Скитане из Североизтока

Петък следобед е. Формално съдебното заседание се проточва и ние с колежката духом се намираме в съда, щото не ни се ходи на оперативка. Тялом обаче сме на гарата, за да си извадя билет за нощния влак. Още не съм стегнал раницата, обаче съм купил уискито вече (разбира се любимата марка).  Значи съм наполовина готов. Заминавам за Аспарухово. Ама не Варненския квартал, дето се борихме с потопа, а селото във Варненска област. Защо там ? Ами щото е далеко, има голям язовир, чукари и… ба ли го – щото е на майната си и го няма в туристическите пътеуказатели.                                                                                      

Настане вечер, месец изгрее и скитник - единак нарамва тежка раница, в която са натоварени и всички демони за компания. За празниците БДЖ прави изненади – за едно запазено място има продадени по три билета. Как и да е, нареждаме се из купетата. В моето има три сочни девойчета и аз ги причакам да заспят…. заспивам преди тях…                        

По изгрев стигам гарата и съм единствения слязъл от влака. Чак началникът на гарата се изненадва, че вижда смъртен да се подава сред безсмъртната мъгла, обгърнала все. Отде идеш и какво работиш, явно са първите думи за запознанство в този край. Поемам из заспалите улици към единствената известна забележителност – Аспаруховите скали над яз. Цонево, там дето река Луда Камчия се влива в него. За тая цел трябва да изляза на шосето и да пресека два автомобилни моста. Естествено тротоари няма, ни банкет. Изненадващо усилен трафик, а аз се движа като привидение из мъглата и се старая да не последвам съдбата на килимчето-катерица, простряно по средата на шосето. Поне по мостовете има пешеходен участък. Язовира почти не се вижда, а минавам над него. 

Скоро из мъглата се подават скалите. Аз съм в основата им, която опира в язовира.  Минавам през шосейни тунели, изсечени в тях. На отсрещния бряг чувам ранобудни рибари да мятат такъм в прохладната вода. Мъглата се носи на талази и дори усещам пръските. Ирландско време. Скитническо време. Ознаменувам това с едно малко питие, седнал на бетонен дувар над язовира.

После се завърнах в селото, поразмотах се из него, излизайки на различни участъци от язовира. Водната шир е обиколена от гористи хълмове, които създават усещането, че си насред планина. Мъглата се вдигна и цялата красота на околността се простря пред мен. Уви, с това дойде и адския пек. Продължих да обследвам брега, търсейки си добро място за риболов. Това доведе до преминаването ми през местния стадион, обрасъл с тръне (надали там ритат по шорти), покрай гробището, през лозята, през блата, гора и шубраци, с които влязох в бой с мачетето. Общо взето успях да окалям дрехите още в самото начало. И тъй озовах се на едно място, но рибата се оказа, че е на съвсем друго, затова пак нарамих раницата решен да я открия. Настаних се повторно и запратих такъма във водата, чакайки улов на риба, както пияница чака ракия на аванта. Ама урожай йок. Тъй беше и с народа около мене. Спорадично някой да извадеше костур или бабушка. За капак на всичко ми се счупи и дръжката на макарата, та се наложи да я закрепя с изолирбанд. 

Жегата ставаше убийствена, а сянка в тази част на брега нямаше. Първом бях намислил да разпъна палатка тук, но при липсата на улов и многото часове до прохладния залез, реших да напредвам в друга посока (пък и свършвах водата, а уискито в жегата не влизаше жадно). Затуй полека се дотътрих до гарата, където чаках над два часа влак за съседния град Дългопол. Във влака се запознах с момче, което ми се похвали, че обича да скита из тукашните гори и да яде гущери и скакалци. Лудите станаха двама… За Дългопол не знаех нищо. Прегледах уикипедия – към 3000 българи и по 300 цигани и турци. Бахти циганския град се оказа. Накъде и да свърнеш извън центъра все в маала попадаш. Имах три опции: да ловя риба на Камчия, която тече току пред гарата и да лагерувам там, да отида в гората над града или да се помотая и да хвана за Варна. Първата опция пропадна, реката не ми допадна на глед, а и нямаше добро място за палатка. За капак от запалено сметище, освен на пот, вече миришех и на дим. Реших да бягам към гората, като напусна града на безопасна дистанция, щото вече се свечеряваше. Исках да се кача към платото над града, далеч от гетата. А за да стигна там, трябваше да мина през най-голямата цигания. Гледах да се изнижа по-бързо, поддържайки бърз ход дори и в нанагорното, наглед безгрижно гризейки ябълка, намерена на пътя, а около мен братчедите си пиеха питиетата из кварталните кафенета и слушаха долна чалга на макс. Преминах това, за да се натъкна на стопанство с кучета. За щастие и кучетата бяха мързеливи и не се зададоха из отворените порти. Наместих мачетето като ятаган на колана да ми е под ръка. По нагоре индианците се движеха из полето на коне. Говореха на турски ? Разменихме поздрав и всеки си пое по пътя. Максимум далеко си повтарях и продължавах да крача. По залез си намерих закътана поляна встрани от черен път, обиколена от храсти и ниски дървета. Градът бе сравнително далеко, въпреки, че чувах лая на кучетата и лая на чалга певицата още. Вдясно от мен бе ливада, вляво нива и зад мен гората. Разпънах палатката и вечерях. Падна нощ и една кръгла луна огря околието. Джеритата се разшаваха за кратко с каруци към гората, явно по дърводелска работа, но аз оставах скрит от погледите им. Налях си едно голямо и се оставих на концерта на щурците и чакалите. После си легнах и спах непробудно до сутринта.      

Не бързах да ставам, размърдах се чак към осем и докато прибирах бивака, чух гласове да приближават откъм града. Видях две момчета с кучета, единият с оранжева бейзболна шапка и в първия момент ги взех за ловци. Да де ама много странен е този черен ловджийски пудел на каишка. Оказаха се от братчедите тръгнали на разходка. Разменихме поздрав, питах ги за пътеката за Рояшките скални манастири (впрочем много точно ме упътиха), питаха ме дали не ме е страх сам да спя в гората , осведомиха ме, че има вълци и после се изгубиха по пътя. Тръгнах по черния път сред гората към с.Рояк и по-скоро към малко известните скални манастири нейде над селото. Пътят се виеше край ниска широколистна гора, а жегата се усещаше още от заран. Предният ден явно се бях поуморил, та често си мислех за почивка. Скоро се яви и рекичка, след малко малък водопад, който черният път пресичаше. Излязох на нова много обширна нива, наскоро орана. Гората бе по краищата й, като само в десния край на нивата имаше малък оазис борова гъста гора. Точно край нея трябваше да мина според момчетата. Поради липса на път подкарах през оранта. Ни човек, ни звяр се виждаше близо или далеч. След горичката пак излязох на познатия черен път, явно съм хванал пряк път през нивата. Той пое вдясно и скоро зърнах скалите, познах ги защото са единствените в околността и са нащърбени от ниши. В далечината виждах и село (но не Рояк). Пътят обаче завиваше и щеше да ме изведе в Рояк. Хванах покрай една друга нива, катерейки склона, на който бяха и скалите с надеждата да стигна при тях. Твърде гъста бе гората, за да поема директно към целта. Както си вървях съзрях сред храстите пътечка, тя пък премина в черен път и поех по него с надежда, че ще ме отведе в основата на скалите. Да ама не, през дърветата съзрях, че ме дели цяло дере, а вече ги подминавам. Явно пътят водеше към селото, което видях. Върнах се и продължих по нивата. Когато гората се разреди хванах през поляните като гледах да не подмина скалите, които вече не виждах. Скоро се оказах точно на ръба на скалния венец. В другия край на скалите говедар пасеше стадо крави. Свалих раницата и се заех да обследвам това свято място. Скалните манастири са ми слабост, доколкото в тях са се подвизавали исихасти, хора, на чиято издръжливост се възхищавам много повече от тази и най-големите пътешественици-авантюристи. За силата на вярата им да не отварям дума, само ми мина през ума защо днес в България няма исихасти. Манастирите ни са се превърнали в хотели и ТКЗС-та. Как и да е, това е друга тема. В килиите не съм влизал, високо са в скалите. По една видях остатъци от малки стъпала и се зачудих как монахът е стигал до килията си, като аз не успях и две стъпки да направя по тях. Може и да има и ниско килии, но не съм обиколил в цялост комплекса. Видях ниши с издълбани джобове в тях. Видях дълги стъпала, като тези на пирамидите на инките. Видях и съвременни пещерни рисунки и множество имена на Тошо, Гошо… посетили мястото и решили да издълбаят имената си в меката скала. Запитах се за имената на подвизаващите се тука отшелници. Дали някой е достигнал до святост ? Забравена обител, няма ни табела, ни маркировка. Само аз и говедаря, който се бе настанил в една от нишите, а съседна по-голяма бе превърнал в обор за говедата. Съвременен исихаст. Кой знае, може пък да казва Молитвата, но аз го чух само да ругае по добитъка. Впрочем това явно е обща черта на всички говедари. 

Тръгнах да заобикалям по една пътечка скалния венец, но двутонен бик нямаше намерение да се мести, а само мучеше пред мен, та реших да свърна обратно. Нарамих отново багажа и се запитах има ли пряк път до с. Рояк. Зацепих направо през ливадите и се забих в гората. Явно не бе натам, свърнах към нивите и поех през тях, защото според джипиеса на телефона бях близо до селото. Пред мен, в далечината, се простря яз. Цонево. Тъкмо се полюбувах на гледката и изникна и селото. Видях и познатия черен път също да влиза там. Ама аз нали съм още в нивата, а селото близо, та реших да мина под една ограда с електропастир. Метнах раница над него, а сам като немец пропълзях отдолу. Така се озовах в задния двор на стопанство и почти влязох в нечия къща. Реших, че ще е нелепо, ако изненадам стопаните (или кучетата им), та се върнах обратно на нивата и вече по официалния път влязох в селото. Минах през селското бунище. Даже на метри от СОЗ, пояс 1, една жена с количка бе докарала боклук и на ръка го мяташе в дерето. Собствената вода си тровите бе, джанъм. По джамията познах преобладаващото население, а турския говор от всеки двор ме увери, че съм в турско село (условно ще го нарека така).  Пред кметството заварих едно девойче и го питах за автобус. Нямало, трябвало да сляза чак до разклона между Дългопол и Варна. Упъти ме и поех по шосето. 

Пътьом сбирах и трошах орехи, които имаше в изобилие. Край една чешма, убедих малкото овчарско куче да не ме яде и измих тялото си колкото да сваля потта от него.  На разклона вдигнах палец за Дългопол (не ми е приятно да стопирам). След 15 мин. един джип спря и ме качиха. В града отидох на гарата и след кратка справка с картата реших, че ми се ходи на Варненското езеро. Взех билет за Белослав. Езерото се простираше на 50 м. от гарата. Покрай релсите намерих пътечка, която ме изведе на асфалт, а той пък ми откри бетонна площадка за пускане на лодки („Бетона“ е мястото по наречието на местните). Оказа се, че градът е разделен на две от канала (езерото). Едната част сега бе пред мен, а другата зад гърба ми (и зад гарата). Пред бетонната площадка имаше полянка, малка горичка и няколко високи тополи. Идеално за палатка. И тъй като скоро след мятането на такъма в езерото извадих две дребни попчета, реших, че тук Аспарух ще основе България тая нощ.  Намерих кофа, гребнах вода и турих рибите вътре. Да, но ме мъчеше факта, че водата ми намалява, а няма чешма наблизо. Пък и студена бира ми се пийваше (това уиски нещо не вървеше на жегата), затова наумих да отида до гарата и от единствената лавка там да си купя нужното. Погледнах раницата. Рисковано е да я зарежда, та я нарамих пак, само рибата оставих и въдицата, която скрих в храстите. Върнах се на гарата, но за беда продавачката я нямаше. Чаках, чаках, ама имам риба да ловя, а и въдица съм оставил. Погледнах изложените на перваза на лавката малки бутилки минерална вода. Всичките бяха в срок на годност и затворени. Що пък да не…. и така и стана. Погледнах наляво, после надясно, после нагоре (за камери) и свих една бутилка. Нужда, брате, следващият магазин не бе близо. Върнах се на „Бетона“, а там се бе настанил един братчед и бе заметнал въдица. За капак си слагаше рибата в моята кофа при моята риба. Разменихме приказка, сетне се наврях в храстите и извадих своята въдица. Тоз ахна, ако знаел, че има оставена въдица там, щял да я открадне. Нали затова съм я скрил бе, братчед. Седнах до него и почнах да пробвам да уловя нещо с покойните от вчера бели червеи. Добре, че попчето е лакома риба. 

Скоро дойдоха и други люде и мястото се изпълни. Спрях само колкото да разпъна палатката и пак се залових с трудната задача да хвана нещо. Чудех се не мога ли да излъжа някой костур или таранка, то пък се оказа, че езерото било солено и има само морска риба. Значи другият път първо облизвам водата, после мятам такъма. Край мен кой успешно, кой не толкова вадеха дребна илария, а аз повече от попче не можех да хвана на умрелите червеи. Даже и едро не можех да извадя, заради повредената макара. Но каквото – таквоз. Смрачи се и се заех да приготвям улова си. Събрах дърва, изчистих малкото риба и я нанизах на шишове. Когато братчеда си затръгва поиска да ми остави хляба си, та да не ям само риба. Трябваше подробно да го уверя, че имам храна и няма да гладувам. Остави ми половин галон топла бира, която приех и изпих още преди да запаля огъня. Накрая останах сам на полянката, запалих огъня, сипах си уиски, сложих да се топли вода за полуготовите спагети и сложиш шишовете над огъня. Рибката се получи супер на вкус, чак да изядеш и клечките. Пълната луна отново пръскаше светлина наоколо, градът светеше пред мен, огънят край мен, а аз се излежавах доволен на поляната с уиски в ръка, радвайки се на самотата си. Не ме сдържа и пробвах нощен дънен риболов, но нямах успех. Към полунощ си легнах.

Утрото ме завари отново с въдица в ръка. Скоро пак не бях самотен. Някои от снощните ми познайници също дойдоха. Само дето този път слуката бягаше на всички. Вадеха се дребни попчета и гюмюш – рибе по-дребно от уклейка. Един възпълен човек се оплакваше, че дошъл чак от Варна, а ловял само това. Не се оплаквай, казвам му, аз бия път от Софията чак. Бях се превърнал в „гостенина“, даваха ми напътствия за ловенето на попчета, разяснения за околните водоеми, някои ми оставиха морски червеи, други мятаха гюмюша в моята кофа. Така се сдобих с риба за късната ми закуска. По обяд пак останах сам. Времето обаче тръгна на разваляне. Духна такъв силен вятър, че паянтовата ми палатка едва не се озова в езерото. С повишено внимание запалих огън, колкото да опека рибата. После събрах бивака и поех към гарата.                 

 Следваща спирка Варна. В 15.00 похапвах варена царевица от кутия (уж беше за стръв) зад гарата. После отидох за бира. Взех 2 л., защото ми се стори, че 1 л. е малко, а 1, 5 л. нямаше. Рехидратирах се добре (и блажено) и за капак ме хвана. Така с бира в ръка поех през морската градина към централния плаж, но отидох близо до пристанището, дето беше по-малко населено. Свалих циганията от гърба си, зарових бирата във влажния пясък на хлад, събух се по боксерки (не носех бански) и си направих „морето“ за това лято. Чувствах се като селянин дошъл на море с влака, като поне едно от тия неща беше вярно. Изкъпах се, но после влизах още три пъти във водата, щото бирата даде зор, разбираш ли…. 

Завърших вечерта лутайки се на тъмния плаж, унесен в спомени за хора и събития, с които той ме свързваше, а после и на кея на пристанището, дето вечерях и пих още бира. Лек нюанс на депресията ме натискаше, явно не можеш да избягаш от нещо, което носиш в себе си.  С неясна трезвеност се добрах до гарата и сложих точка на тазгодишното си безцелно лутане, купувайки си билет за София за нощния влак.