Скитане из Югоизтока

    Тазгодишното скитане се крепеше на косъм…. за да съм точен – на косъма на бояджийската четка. Но стените се сдобиха с цвят, а аз се сдобих с отпуск от шефа и пропуск от жената да хвана гарата и гората. И така раницата отново бе пълна с разни вещи, сред които най-безмислените за носене, но същевременно и „есенцията“ на скитането – бутилка Tullаmore dew  и стъклена чаша (щото не върви да пиеш любимото уиски в чашка за кафе, разбираш ли). И ето ме хванал влака от София за Пловдив – хващам гората, ама през гарата за напряко… Този път скитничеството ми е планирано, знам къде отивам, как да стигна и какво ще правя. Общо взето сходното с предишните ми скитания с бутилка уиски е, че отивам на майната си. Маджарово e другото й име. За справка на незнаещите го (една не малка част от съотечествениците ни), това е малко градче, всъщност мисля, че само Мелник е по-малък град, което се намира в Югоизточна България, Източни Родопи недалеч от границата с Гърция. Оттам и дотам върви само по един автобус дневно – от и до Хасково. Затуй от Пловдив се прекачвам на автобус за Хасково. Там имам час престой до автобуса за Маджарово. Мъкна и две въдици, както и малко такъм, но ми липсва стръв. Вместо да обикалям в жегата Хасково, което вече съм обиколил, отивам до риболовния магазин и си купувам червеи. Вече имам всичко необходимо – ще се лови риба на Арда и яз. Ивайловград. Връщам се доволен на автогарата – малък Татуин, големият е автогарата на Кърджали. И тук като там – българи, гърци, турски турци, български турци, помаци, черни цигани, белосани цигани, ингилизи и секва друга сган (в благия смисъл на думата). Иде и автобуса ми, осведомявам се, че се качва чак до село Бориславци (съседно на Маджарово и до яз. Ивайловград, където се влива р. Арда). Чудесно, значи отивам там, а следния ден ще се върна до Маджарово. Автобусът тръгва и ме повежда през селата между Хасково и Маджарово – редуват се малки селца, редки гори и широки поляни. Китни черквички и малки джамии с ракетни минарета. Около мен пътниците говорят на турски. Жега. Климатикът не смогва и се потя и през ушите. След час и половина виждам скалните венци, опасващи Маджарово – стигнах, а гледките са обещаващи. 

Пресичаме малкото градче и спираме пред кметството. Всички слизат, вкл. шофьора и кондукторката. Почакай ни малко, имам малко работа и ще те закараме до Бориславци, ми казва мацката. И така половин час поне. Почти загубил надежда, че ще имам време да опъна лагер и да половя на язовира (все пак наближаваше 17.00 ч.), мацката се връща и се качвам. Единствен пътник съм. Тя сяда на шофьорското място и май има намерение да подкара големия автобус по тесния път, лъкатушещ край меандрите на Арда. Няма майтап, подкарва автобуса, а аз съм едновременно впечатлен и ужасен. По принцип не се чувствам комфортно да ме вози жена с кола на магистрала, камо ли с автобус по път между скали и пропаст. Мацката здраво настъпва педала, а аз проявявам първи симптоми на обезводняване (вече дори не се потя). В крайна сметка стигаме до Бориславци и аз изпитвам страхопочитание към нея. Свалям раницата, а тя виждайки въдиците ми смига – риба ли ще ловиш, то няма вода в язовира. После се разделяме. Имам нужда от бира, повечко бира. Отбивам се до местния магазин, вземам насъщните нам – леб и бира и поемам през селото към язовира. Няколко работни дни крадях от работното си време да обикалям с google earth бреговете на язовира при Бориславци в търсене на добро място за риболов. Събирах информация, анализирах, планирах, без да съм бил там, познавах бреговата му ивица и знаех, точно къде ще застана, накъде ще запратя такъма и къде ще опъна хамака. Само дето…. язовира го нямаше. 

     Аз затова ли дойдох от другия край на България, си мисля, докато правя пешеходна разходка през средата на язовира. Явно мацката с автобуса това е имала предвид, а не както аз го разтълкувах, че просто водата е спаднала. Язовир йок, йок рибари, йок шарани. Само тръне, суха почва и Арда, която тече плитка и бистра през язовира. Предполагах, а и после се потвърди, че язовирът има вода по-надолу, но нямаше как да стигна днес пеш дотам, а и това объркваше плана ми. Обърнах срещу течението на реката и поех към вливането на Арда. Там заварих реката малко по-дълбока и мътна. На едно място се спрях за лагер. С мачетето разчистих терен между две дървета за опъване на хамак, направих огнище, сбрах дърва и се заех с риболов, потънал в самота. Място бе красиво - на около 1,5 км. от селото, близо до каменна чешма, зад мен поле, пред мен, на отсрещния бряг, гора и две крави, които кротко преживяха на пясъчната ивица пред дърветата. 

 После слънцето тръгна да залязва и сред сумрака на последните лъчи от поле и гора, от вси страни, долетяха едни от най-любимите ми звуци – песента на чакалите. Смразяващият им вой се смеси с песента на щурците. В отговор се включи лаят на селските кучета, а концерта допълваше една креслива птица, скрита в някое дърво насреща ми. Запалих огън и си налях уиски. Риболовът бе мъчен. Извадих само дузина риби – кленчета, уклей и един морунаж. Реших да си приготвя вечеря, като за целта си направя спагети в канчето над огъня. Тръгнах до чешмата за вода и едва не настъпих една змия, която пропълзя през смесицата от трева, къпини и увивни растения по пътя ми до чешмата. Видях само дългата й черна опашка да се скрива зад един храст. Не се отказах обаче, просто стъпвах тежко и като през минирано поле до чешмата и обратно. После кипнах водата и си приготвих спагетите, опекох и една риба на шиш.

Минаваше 01.00 ч. и бе време да лягам, затова извадих въдиците, загасих огъня с пясък и се разположих в хамака, гушнал мачетето, като плюшено мече, до гърдите си. Към 04.00 ч. се пробудих от  сковаващия студ на утринта. Запалих отново огън, опекох малко риба за закуска и си направих кафе. За риболов не ставаше. Нивото на реката се бе вдигнало малко, но достатъчно да я направи бърза. Тежестите на такъма ми се търкаляха от бързата вода и се връщаха обратно на брега. Така не можеше да се улови нищо. Не ми се занимаваше да преправям такъмите, нали и без друго ми предстоеше 12 км. асфалт до Маджарово, а денят обещаваше да бъде не по-малко горещ от предходния, та затова бързах да тръгвам, докато е още хлад. Сбрах всичко и поех през черен път през полето зад мен към селото. В селото подобаващо и донякъде очаквано ме посрещна пуснато на улицата псе със закани и зъбене. Аз пък му се заканих с лютивия спрей и мачетето и подписахме скоропостижно мирен договор за ненападение. Пресякох селото и стопанските сгради без повече конфликти с четириноги. Сетне пътят ми пое по шосето покрай красивите завои на Арда.

След около 2 – 3 км. от Бориславци, вляво открих и отбивката за Хладната пещера. Но описанието, което имах за намирането й, не ми свърши работа. Всичко по склона бе здраво обрасло и макар да се развъртях с мачетето срещу храсти и клони, в крайна сметка повече прорези получих аз. Уморен и загубил интерес, щот „гроздето е кисело“ (колко ли пък интересна да е пещерата) поех нагоре по склона към шосето като се подпирах на мачетето като на бастун. Пак на път. След още километър пред мен спря кола и ме подкани да се кача. Качи ме местен пожарникар, който ми показа по-лесен достъп до пещерата за някой следващ път и ми разказа повече за менящото се ниво на р. Арда тук и как се налага понякога да спасява туристи, лагерували на островите й – прегазват реката, когато е ниска, но на утринта я заварват бърза и дълбока – от яз. Студен кладенец (който е в каскада с яз. Ивайловград) са изпуснали повече вода, хората не са отчели звуковата сигнализация за това действие, която била разположена на върха на скалите и, по думите на пожарникаря, хората приемали за вой на линейка, движеща се по шосето и се оказвали в капан. Човекът ми спести около 7 км. ходене и ме остави под величествените скали на Кован кая – домът на прословутите лешояди и черни щъркели в този край и досъм големия завой на Арда.

 Поснимах, подивих се на красотата на това място, изследвах едни смръдлив рудник край пътя, пих едно ирландско вдъхновение на ръба над пропастта и се зачудих мога ли да се кача по-нависоко. Съзрях един улей и не след дълго вече се катерих по него. Тежката раница обаче ми пречеше и скоро я оставих. Продължих предпазливо по улея и вдясно съзрях пещера с голям вход. Добрах се до нея, оказа се вход на рудник. Язък, че челниците ми останаха в раницата долу. Домързя ме да се връщам в жегата и с фенерчето на телефона си поех по тъмния каменен коридор на мината. Съвсем скоро галерията се раздели на три части. Направо вече имаше изтлели дървени подпори, наляво свиваше в плътен мрак, чийто край не можеше да се обхване от светлината ми. Надясно галерията като че да беше по-тясна и имаше следи от откъртвания на камъни от тавана. Прецених ситуацията и макар да ме блазнеше да вляза още навътре се върнах – нито съм Индиана Джоунс, нито пък вътре ме чакаше индианско имане. Излязох в улея. Нагоре ставаше опасно за катерене, затова се заспусках. Интересно е как едно толкова малко пиле, може да търколи толкова голям камък. Това си мислех, докато гледах как камъкът се удря и свлича по улея под мен, през който предстоеше и аз да мина.

Благополучно слязох и пак поех по шосето. Подминах високия скален венец и вляво на пътя видях черен път, който може би щеше да ме изведе във фланга на скалите. Нещо такова и стана. Само след половин час отново се катерех по скалист склон към върха на скалите. Колкото по-високо се качвах, толкова по-красиви ставаха и гледките. Виждах няколко завоя на Арда, Маджарово да се простира сред зелени хълмове, виждах скални ниши или пък пещери с големи входове. Над мен кръжаха птици с големи криле – лешояди ли, орли ли, не разпознах. Чувствах се като сред Скалистите планини. Камънак, бодливи храсти, обгорена от слънцето трева, суха почва, адски пек, нащърбени канелени скали, лешояди се реят в небето, бели кости се стелят тука-там по земята. Нагоре не продължих, да не би неуместно да смутя царството на тези редки за страната ни птици. Обратно на rocky road to Маджарово. 

 Изморен от ходене, жега и жажда, първата ми работа бе да се сдобия с бира, а втората да се излегна в градския парк. Бях планувал да прекарам три дни в околността, но видях възможност да скъся престоя си тук да не би да ме налегне скука. Ето защо, макар и жегата да растеше, поех към Момините скали от другата страна на града. Една жена ме упъти за пътеката, но струва ми се, че някъде нещо сгреших. Пак ходех по пътека, но тя едва се следваше, табели не видях, само тук-таме избеляла жълта или червена маркировка. Изведе ме на поредната мина и там се загуби. Покрай дърветата минах и излязох в дере, а в него друга пътека. Отвъд дерето пък гората оредяваше и аз потеглих натам с надеждата да се огледам къде съм и накъде да продължа. Така се озовах на висок хълм осеян с пропасти (вероятно от мините). Оттам виждах града и пряк път до него (щото вече тотално не бях сигурен мога ли да се върна по стъпките си), виждах реката и основата на Момина скала. Не бе далеч, но не бе и близо, а аз бях вече доста уморен. Отказах се да опра нос в скалата и обратно се запътих към града. Там от скука пак го обиколих. Градът въобще не ме впечатли с нищо сам по себе си, въпреки наситената си с драматизъм история (впрочем и тази на Бориславци).  Ако желаете да научи повече за историята им, потърсете информация за тях в Гугъл и за славните ни герои Димитър Маджаров, Руси Славов и Борис Чолаков.

Отново съм в Маджарово, но какво да правя и откъде, аджеба, се слиза до реката. Къде и да мина, все в стръмен и обрасъл бряг опирам. А отсреща, на другия бряг, весели хора се плацикат в реката, до която има и път, и заведение. Искам и аз да натопя прашен задник в бистрите й води. След доста бродене намирам път, който усещам, че ще ме отведе до реката. И ме повежда край нея, само че брега не става по-достъпен. След половин час ходене в следобедната жега стигам основата на скали, вероятно пак от Момините. Там намирам поредния вход за мина, но от него тече вода, която се събира в контейнер, той пък води към бетонни басейни и оттам през тръба до града, вероятно местен каптаж. На това място успях да сляза до реката. Мястото не бе добро за къпане, но пък пробвах риболова. От водата риба не извадих, но пък оставих два такъма в дънните закачки.      

Обратно в града. Решавам да замръкна в двора на детската градина. Прескачам оградата и се настанявам пред люлката и влакчето. Облягам гръб в оградата и се завръщам в детството с чаша уиски. Така де – мляко с какао нямах. Да ама детската градина се оказа с нощна охрана. Първом съзрях светещ прозорец от другата й страна. Помислих, че нарочно не гасят лампата. После обаче в тъмната стая пред мен, започнаха да се гонят светлините на работещ вътре телевизор. Някой явно има там. Е какво пък, аз съм се спотаил в нощния мрак до влакчето, мишкувам си и си хрупам крокети с уиски, на кого преча ? По едно време минава кола и спира пред сградата на детската градина, малко след това светлините в двора се пускат и ми развалят укритието и рахата. Тъй като още не се бях разпищолил, грабвам раницата и прескачам обратно оградата. Пак ще се спи на хамак между дървета в съседния парк. И пак ще се студува. И се студува. Към 02.00 ч. се събудих треперещ от студ и единствената ми мисъл в главата бе съвета на Беър Грилс, че трябва по-скоро да вземеш мерки, преди положението да се е влошило. Ама какви мерки да взема, тръгнал съм само с хамак и наметало. Ни палатка, ни спален чувал ? И какъв е тоя студ август месец и то толкова на юг ? Същото бе като крайморското ми пътешествие преди години. Сложих на якето качулката връз зимната си шапела, облякох си и дъждобрана и се замотах с покривалото срещу дъжд. Не се стоплих, но поне студа стана поносим и пак спах на пресекулки.

Утринната зора, прокрадваща се зад скалите ме разбуди. Гълток за стопляне, разбор и сбор на багажа и обратно към центъра. Време е да напусна Маджарово. Идва автобусът и аз поемам за разпределителния ми център – Хасково. Оттам, след размисъл, решавам да помятам такъмче на Марица в Симеоновград. Качвам се в автобус за там. Пак сме интересна пасмина в буса – циганка върла протестантка, която говори и на турски, шофер мюсюлманин, сърдит чичо българин и двойка стари цигани, набрали чувал шипки да го издават в по-нататъшно село срещу скромните, но жизнени, 70 ст. за килограм.  Слизам в Симеоновград и веднага поемам към реката, за разглеждане на града няма време, а няма и смисъл. Минавал по голям син метален мост над Марица и скоро съм си избрал място и извадил въдиците. Намирам се на една пътека, която се оказва направление и за едно стадо. Това го разбирам, когато тридесетина овце се спират пред мен и не смеят да минат, а водещото ги куче ме лае и се оглежда назад да дири с поглед овчаря. Отдръпвам се от пътеката, сбрал  багажа, за да мине стадото, но на лая на кучето са се отзовали още две и ги виждам как набират скорост през трънаците зад мен. Шайзе. Острието пак лъсва на дневната светлина. Отстъпвам към края на стадото, където би трябвало и да е овчаря. Там е. Кучетата се успокояват. Разменям няколко думи с циганина-чобан и той ме упътва да се преместя да ловя на един остров в реката, като ми описва и какви големи сомове вадели тука.  По два паднали дънера се добирам до острова. Намирам се на почти равно разстояние до два моста на реката, по близо до бетонния. Реката е зелена на цвят, широка, дълбока и умерено бърза, с няколко места където водата се завърта. Перфектно за риболов място, но явно не съм уцелил ден. След два часа риболов и две извадени рибки решавам, че е време наистина да хвана риба. 

 В главата ми има само една мисъл – яз. Студен кладенец. Но не на Широко поле, където бях преди време, а на предното село – Звезделина. Събирам багажа и отново поемам на път в жегата. Отивам на жп гарата и се качвам на идващия влак. Един билет за Звезделина, моля. Кондукторката се пули напреде ми, това къде е. О…,  я дай за Димитровград, там ще си взема другия билет. Двадесетина минути прът до Димитровград или едно кентче бира разстояние. А там веднага вадя следващия билет и се качвам на чакащия вече влак. Отново се завръщам натамо, надето минавах идните дни. И пак през Хасково, но без да слизам. Използвах времето във влака да си навържа кукички. С наближаването на язовира гледките ставаха по-красиви. Минавах през интересни места и селца. В ведно село явно смесено по етнос и вяра, видях край линията да се издига бяла черква с голяма камбанария и на нея кръст, а отгоре му топка, вероятно фенер. Виждал съм осветени кръстове, светещи кръстове, ама кръст с топка отгоре не бях виждал. Недалеч от църквата край линия пък се издига бяла джамия с голямо минаре (да не останат по-назад) и върху полумесеца на минарето – отново топка-фенер.

Подминавам и красивата околност на спирка Средна Арда. Следващата е моята. Тъкмо слизам и слизащ с мен пътник ме пита нещо на турски. За тука съм, отговарям му, незнаещ въобще какво ме пита. Той минава на български. От него се осведомявам къде в село има магазин, къде има сянка на язовира и откъде да тръгна за него (въпреки, че язовира е съвсем близо до гарата). Уви, обещаната сянка я нямаше или поне, ако не смяташ да спринтираш от дърветата до брега на язовира при всяко кълване. Хубавото бе че и денят преваляше и жегата скоро щеше да намалее. Край бреговете на язовира оттук, та чак до Широко поле не липсваха рибари, явно от околието, съдейки по турската реч, която само се чуваше. Намерих си място и разпънах въдиците. Първите каракудки не закъсняха. Почнах да събирам и захвърлени от водата клони, за да се подготвя за предстоящия нощен студ. Падна мрак и светлините на Звезделина огряха зад мен, а тези на Широко поле – през язовира срещу ми. Ходжата бе изпял своята молитва от минарето на джамията в Широко поле, кучетата бяха приключили вечерната си канонада от лай, повечето рибари си бяха тръгнали. И настана едно нощно спокойствие. Макар и недалеч да имаше въдичари, все пак си оставах сам под звездното небе, вперил поглед към контролките на двете въдици, осветени от двата ми челника.

Риболовът бе повече от успешен. Бях заменил белия червей с царевица за стръв на такъм от пружина с три куки и резултатът не закъсня – почнах да вадя (а често и да изпускам) по-големи каракуди – колкото шише от 500 мл. лимонада,  че и по-големи. Даже първата такава я изпуснах, откачи се точно на брега и си остана там във водата. Тръгнах да я гоня из водата, ама се изплъзна. Останах си само с мокрите ръкави и крачоли. Кълвеше интензивно и скоро напълних живарника. Беше комично понякога, рибите се дърпаха силно, а често не успявах навреме да си сложа челника на главата и просто го захапвах, докато се боря да извадя рибата от водата в повече мрак, отколкото светлина. Привикнах към ситуацията да вадя тези риби без нужния ми кеп. Бавно и полека, без излишно насилване, но все пак с постоянство и такт – все едно вкарваш ново гадже в леглото си. Тази нощ нямах време да усетя студ поради тръпката от риболова и постоянното ми движение около въдиците. Чак към 04.00 запалих огъня, за да си направя закуска и едно кафе. Събраните дърва повече димяха, отколкото горяха, но свършиха работа. Само дето, от която и страна на огнището да застанех, лютивия дим все ме намираше, сякаш нарочно ме следеше. Към 05.30 ходжата ме стресна, извивайки глас по никое време над заспалата шир. Горките мюсюлмани от Широко поле, точно когато най-сладко се спи, да ти се извие това молитвено маане, надали е най-приятното нещо. Запис ли бе или на живо излъчваше ходжата не знам, пък и нямах много време да го мисля, защото тогава имах толкова силно кълване, че видях как въдицата пада от стойката и поема във водата. Със сетно усилие успях да я хвана и измъкнах доста борбена каракуда, макар и да не бе трофеен размер. Рибите вече връщах обратно във водата. След като се съмна прибрах въдиците и се заех да си стегна багажа, за да хвана влака в 07.30 за Димитровград. Набързо изчистих и нарязах рибата, за да почерпя близките си, като я положих в изрязани бутилки от вода с надежда да не се развали в жегата до София. Част от рибата, която бе жива върнах във водата. Сетне на бърз ход поех към спирката на влака, като малко преди нея спрях да се преоблека, че бях доста мръсен и смърдях на теле (бреговете на язовира сякаш са попили аромата на скитащите по тях говеда). На спирката допих последната глътка уиски. Краят на питието ознаменува и краят на моето пътешествие. Влакът дойде навреме и започнах дългото си прибиране към дома. Първо до Димитровград. Рибата даже беше студена в изрязаните бутилки. От Димитровград до Пловдив влакът сам по себе си бе хладилник, заради надутия на макс климатик, само в последния влак от Пловдив за София бе мор, но пък за сметка на това по неволя (липса на места) се возих прав в коридора, където ставаше течение от отворените прозорци. Само раницата си качих в багажното отделение на едно от купетата, тъкмо над една гъркиня, която при вида на тежката раница, положена над главата й, се прекръсти да не би да падне отгоре й. В крайна сметка рибата оцеля и бе много вкусна, а аз осветлих за себе си още малко непозната земя от родината и прибавих нови спомени към долапа с преживявания.