Петък следобед
е. Формално съдебното заседание се проточва и ние с колежката духом се намираме
в съда, щото не ни се ходи на оперативка. Тялом обаче сме на гарата, за да си
извадя билет за нощния влак. Още не съм стегнал раницата, обаче съм купил
уискито вече (разбира се любимата марка).
Значи съм наполовина готов. Заминавам за Аспарухово. Ама не Варненския
квартал, дето се борихме с потопа, а селото във Варненска област. Защо там ?
Ами щото е далеко, има голям язовир, чукари и… ба ли го – щото е на майната
си и го няма в туристическите пътеуказатели.
Настане
вечер, месец изгрее и скитник - единак нарамва тежка раница, в която са натоварени
и всички демони за компания. За празниците БДЖ прави изненади – за едно
запазено място има продадени по три билета. Как и да е, нареждаме се из
купетата. В моето има три сочни девойчета и аз ги причакам да заспят…. заспивам
преди тях…
По изгрев стигам гарата и съм
единствения слязъл от влака. Чак началникът на гарата се изненадва, че вижда
смъртен да се подава сред безсмъртната мъгла, обгърнала все. Отде идеш и какво
работиш, явно са първите думи за запознанство в този край. Поемам из заспалите
улици към единствената известна забележителност – Аспаруховите скали над яз.
Цонево, там дето река Луда Камчия се влива в него. За тая цел трябва да изляза
на шосето и да пресека два автомобилни моста. Естествено тротоари няма, ни
банкет. Изненадващо усилен трафик, а аз се движа като привидение из мъглата и
се старая да не последвам съдбата на килимчето-катерица, простряно по средата на
шосето. Поне по мостовете има пешеходен участък. Язовира почти не се вижда, а
минавам над него.
Скоро из мъглата се подават скалите. Аз съм в основата им,
която опира в язовира. Минавам през
шосейни тунели, изсечени в тях. На отсрещния бряг чувам ранобудни рибари да
мятат такъм в прохладната вода. Мъглата се носи на талази и дори усещам
пръските. Ирландско време. Скитническо време. Ознаменувам това с едно малко
питие, седнал на бетонен дувар над язовира.
