уви, всички планираме, но не винаги плановете ни се осъществяват, както ще разберете. На ГД Българка (неработеща) спряхме за обяд и почивка под заслона зад хижата. Почивката прерасна в масово заспиване, кой на шалте, кой на пейка. Събудиха ни бойното трио девойки, които все пак бяха намерили сили да продължат от Бузлуджа. Оставихме ги да почиват на чешмата, а ние отново закрачихме из гората по черен път. В най-голямата жега горската пътека взе да се изнизва от големите дървета и да ни води покрай грозни сечища на просеки, сетне миризливи вади, калища, докато се озовахме пред стария закрит рудник Лев. Той отдавна бе затворил железните си врати и сега единственото, което минаваше през тях бе поток, носещ съмнителни за пиене води. Излязохме сред изоставените сгради на минното управление и се добрахме по асфалт до гара Кръстец. Учудващо за мен, там имаше жп служители, че и доволно количество влакове, които могат да те отведат в Търново, Стара Загора, Русе, че и Димитровград. Тук бе приключил начинанието си съмнителният с таланта и известността си певец Джордано по неговото ланско Е3. Това бе нашият минимум за достигане, за да не берем срам като ком-еминейци, че видиш ли и Джорджано без опит (и самичък) е достигнал дотук. Направихме една пауза вътре в гарата в опит да се скрием от жегата, напълнихме отвътре вода, която при първа възможност сменихме с изворна и когато трио Диди, Цвети и Таня пристигнаха, ние поехме през жп линиите към отсрещната гора. Отново нищо интересно за гледане, снимане или описване. Тук нуждата от сверка в орукса стана наложителна. Марката на места зачезваше, а ключови разклони бяха обрасли до неузнаваемост. Общо взето без навигация или само с хартиена карта, човек не би се ориентирал в този участък. Понякога пътеката, по която трябваше да се отклоним, бе сред високи папрати, невидима за окото. Постепенно гората оредя и зачестиха поляни. Въпреки, че се движехме без изоставане (този ден го дават 10 ч. ходене), вече ни се искаше час по-скоро да стигнем хижа Грамадлива. Ходенето без гледки просто омръзна. Оставаше само едно изкачване и сетне спускане до хижата. Тук ни пресрещнаха приятели на Дими, които отиваха да посрещнат момичетата и да им помогнат с раниците в последните, явно тегави за тях, километри. Хижа Грамадлива се оказа прилично място с три работещи чешми – на едната се прах, на другата киснах крака, а от третата пълних вода. Дворът беше украсен със сватбена украса, а наоколо бяха подредени голям брой (уви) празни бутилки от алкохол. Предният ден хижарят бе омъжвал щерка си и 60 човека гости са изпълнили пространството в и около хижата. Уцелихме ден значи. Дали останали от сватбата, но ни предложиха щедри порции картофи и мръвка с шопска салата на прилична цена. Докато домакините приготвят яденето, ние бързо се заехме с обичайните процедури. Павлин и компания се нанесоха в хижата, а аз не можах да устоя на цената от 2 лв. за опъване на палатка в двора. Изпрах се, измих краката на чешмата, а за къпане не ми остана време от нетърпение да се поглезя с една или повече ракии. Бързах, че и триото вече бе дошло с аверите им, салатите бяха сервирани и хората заемаха места край масата. Тъкмо отидох към тях, за да разбера, че имаме проблем. Тони не се чувстваше добре. Вероятната причина бе загубата на електролити, обезсоляване на организма. Днес бе горещ ден, а той бе хвърлил много сили предвид, че все бе начело на колоната. Вода имахме всички, но кой колко е пил и колко сол е възстановявал в организма си и как, не зная. Оправи се след прием на вода с лимонов сок и разтворена сол. После прие и пакетче електролити. Тялото чрез потта и урината отделя соли и когато се достигне критичният минимум, мозъкът не може да предава импулси към него, нарушава се двигателната способност и съзнанието. След тази случка съдържанието на две солници потъна като запас в моята раница. Не рискуваха да останат и преходът приключи за нашите благоевградски приятели. Уговориха си транспорт от Стара Загора, тъй като близо до хижата имаше шосе. Колата дойде и Тишо ги изпрати до нея. Действително, на следващия ден Тони вече бе добре, той имаше силен характер и още по-силна издръжливост, която му изневери само поради липсата на опит. Докато Тишо го нямаше, с Павлин се спогледахме, мислехме си, че трудното е приключило на Мазалат и остава само да навъртим едни километри през гората. Когато Тишо се върна и останалите вече бяха насядали за вечеря, въпреки случката, си поръчах заветната ракия, че и втора, че и бира. Вече и ние бяхме трио по Е3, а вечерта премина в опознаване на женското трио, с което тепърва щяхме да се слеем като група в различни числови вариации.
Ден 11: х. Грамадлива – х. Чумерна
Ден, през който общо взето само сменяхме горите в различните им отсеци. Станахме рано, закусихме на хижата, оправихме сметките с хижаря, за когото щеше да е по-добре да бе помнил кой какво е пил снощи и тръгнахме преди девойките. Скоро обаче пак бяхме на втора закуска на х. Предела. Пресякохме прохода, едва неостанахме без Павлин, който пресичаше натоварен републикански път все едно, че е поляна с малини и хайде пак в гората. Жегата за сетен ден почваше отрано, но за наше щастие горите тук са плътни и се търпи. Първа спирка чешмата след з. Бутора. Сетне изкачване към з. Караиваново хорище и справки с орукса за най-удачна пътека. Тук ни налетяха едни малки нагли мухички, наподобяващи паячета с крила, дето като кацнат, почват да те лазят и да ти се навират по всички дупки. Отделно се явиха и тлъсти конски мухи с афинитет да хапят по задника. Това го очаквахме към края на прехода, нейде в Източна Стара планина, но го получихме обилно тук. Никакъв спрей за насекоми не помогна, въпреки обилната газова атака. Павлин сложи мрежата против комари, Тишо псуваше и махаше с ръце до полуда, а аз просто приех съдбата ни и продължих да крача, от време на време убивайки десетки гадини с един удар по врата си. Бяхме комична гледка. Тишо на моменти почваше да говори на някоя муха, кацнала на ръката или крака му: „Е, добре де, защо сега искаш да умреш, нужно ли е да умираш… (плясва я с длан) И какво сега, умря ли – умря“. И така до з. Караиваново хорище. Тук вече се бяхме качили по-нависоко, гората бе друга, един красив букак, та гадините понамаляха чувствително. На заслона обядвахме запаси от хижата. Приветливо заслонче с голяма камина, два реда нарове, но без допълнителни удобства за спане. Някой бе оставил шишенце домашен ликьор – ракия с плодчета къпина вътре. Не устоях да пробвам. Тук ни настигнаха девойките, но явно все още не вдъхвахме доверие и останаха навън. А може първо да са видели разпръснатите да съхнат тениски и панталони, а в следващ момент гол до кръста Банго ги посреща с ракиено шише и им предлага напитка. Как и да е, ние тръгнахме и освободихме заслона за почивка на момичетата. След няколко часа пристигнахме на х. Буковец, където похапнахме вафли, потопихме крака в чешмата с ледена вода до хижата и се поизтегнахме на дървени пейки. Последен горски щурм и след 11 часа ходене (както си го и дават) сме на х. Чумерна при една доста запазена, но малко начумерена хижарка, която няма ракия в хижата (да си вземе бележка). Последва обичайното – къпане, зареждане на техниката, грижа за краката, купуване на провизии за следващите два дни. Девойките също дойдоха и предприеха гореописаните процедури. Изпаднах в размисли на верандата с бира в ръка (щото ракия нямаше). Гледах проснати да се сушат нашите и техните гащи и прехвърляйки в ума си образа на мърляви, обсипани с лепенки женски крака, стигнах до извод, че ком-еминееца пол няма.
Ден 12: х. Чумерна – Изворите на Камчия
Него ден никой не искаше да се изсилва до Котел. Девойките щяха да ги вземат от прохода Вратник, да нощуват в Сливен и да ги докарат на следващия ден, откъдето са ги взели. Тишо също се надяваше да има място и за него в колата, в противен случай трябваше да спи в мизерния з. Вратник, около който щяхме да лагеруваме с Павлин. Палатката нямаше да ни побере тримата. Тръгнахме всички заедно. На под час от хижата спираме да напълним бутилките на Калин кладенец. Там има и навес, който преравям, а Танчето е възмутена. Аз просто правя инвентаризация. Продължаваме заедно като в процеса на ходене се раждат много теми за разговор, така километрите в еднообразната гора не се усещат. Но нашата крачка се оказва по-бърза и ние съвсем неджентълменски дръпваме напред и оставяме девойките да се оправят с мечките (ако срещнат такива). Пресмятам си наум, те са три, ние сме трима…. После се сещам, че ком-еминеецът пол няма. Подминаваме втория водоизточник, вода си имаме. Крачим си из еднообразната гора, като ми прави впечатление, че на почти всяко дърво край пътеката има издълбано нечие име и все мюсюлмански: Хайри, Мехмед, Али и др. Чувствам се като в гората на Али баба. Следваща спирка ловно навесче на самата пътека. Срещу него има пътека до чешма, но гледайки денивелацията и шубрака, преценяваме, че вода си имаме. Докато Тишо и Павлин се излягат на пейките в заслончето, аз с нюха на стар инспектор посягам към шкафчето и откривам няколко бутилки с жълтеникава течност. Помирисвам. Едната е олио, другата оцет, третата някога е била чай, последната обаче има отчетлив плодов аромат. Втора експертиза с разклащане на бутилката дава реакция синджир на течността. Заключение: сливова оцветена, налята в недобре измита бутилка с остатъчен дъх. Отпивам, аферим бай Хасане… Девойките ни настигат. Предлагам напитката на Таня, а тя ме гледа строго: „Само ти смееш да пиеш от случайно намерени шишета“. Науката изисква жертви, Танче, ти как мислиш, че древните хора са разбрали кое растение е билка и кое отрова. Споделям й, че в моя край не се намират такива армагани по заслоните. А тя мигом отвръща, че това е защото аз съм минал оттам и не е останало. Танче, Танче… що не остана с нас до Емине… Впрочем този заслон може да се ползва за преспиване на спален чувал и да се подмине х. Чумерна, така ще се напредне с някой километър, особено ако следващата цел е Котел. Девойките продължават напред, а ние оставаме на пейките и аха да заспим. Няколко часа по-късно спираме на една позакътана чешма, за която се отклоняваме от основната пътека. Студена вода в усойно дере, изливаща се от чучур в корито от разпъната външна гума на трактор. Там и обядваме. Връщаме се на основната пътека и получавам съобщение от Цвети, че ще вземат Тишо с тях, но да побърза, че са почти на прохода. Ние пък не сме далеч от Агликина поляна. Тишо е планински бегач и колко му е да побърза. Хуква напред, а ние продължаваме да се тътрим. На Агликина поляна кратка почивка. Първом мислех да нощуваме на параклиса, но после прецених, че понеже има време, по-добре да стигнем средата на пътя до Котел, а именно з. Варник и изворите на Камчия. Впрочем и на Агликина поляна е добре да се спи на палатка, а да не се разчита на спане в параклиса. Днес пак си бе жега и като отворих неговата врата, ме лъхна страшна горещина и мирис на влага. Добре е и да не се разчита на чешмата под поляната. Едва течеше, а след седмица и пресъхна. Тук направихме резервация за спането в Котел и пак поехме на път. Пресякохме прохода Вратник и след 1.30 ч., считано от поляната и 10 ч., считано от Чумерна бяхме на з. Вратник и изворите на Камчия. Тези извори тук представляват в най-добрия случай вадичка. На една такава има изградена чешма. Близо до нея опънахме палатката, след като се уверихме, че мизерия е меко казано определение за з. Вратник. Впрочем опънахме бивака два часа по-късно от пристигането ни. Имаше разни цигани, дето се мотаеха по поляната наблизо. Интересна гледка, хем с джипове, хем коне гледат по поляната. Като се уверих, че са си тръгнали, разпънах на по-закътано място палатката и я обградих с ограда от паднали масивни клони. Липсваше само ров с крокодили. Имахме достатъчно време за почивка и се възползвахме. Общо взето тези два лежерни дни до Котел ми помогнаха да се възстановя от травмите и да не се съмнявам във физическата си кондиция за последния етап на прехода.
Ден 13: Изворите на Камчия - Котел
Тръгваме рано в 5:20 ч., че да стигнем Котел в работното време на Еконт. Един час ходим на челници в тъмната гора, като вдигаме шум да не би да ни срещне баба Меца с неудобни въпроси за грил. Изгревът зад дърветата е красив, червен, сетне тъмнооранжев, подсказващ, че някъде за тази гора има хоризонт. После слънцето се вдига и се живее само там, където има гъста гора. А в този участък гората е насечена от дълги поляни с пръснати ловни вишки тук-там. Вървим в жегата и мечтаем за дини, пъпеши и бира, които ни чакат в Котел. Добре, че вече имаме слънцезащитен крем, та поне не изгаряме. Запасили сме се добре с вода, че в този участък чешми или няма, или са отклонение, или въобще не можеш да ги откриеш и с джи пие ес (като овчарското кладенче напр.) Нищо запомнящо се в този ден, гледки по поляните има, но към ниски обрасли ридове, които могат да се видят във всяка ниска планина в страната. В 14:00 ч. влизаме в Котел. Гледан от гората на последния баир, изглежда красив градец, но всъщност не е нищо особено, да не говорим, че горди котленци почти не срещнах за сметка на цветнокожо местно население. Даже и котленките не ми харесаха, което вече е страшно за имиджа на града. Все пак на входа се приведохме във вид и бързо стъкмихме поредността на задачите. Отидохме в еконт, където Павлин изпрати палатката си и някои други вещи, а аз проводих зимното яке. После той отиде до общината да сложи печат в книжките ни, а аз отидох до банката, че нещо Е3 почваше да ми излиза по-скъпо от Е4. Павлин каза, че след него общинарите отворили вратата и прозореца, за да проветрят. Е, колко пък дни да не сме се къпали – само два. Последва отклонение за диня и пъпеш и настаняване в Козурековата къща за гости. Стаите бяха прилични, банята голяма. Изпрах се, изкъпах се, после и банята мих от калта, оставена след мен. После пак излязохме. Тишо (ах, този Тишо) бе омаял девойките и сега пиеха бири до едно магазинче, а ние им се натресохме. Разбрахме се, довечера да вечеряме в пицария на центъра и си взехме Тихомир с нас. Последва преяждане с диня и пъпеш в двора на къщата за гости. Толкова омазахме масата със сладникавите течности на плодовете, че се наложи да я мием с маркуча. Не можахме да изядем всичко и оставихме за още един ком-еминеец с колело, който се очакваше да окъснее с пристигането си в къщата за гости. В пицарията девойките, къпани и чистички, вече ни очакваха. На съседна маса пък бяха други ком-еминейци велосипедисти. Въобще тази година, както казах, Пътеката бе магистрала за авантюристи. Това ми се струва, че намалява стойността на този преход като предизвикателство, защото мнозина тръгват, но и не малко от тях завършват. Вече да кажеш, че си направил Ком-Емине (с график като нашия) не е кой знае какво в средите на планинари. Както и да е, вечерта си прекарахме много добре, аз пих няколко бири и единственото нещо, което ми бе чудно след тях, динята и пъпеша е, къде отиде тази вода и мина ли въобще през бъбреците ми ? Разделихме се, очаквайки утрешния ден и новото попълнение в задругата ни: котел-еминееца.
Ден 14: Котел – Върбишки проход
Ставаме в 7:00 ч. и фал старт половин час по-късно, когато в центъра Павлин съзира баничарница и решава, че му се яде баничка. Хайде втора закуска. Тръгваме пак, пресичаме града по нанесената по дувари, стълбове и асфалт маркировка, като където не я виждаме, получаваме непоискани напътствия иззад огради и от тераси. Явно пак сме лесно разпознаваеми. Излизаме на шосето за Омуртаг и вървим 2 км. до отбивка вдясно край една ферма. В целия участък до прохода има вариации на Пътеката и ние избираме според зададения ни трак. Впрочем в началото след фермата пътеката е трудно проследима и си има нужда от джи пи ес, за да не се забиете в някои трънаци. Ние първом поехме покрай потока, като на няколко пъти го пресякохме. Тревата бе мокра от росата, а храсти и дървета от снощния дъжд. Росата нямаше как да се избегне, но тази пътека бе обрасла и бе неприятно при всяко провиране през храсти и дървета да получаваш студен душ отгоре. Тишо се поизнерви, а за капак и шишето му падна от раницата в едно голямо кравешко ако, докато се провира през поредния храст, пълнещ шията му с вода. Добре, че девойките не бяха с нас да чуят канонадата от ругатни от тоз приятен младеж. Свирихме отбой по горна пътека. То всъщност пътека не видях по огромната поляна, но според орукса бяхме на нея. Слънцето се бе вдигнало достатъчно, но вместо да ни изсуши, ни опече, докато преодолеем дълъг баир от върха на който се виждаше Котел и околните му хълмове. За щастие върхът на този мъчен баир бе вече в гората. Последва поредната скучна пътека. Не знам колко време вървяхме така, но поседнахме чак на една каменна чешма, строена от някой си Айдън през 2000г., където и обядвахме. На небето се струпаха дъждовни облаци, но дъжд така и не падна. Нямаше да възроптаем да напълни малко следващите чешми. Последва сравнително равен преход през гората, а после и плавно, но много дълго спускане към прохода, което се виеше край дълбоките дерета на рекичките Дигудере и Герила. Днес опциите за спане не бяха уредени. Хижа Върбишки проход бе пълна (там не уважават ком-еминейците), къща за гости Дивия божур също. Оставаше опцията бистро Бабой, с което имах недовършена кореспонденция. Впрочем в курорт Върбица трябва да има и други опции предвид наличните почивни станции. Даже в началото спътниците ми се спряха пред една лъскава такава с голям басейн до нея с надеждата, че това е Бабой. Не, момчета, представете се нещо по….. турбо-фолк от зората, когато пластмасовите столове с облегалка бяха на мода. По музиката ще го познаете, рекох си на ум и така и стана. Не след дълго бяхме седнали на една от масите в двора на заведението и всеки гледаше да удовлетвори своя приоритет. Павлин се зае да поръчва храна, а аз исках първо да уредя нощувките. След кратко суетене най-сетне имахме стаи – една в сградата на бистрото и две мизерни бунгала. Докато се чудя как да уведомя девойките, защото нямаше обхват, те се появиха. Отстъпихме им стаята, а ние щяхме да се задоволим с бунгалата. С тях бе и ново ни попълнение – котел-еминеецът, който се яви с една широка усмивка, която общо-взето си остана негова запазена марка, независимо от това какво му се случваше (какви издевателства понасяше тялото му). Малко повече за неговото включване, доколкото правилно съм разбрал: Помните, че девойките и Тишо бяха взети да нощуват в Сливен. Там вечерта девойките се запознават с Николай, приятел на техни приятели, който изслушва разказа им за начинанието и внезапно бива запленен от идеята да тръгне с тях. „И аз идвам“, нещо такова. Планинарски опит - неизвестен. Екипировка – никаква. В същата тази вечер този човек решава да остави жена и деца, за да тръгне от Котел по Е3, за която пътека дори не знам заел ли е нещо повече преди. Раница, обувки, спален чувал и палатка добива чрез покука в рамките на няколко часа или ги заема от познати. Когато девойките ни го разказваха това в пицарията в Котел, ние питахме има ли опит, в каква форма е и знае ли в какво се забърква, а те вдигаха рамене. На ваша отговорност е, заключихме с Тишо и Павлин. В днешния ден те затова не тръгнаха с нас – останаха да го изчакат да пристигне в Котел от Сливен. Котел-еминеец ! Как само звучи ! Ком-еминеец е някак поизтъркано, но виж котел-еминеец… по-гръмно, по-тежко, пък и с повече букви. Ком-еминейци много, но колко от вас познават котел-еминейци. И то какъв ! За много кратко време стана наш всеобщ любимец и го кръстихме талисманчето. Така, че неговоо име почти не се чуваше сред нас, Ники бе или котел-еминеецът, или талисманчето, а присъствието му разведри много начинанието ни. Но това не бе всичко за тази вечер. По някое време ненадейно се появиха Стефан и Зори (от ден първи на х. Пробойница), които с Павлин бяхме отписали. Оказа се, че те вече са се запознали по пътя с девойките ни, които пък им бяха дали прякора „бохемите“, поради бохемския начин, по който си правят почивките (цигарки, кафенце, биричка…). Наличието на толкова жизнени, шарени и забавни хора, с които делим Пътеката, превърна последната 1/3 от начинанието от „болка и величие“ в … „бохемстване“. Единствения минус е, че тази вечер се разделихме с Таня, която бяха дошли да я вземат. Нейното Е3 беше приключило още ден втори, но беше се върнала да походи още малко с Цвети и Дими. Жалко, сега кой ще ме гледа лошо, докато тараша заслоните за ракия. Останалите се настанихме набързо. Бунгалата бяха наистина мизерни, но за 5 лв. какво повече да искаш. Помня, че още докато управителката ни настаняваше, Тишо легна и едва не се преви на две в леглото му, чиято пружина сякаш бе от дъвка, а не от тел, което възбуди канонада от недоволство от негова страна. Само аз и котел-еминееца бяхме във възторг от бунгалата. Аз – щото ми е евтино, а той…. е той е страшен ентусиаст, даже и в курник да ни бяха настанили, сигурен съм, че щеше да го запомни с въодушевление. С прането обаче ударих на камък. Изпрах си чорапите на минералния извор пред бунгалата, който силно миришеше на сяра. „Миришат ти чорапите“ придоби много експресивен оттенък след неразумното пране, което направих в тези води. После всички отново се събрахме в бистрото и като се почна едно ядене и пиене… Не знам колко криви са ни били леглата в бунгалото, ама след толкова бира в тях се спи като младенец, даже съм пропуснал песента „Търновска царица“, която е продънила нощната тишина след прибирането ни.
Ден 15: Върбишки проход – Ришки проход
Аз, Павлин, Тишо, Цвети, Дими и Ники вече сме една група по Е3. Това малко наподобява обединяване на племена по време на миграция. Но ако перифразирам по-острия език на Павлин, пътьом събирахме оцелелите от останалите групи. Днес тръгнахме заедно, като в началото на пътя забрахме Стефчо и Зори, които лагеруваха на палатка. И днешният ден предлагаше безкрайна гора. Вървях и се самоупреквах за поетия снощи алкохол. Не ми стигат жегите, върлото, болежките, ама и сам да си правя живота труден… Е поне беше забавно с толкова много народ. Всички изглеждахме и се движехме еднакво, само котел-еминееца правеше изключение. Бяла шапка, бяла тениска и !бели чорапи! Беше като излязъл от реклама на перилен препарат. Предупредих го, че няма за дълго да са бели и му показах моята някога бяла шапка, носеща вече името кирливка. Малка раничка, от която, вързани, стърчаха спален чувал и четириместна палатка. Друга видима разлика бе, че той не ползваше щеки, а разчиташе на здравите си едри бедра, а в редките случаи, в които опираше до пръчка, избираше толкова дебел клон, че все едно ще трепе с него мечки в гората. Днес Стефан водеше и налагаше добро темпо. Той уцели и най-добрата пътека (билната) след м. Голямата нива, която ни спести ужасът на Риш. Вярно катеренето бе доста, но пък пътеката не бе толкова обрасла. Край една пресъхнала чешма по обяд се разделихме, тъй като с Павлин останахме за по-дълга почивка, а петима Петко не чакат. Ужасът на Риш бе преминат, сега само се спускахме към прохода по черен прашен път. Пътьом ни застигна един ЗИЛ натоварен с дърва и спря. Отказахме поканата да се качим, обяснявайки, че отиваме към морето и всичко трябва да бъде извървяно. Братята роми само кимнаха с усмивка, сякаш чували това оправдание и друг път и ни оставиха в облак прах и изгорели моторни газове. По-нататък от черния път се отдели пътечка, отрицателната денивелация се увеличи, но пък сред дърветата се отвориха пролуки с красиви гледки към низината. Бяхме ниско, 700-800 м., но сякаш бяхме на върха на билото на висока планина. Не след дълго чухме нашите другари в леса нейде под нас и с викове „Спарта“ възвестихме намерението си да ги догоним. Стигнахме ги тъкмо на Ришки проход. За кратко излязохме на шосето, после се включихме по маркирана пътека вдясно по посока на движението в нашата лента. Тя ни изведе малко на юг в прохода след Крумовия мост. Пресякохме шосето и се отправихме към заслона на Петоструйната чешма. Там ни чакаше Стоян Лечев (момчето с Дими и Цвети от Добрила), който бе дошъл да подкрепи девойките, а покрай тях волю-неволю и цяла орда авантаджии. По план с Павлин и Тишо мислехме да нощуваме 4 км. по-нататък в заслона на Хазим Горския. Но имахме информация, че чешмата му не тече. От друга страна нямаше да имаме девойки, бохеми и талисман…. и конските суджуци на Лечев. Е как смятате, кое избрахме за край на деня ? Девойките, като едни сръчни домакини, се заеха да спретват салати. Лечев пусна музика. Празничната украса явно бяха дамските гащи и чорапи, които висяха от краищата на навеса. Талисманът отиде за първи път в живота си да разпъва палатка, а Тишо пък щеше за първи път да спи в такава. Аз и Павлин уважихме Петоструйната чешма, като натопихме крака в коритото й. Оказа се, че макар и да не е взел достатъчно вино и ракия (щото не е очаквал толкова народ да му се натресе), Лечев бе взел цял багажник с палатки, та осигури подслон и за нас с Павлин. Вечерта бохемствахме, макар бохемите Стефан и Зори да легнаха рано. Те гонеха по-стегнат график поради изтичащи отпуски и утре щяха да тръгват призори и да финишират ден преди нас (и успяха). Същият график имахме и ние с Тишо и Павлин, но девойките страшно ни развалиха дисциплината и ние го удължихме с един ден. Не знам колко успяха да се наспят Стефчо и Зори, защото музиката, песните и смехът продължиха до късно. Лечев бе поредният образ по тази пътека, който, макар да не се движеше с нас, внесе много колорит в преживяването с голямото си чувство за хумор. Благословена да е Пътеката и всички, които се намират по нея, било ком-еминейци, било помагачи.
Ден 16: Ришки проход – с. Дъскотна
Не ставаме рано, нито пък ще тръгнем рано. Девойките са виновни с тяхното бохемстване, а ние бяхме такива немци с Павлин… Ето че сега вторият немец не можем да го накараме да стане и излезе от палатката. Тишо се принуди да пее и танцува индиански танци, около нея, като около вигвам, за да си покаже Павлин главата навън. Баш бохемите отдавна бяха тръгнали. Лечев бе направил кафе, нещо което не бях пил от София. За благодарност за цялата му щедрост, му оставихме и палатките да сгъва сам. Ние потеглихме. Първа спирка заслонът на Хазим. Чешмата течеше, после разбрахме, че Хазим (аз не знаех, че е жив), щял да направи допълнително водохващане, за да не е така своенравна тази чешма. Сетне, какво да ви опиша – гора по черен път в този участък (скоро гората ще ни липсва много). Котел-еминеецът е все така ухилен, макар и вече да не може да седне от мускулна треска, да го болят ставите, а неразтъпканите маратонки са му направили пришки и мазоли. Мобилните лечебници (солидни аптечки) на Дими и Цвети влизат в действие. На спускането в края на гористия етап, самата Дими се препъва и пада. За щастие се разминава само със скъсан клин и ожулване. Докато групата се суети около седналата Дими, Павлин застава над нея и с тялото си й хвърля сянка. Това е най-милото нещо, което съм го виждал да прави от студентските ни години насам. Гората се разреди, последният хълм се стопи и сякаш Стара планина свърши. Пред нас се стелеха ливади и села, тук-там горичка, като дърветата бяха предимно диви овошки. И все пак цивилизация, макар и леко ориенталска. Влязохме в с. Планиница. Българска реч, както биха казали там - йок. Село, опечено от слънцето, но с хубави масивни къщи, труд на гастербайтери, и стълбове, облепени с плакати на ДПС. Така бих го описал. Насочваме се към кръчмата-магазин в центъра на селото. Там гъмжи от народ. Младите са от едната страна на кръчмата, а по-старите от другата играят карти. Дали защото съм израсъл в Пернишкия край, където преимуществено са българи, някак се напрягам доближавайки кръчмата, нечувайки родна реч, но усещайки погледите, вперени тайно или не в нас. Сякаш съм на пазар в Исламабад и очаквам да бъда отвлечен от Ислямска държава. За пореден път опасенията ми са напразни. Заведението и магазина се държат от двама братя с широки усмивки и непресторена вежливост. Напазаруваме си, хапваме толкова вкусна скара на добра цена, а Тишо губи бас с Цвети, че в селото нямало да има съмърсби и сега ни черпи наред с плодовите бири. А наш талисман, омазан целия с непопиващо бяло плажно масло, сякаш е племенен вожд, носещ цветовете на войната, се хвали в магазина, че ние сме ком-еминейци, но той е котел-еминеец. С Павлин едва сдържаме смеха си, когато бялото му лице грейва срещу нас. Признак, че макар и турци, макар и мюсюлмани в това село, всички сме чеда на майка България, част от Балканския Абсурдистан, е седящият на съседна маса възрастен чичо, пиян до козирката (а на козирката на шапката му надпис „ДПС“). Той ни гледа и се усмихва, а по едно време, явно тръгвайки си, става, доближава се до Тишо, гушва го и нещо му говори, от което аз дешифрирам „може да сме турци, ама пиеме ракия“. Както казах, скарата бе вкусна и ние се уговаряме със собственика да ни достави вечеря в с. Дъскотна във вилата на Ральо. Сетне поемаме по нажежения асфалт към Дъскотна. Ходим толкова недисциплинирано по шосето, че се случва колите да ни свиркат. И след още час и не знам колко ходене сме при Ральо в неговата вила. Посреща ни малката му дъщеря и ни настанява. Впрочем тук достигаме Аз, Дими и Тишо. Павлин трябва да яде и повежда останалите към местния магазин. Ето какво са правили те, докато аз пера дрехите си във вилата: „След любезно ориентиране от местните стигнахме до магазина. Влизаме, а там – очите ми се плакнат в обилно заредени рафтове с десерти. И като ми се откриха... Другите напазаруваха алкохол за вечерта, аз мислех в перспектива, т.е. колко сладко мога да погълна в следващите 10мин. Не помня колко пъти влизах в магазина да си купувам лимонада, киндер буено, вафли, сусамки, кокосова вода и т.н., но през това време Цвети е успяла да омае някой местен и да проучи алтернативен маршрут през частен имот, през който „всички минават“. Тръгваме ние по краткия маршрут през частния имот. Той пък заключен. Цвети провеси ръка през заключената врата и започна да обарва бравата, без да вижда какво хваща. Аз гледах през решетъчната ограда и и давах напътствия. Сцената наподобяваше автоинструктор учи жена да паркира – „надолу, по-надолу, наляво, не това ляво, мъжкото ляво“. Разбираемо, не се получи. Накрая прокарах щеката през оградата и избутах заключващия лост, Цвети го хвана и го извади. Всичко е точно, влезнахме с взлом в имота (за разследващите – Цвети ма накара така да правя!). Оставаше дребната подробност как да излезем. Оградата се състоеше от телена и циментова част. Аз се прехвърлих през циментовата. След мен се покатери Цвети. Заседна за момент в поза „родео“ (трябва да призная, че й отиваше), но се справи без проблем. Оставаше Ники. Вместо него се подаде една синя торба с алкохол. Прехвърлихме я. След това ръката подаде и втора торба с алкохол. Накрая се прехвърли и Ники himself. Приоритети, брат! Как да не го обявиш за талисмана на групата? Продължихме по права линия към местоназначението, не че знаехме къде трябва да отидем, но стигнахме. Теренът беше гола ожъната поляна. Предупредих ги, че вероятно тук има кърлежи. По-късно се разбра, че съм се оказал прав…“
Когато и останалите дойдоха, тъкмо бях влязъл да се къпя във външната баня, която в мъжкия отсек има две кабинки. Викам си сега ще се изкъпя на спокойствие и ето ти влиза котел-еминееца в съседната кабина. А нали си е бъбрив…, че и два пъти си изпусна сапуна, който пък се хлъзна в моята кабина и трябваше да му го ритам обратно…, че и за капак, както си се къпе, ми съобщи, че има кърлеж. Талисманче, талисманче…, за толкова кратко време от Котел дотук успя да усетиш Ком-Емине в такава мярка, че и аз не успях за 17 дни ходене. То не бяха крампи, болки в стави, пришки, а сега и кърлеж. А той един весел, несломим. Е вярно, че му дойде вповече, травмите се пренатрупаха и така или иначе бе решил утре да се прибира с влака от Дъскотна, но до последно си остана весел. А ние само можехме да скърбим, че талисманчето няма да е еминеец. Котел-Дъскотненец не звучеше вече добре. Но талисманът си държи на думата и остана еминеец. Как ? - не сменяйте канала…. (както му казват по телевизията). Дими имаше комплект за вадене на кърлежи. Не след дълго талисманът седеше по гащи на пейка в двора (кърлежът беше забит почти в… как му казват жените… бикини зоната), а всички ние му висяхме над главата (да не кажа над….) вкл. аз с камерата. Дими се справи успешно и папатакът бе изваден цял. Освен този повод за празнуваме, имахме и още един. Ученици на Дими от нейното Варненско школо бяха спечелили медали от олимпиада по география и тя искаше да почерпи. Сбрахме се край една дълга маса и като се разляха едни ядки, едни бири, още някакъв друг алкохол… После дойде и едно от братлетата от кръчмата в Планиница, който ни докара поръчката. Оказа се, че в магазина му били изкупили хляба и той сам ходил в друг магазин да ни купи поръчания хляб. Толкова за предразсъдъците. Ком-Еминеецо ! – А ти яде ли от скарата в кръчмата в Планиница ? Обзор на вечерта: толкова много ядох и пих, че нямах място да си допия последната бира и се наложи утре да я мъкна и нея в раницата. Ех…., немци…., ах…., девойки…..
Ден 17: с. Дъскотна – с. Козичино
Ставаме по тъмно и разпределяме помежду си недоядените пакети с ядки. Пак мъкна и една недопита бира. Талисманът ни изпраща и загатва нещо за виждане на Емине. Тръгваме малко преди изгрева, който ни посреща след селото. Редуват се рядка гора с поляни. Ама нищо не помня от този етап до с. Добра поляна с изключение на табелата, че можем вече да видим морето, но море не видяхме. Турците правят чешми край пътищата, та утолявахме жажда, ама да се бяха сетили и дървета да садят, че да хвърлят сянка. Последното хладно нещо за деня бе сладоледът, който ядохме в това село. Оттам насетне бе повече асфалт, никаква сянка и страшна жега. На моменти ми идваше вповече, инстинктивно тръгвах да разкопчавам гръдната лента на раницата, защото ме стяга на гърдите, само за да установя, че аз въобще не съм я закопчавал. Имах опита на такъв терен в такива условия от Резово-Дуранкулак. А пиенето на ракии на обяд в жегата, преди да се наема с Е3, съпроводено от следобедно ходене с тежка раница в Голо бърдо, се оказа, че бе най-добрата тренировка за тялото ми в тези условия и го бе подготвило да издържа на висока вътрешна и външна температура. Преди с. Сини рид бегачите в нашата група полудяха и се втурнаха да тичат по шосето. Набързо охладих ентусиазма на Павлин да ги последваме. Е, не стигнаха далеч. Чакаха ни под една сянка, за да сберем племенния съвет и да решим дали да се отбием до Сини рид или да продължим по марката, подминавайки селото. Решихме да се отбием, за да намерим магазин и сладолед (не се лъжте, аз търсех студена бира). Селото преминахме, но работещ магазин не найдохме. Разочаровани излязохме от него и се спряхме на беседка с чешма. Там местни вече стъкмяха обяд, пиеха бира и слушаха зурли. До тях се разположихме ние без да обменяме повече приказки от поздрав. С Павлин не устояхме на голямото като детски басейн корито на чешмата и скоро бяхме седнали на фундамента с крака до коленете в студената вода. Аз извадих топлото кенче бира и го потопих във водата, като за десет минути то бе годно за пиене. Крака във водата, отворено кенче плува в басейна…. Как не ни линчуваха местните, че се гаврим с чешмата им, не зная ? Тук обядвахме от запасите. Сетне пак ни обгърна жегата. Излязохме от шосето, но влязохме в някакъв странен терен от ливади, тук-таме плодни дървета и изоставени ниви. На Ръждева чешма брулихме диви круши, а на Синята чешма почивахме и презаредихме запаси, благославяйки иновереца, направил чешмата. Оттук до Козичино бе горичка. Малко ретроспекция: На Витиня наистина не знаех дали ще се справим, на Мазалат счетох, че трудното е минало, на Грамадлива се разубедих, в Котел реших, че вече сме завършили, но тук разбрах (подобно на Славянка по Е4), че нищо не е свършило, докато не свърши. Дими, на която днес определено не й беше ден, се движеше вяло, а накрая съвсем не й беше добре, според нея от храната, според мен от жегата. Тук, където, кажи речи и Стара планина е свършила и вървим през села, където никой не се отказва, тя насмалко да не успее. Но както казах, тук никой вече не се отказва. Дими има опит и най-вече дисциплинираност като планинар и спортист. Именно това й помогна да се мобилизира и да продължи въпреки здравословното й състояние. Преди самото Козичино най-сетне виждахме синьото море на фона на околните жълти поляни, населени с бели стада овце. Добрахме се до къщата за гости и Дими направо отиде да си легне. Силно се надявахме утре да е по-добре. Вече бяхме едно цяло и както казваше Павлин, по-малко от петима нямаше да си позволим да завършим прехода. Колко мило за втори път, явно Е3 променяше вече душата на Пинко (сравнете срещата ни с адаша под вр. Вежен, когато водещото за Павлин бе борша, който впоследствие адаша го изяде). А момичетата му дадоха прякор „хейтъра“, колко несправедливо. Понеже в къщата се къпах последен, то последен слязох в столовата. Там вече домакинът ни седеше с Тишо, Павлин и Цвети. Цвети си бе поръчала една ракия, но не можеше да я изпие и ми я хариза. На мен пък не ми стигна да си изям с нея салатата и поръчах още една малка. Домакинът взе чашата (размер чаша за уиски) и ми я върна пълна догоре с мотив „няма да ме разкарваш по сто пъти“. При вида на тази препълна чаша, Цвети влезе в ролята на моя съпруга и ми забрани да я изпивам. Не й се получи - мисля, че Таня би се справила по-добре (не че щеше да й се получи и на нея, ама онзи поглед…). Абе не само, че я изпих, ама изпих и една бира, че за капак ме оставиха мен, подпийналия, да се разплащам. Когато утре щеше пак да пекне на финала и аз да изплезя език, щях отново да се самонахоквам за липсата на дисциплина, в случая въздържателство. Щях пак да прехвърля вината на девойките, ама нали едната ме предупреди да не пия…
Ден 18: с. Козичино – нос Емине
Алармата на телефона ми звъни, навън е тъмно, спал съм едва 4 часа и не мога да осъзная, че телефонът е моя и да изключа звука. Валхала, днес ще бъде тежко. Стягаме се за път, Дими е на крака. Тръгваме далеч преди изгрева, за да избегнем горещината. Вървим в мрака из някакво равно поле. Зад нас свети селото, пред нас кулата на Гьозтепе, а по-встрани и по-далеко Слънчев бряг. Имаме си опашка… едно коте от селото ни следва на почтена дистанция и мяука като радар на всеки два метра. От време на време се чува и една от най-любимите ми песни – тази на чакалите. Два часа и половина по-късно някъде около самата кула слънцето се подава. Отново виждаме морето, но е твърде далеч да усетим неповторимия му аромат, който в този момент би изиграл роля на афродизиак. Подминаваме изоставеното с. Плазовец. Общо взето последните бойни препятствия, за които бяхме чували, бяха кучетата преди Козичино и циганските катуни около Плазовец. Не срещнахме ни едно от тях и не само: никакви мечки, никакви други кучета, нито глигани, нито агресивни коне и биволи, нито концесионери, поставящи застрашителни табели, Абе аз за какво ги носех всички тези оръжия… Достигнахме Поморийски проход. Дими обаче не бе добре. Но все пак упорстваше и към края живна съвсем. Пресякохме Поморийски проход. Макар да се движихме половин километър в банкета срещу интензивно движение, не сме имали проблем. При паркинга на неработещото бистро Горска фея поехме по асфалт на изток към ловите полета. Тук поседнахме за обяд, но не можахме да си починем качествено. Налягахме встрани от асфалта под сенките, но грамаден кърлеж ме полази по ръката. Пресен бе споменът за папатакът, впил се в талисмана ни. А и това чудовище не желаех да се впива в мен. Това мотивира останалите също да се преместят. В крайна сметка, кой легнал край пътя, кой на пътя, кой като мен и Павлин дремал седнал на асфалта, прекарахме време уж в почивка и пак потеглихме. Тук трасето трябва да се следва зорко, защото марка има, но излезеш ли от черния път на пътеката, тя не личи и не трябва да си гледаш в краката, а да следиш дърветата. Пътеката спуска в дълбоко дере, следва голямо качване и се излиза на титулярната билна пътека за морето. Това бих нарекъл финалния участък. Тук вече морето се простира пред теб в по-осезаем мащаб и макар да има още два-три часа до края, предвкусването на успеха е неизбежно. Теренът е билни поляни, тук-таме с горички. В този участък ни настига Павел Динчов, който прави Е3 в началото пеш, а след Чумерна с колело. И той е познат на девойките (много контактни нашите девойки). Отново сме шесторка. Тук споделям и част от впечатленията на Павлин за деня: „Заради състоянието на Дими спираме през около час-два да почиваме – едни почиват, други ядат, трети са „за гъби“. Не си даваме много зор. То една идилия - вятър вее, птички пеят, овчар псува говеда. Чувал съм, че някои хора се разплакват от превъзбуда последния ден. И аз се разплаках. Ама заради тоя овчар. Разплаках се от смях. Псувните му така отекваха из балкана, че всеки футболен запалянко би завидял на хъса и репертора му. Продължаваме. Последва поредно спиране. Вадя кутия локум. Джоуи храна не предлага, но тоя път предложих на всички да си вземат. Никой не се отзова. Изядох кутията сам. Е в тоя момент ми се искаше да ги вържа всички и да тръгна да ги дърпам по нагорнището, заклевам се. Какво му стана на Васил, сети се да пусне Сабатон от телефона. А Сабатон от телефон е като горещ айрян, като пуешко от консерва, като съвкупление с гумена партньорка (предполагам!). Сабатон, ама от телефон. От телефон, ама Сабатон. Ей, богу, след тоя локум и със звучащ Сабатон само ни казваш и отиваме и завземаме Константинопол. Двамата дръпваме рязко напред. Препускаме и пеем. Пеем и препускаме в грешната посока. Включваме Orux maps, кръгом и навлизаме в широколистна гора. Другите ни настигат. И какво се случва в този момент? Бях си изградил хипотеза за КЕ, която Дими успяваше да обори – а именно, че всеки псува на тоя преход. Жената учителка – възпитана и уравновесена, не си позволява неприличен език. Та чувам аз едно тънко звънливо гласче да псува на майка и да крещи СПАРТА-А-А-А. Ето я, бе – нашата търновска царица е отново в играта. Ком-Емине – преходът, на който всеки ще се научи да псува! С любезното съдействие на мухичките в гората.“
Събираме се пак на последния хълм. Преваляме го и ето насреща Емона и една пъпка (според Павлин), която всъщност е фарът на Емине. Той и Тишо, въодушевени, хукват да бягат по черния път надолу към морето, но Дими им охлажда ентусиазма, че това не е пътеката и трябва да минем през селото. Хайде сега нагоре по тоз баир. А в селото вече ни очакват комисия по посрещането заедно с дъщеричката на Дими. Всички заедно отиваме към нос Емине и фара. Спираме малко преди самия фар, доколкото достъпът до него е ограничен и има охрана. Но мястото пак е идеално за завършек – отпред е само морето, а ние го гледаме от отвесен висок бряг. Следва цяла фотосесия. Накрая всички, рамо до рамо, хвърляме камъчетата си от Ком в морето.
Толкова много дни ходихме, за да стигнем тук, толкова много усилия хвърлихме, несгоди търпяхме, но неуморно мечтахме, а сега толкова малко време посвещаваме на завършека с Павлин. Времето пак ни притиска, а ти се иска да седнеш, да гледаш морето, да си припомниш пътя назад и да се усмихваш самодоволно, че си тук. Пък то ние дори крака не натопихме в солената вода. Брегът бе висок и много стръмен, а нямаше и време да го спускаме. Останалите бързат и се спускат обратно. Аз печеля още малко време, защото тъкмо пристига нашият котел-еминеец. Пътувал е чак от София, за да сподели момента с нас и да утвърди еминейското в прякора си. С него оставам още малко пред морето. После заедно отиваме при останалите. Неговата кола и на приятелите на Дими са паркирани между носа и селото. Следва нова изненада - на двете коли се отварят багажниците и се вади почерпката. Талисманчето ни специално се е отбило да си купи хладилна чанта и я е напълнило с бири. Взел е и ядки, шоколадчета, помислил е дори, че може да сме гладни и е купил големи хамбургери - е как да не го обичаш тоя човек. Празнуваме, макар и да се разделяме. Наздравици се вдигат, хора се прегръщат, в небето лети дрон и документира триумфът ни, а едно магаре, явно подушило, че сме от една порода безделници, се самопоканва при нас и заравя нос в багажника на една от колите. Не случайно този преход е означен като преход на дружбата: тук стари приятелства се изпитват и нови се създават. Поставят се бъдещите планове – Тишо догодина да направи скоростно Е3 и с останалите желаещи от групата Е4, котел-еминеецът да стане ком-еминеец, а ние с Павлин да се увенчаем с тройната корона, като направим Е8. Павката, който ни настигна днес с колелото, отива към Иракли да се наслади на моето, Цвети и Дими потеглят с техните приятели към Варна, а Ники спестява на нас с Тишо и Павлин спускането на планината в посока Слънчев бряг, като ни закарва до Бургас. С Павлин сме се настанили на задната седалка с хладилната чанта между нас и през целия път си пием бира, докато талисманът лети с над 200 км. в час, колосална разлика с нашите, в най-добрия случай 4 км. в час, с които преминавахме разстояния толкова дни. Оставя ни пред жп гарата, малко преди да тръгне влакът за София. Пак няма да има време за поне едно нощно къпане. Вземаме си довиждане с него и бири от хладилната чанта и се отправяме към касите на гарата. С бири и билети се настаняваме в купе, в което вече има един циганин, спретнат, напарфюмиран, за разлика от нас – мърляви хуни, ухаещи на целодневен преход. С Тишо се разделяме на Стара Загора, там слиза и другото момче от купето. С Павлин се разполагаме в цялото купе, а аз размахвам бира, идеята е да изглеждаме неприятна компания за пътниците и те да подминават купето ни. Уви, ефектът е обратен – привличаме двама пияни измекяри, обикаляли на стоп черноморието и акустирали тука с единствени пари за билети. Единият вече е слънчасал, получил топлинен удар и задрямва в купето. Павлин се усеща овреме и също се прави на заспал. Другият обаче, хиперактивен, ме взема за слушател и ставам заложник до Пловдив на неговите премеждия по шосета и плажове. След Пловдив пробвам да спя в различни йогистки пози, но това се оказва по-трудна задача от спането ни в полеви условия в Балкана. В София се разделяме и с Павлин. Застанал пред централна гара, осъзнавам, че това е краят, колко бързо само се прибрахме – преди няколко часа бях на Пътеката, а сега в главата ми препускат обичайните делнични задачи. Преходът за мен приключи, но не и работата, свързана с него. Трябва да разкажа и да покажа – което и правя с настоящия пътепис, следван от албума със снимки, а по-нататък ще сглобя и филм.
Накрая не мога да не спомена, че с Павлин не можахме да решим единодушно, кое е по-трудно Е3 или Е4. Според него Витоша-Славянка изисква повече усилия, заради големите денивелации и за него е била по-тежък преход. Според мен Ком-Емине е по-труден преход. На Е4 се изискват здрави бедра, но тук се изисква здрава психика. С нашия разчет по Е4 (можете да видите видеото и пътеписа в блога ми) обикновено по обяд или в ранния следобяд бяхме на хижа и остатъка от деня и нощта бе почивка. Отсечките ги минавахме за средностатистическото време. Колкото и да си натоварил краката по баира или коленете в спускането, имаш време за качествена почивка. По Е3 много от дните ходихме повече от статистиката. Ходенето бе дълго, често еднообразно, повече дни с по-малко време за възстановяване. Тук се натоварваха повече самите стъпала, рискът от пришки и мазоли бе по-голям, докато мускулите се напрягаха по-малко. Натоварването на ставите според мен бе еднакво и за двата прехода. Макар атмосферните условия да са променлив фактор, по Е3 заради жегата бе по-тежко. Всичко това изисква и по-голяма воля, за да преодолееш описаните несгоди. За мен Е4 бе сравнително лесно, Е3 трудно, но нито едно от тях не ме постави на предела на силите ми. Психологическата бариера по Е4 се преминава с достигането на х. Македония, а по Е3 със спускането на вр. Ботев. По-красив преход е Е4, но по-красив завършек имахме по Е3. От Е8 не очакваме нито да е толкова труден, нито толкова красив, но пък там ще има ориентиране, повече кучета и може би мечки… каквото и да ни очаква, ще се опитаме да го преживеем, за да ви го разкажем.
Снимките от прехода са достъпни тук:
Няма коментари:
Публикуване на коментар