Ден 8: х. Предела – х. Яворов
Закуската този път е оскъдна и се състои от една голяма праскова. Така и не разбрах, гепих ли я от столовата или прасковите бяха за всички. Как и да е, наложи се по едно време по баира да прибегна до енергийните десерти, които носех, че, въпреки обилната вечеря, гладът дращеше като рис в корема ми. Тръгването бе лежерно – в 6:50 ч. Повечето от познайниците ни още бяха по стаите си, те не бързаха, бяха се договорили с хижаря да ги извози до м. Кулиното. Ние обаче бяхме решени да извървим изцяло нашето Е4. Хубавото бе, че се случи делничен ранен ден и все още нямаше интензивно движение по шосето по което или покрай което ние ходехме. Тази отсечка малко ми навяваше спомени за Резово-Дуранкулак, когато такива участъци изобилстваха. Бързо стигнахме Кулиното и асфалта продължи до края на местността, където се отдели черен път за х. Яворов. От планината вече слизаше младеж, който се оказа, че бил по Е4. Вчера достигнал до беседката с чешмата в началото на пътеката и решил да нощува, но запознат с прогнозата за времето за уикенда се бе отказал. Направих опит да го разубедя. Ще изчакаме в хижата времето да се стабилизира и пак ще продължим, но той нямал отпуска, че да чака. Жалко, бе изминал половината път, че и повече, само за да приключи тук.
В началото на тази отсечка трябва да се внимава за червената маркировка, защото се отделят разни пътеки. Веднъж като се хване вярната пътека е лесно. Преки, но доста стръмни пътеки съкращават черния път. После се излиза от боровата гора и се влиза в клек, следват поляни и първите гледки към пиринските сиви скални чукари. Колкото по-високо се качвахме, толкова повече се откриваше от челното Пиринско било. Като цяло обаче, този преход не се отличаваше с нещо особено. Дали ще е гора от великолепни иглолистни видове или поляни с гъсти клекове покрай тях, имахме честта да сме първите, които минават по пътеката и обират росата. Тя тревата бе само една част от водния кеф. На много места пътеката се провираше между клековете, а те щедро те даряваха с росата, която бяха събрали с игличките си. Другото преобладаващо край пътеките растение, бе някакъв вид високо цвете с жълти цветни листчета и големи зелени листа, които също щедро поръсваха с вода при допир. В случая ми се дощя да си бях взел мачетето, защото пътеката представляваше някаква особена Пиринска джунгла. При преминаването на тая гняс разбрах връзката ефект-дефект-ефект. Бях тръгнал по къси панталони и сандали, защото очаквах топло време и хубава пътека. Това трябваше да е ефект, който обаче стана дефект на фона на всичкия тоя гъсталак, през който се провираше пътеката и аз по нея. Накиснах се доволно за кратко време. Но тук дефекта пак стана ефект, защото късите панталони съхнат по-бързо от дългите, а и на сандалите какво толкова да им сушиш. Накрая на тая аква идилия пак бяхме по черен път сред висока иглолистна гора (не мога да определя вида дървета, но не бяха борове). На едно място обозначено с пирамида, кол и ръкавица на него (цял тотем) се отделяше стръмна пътека с маркировка. Ние, не знам що, решихме, че и по черния път ще стигнем и си продължихме по него, за да установим, след справка с gps, че той ще ни отнеме повече време и разстояние до хижата. Така загубихме по 15 мин. в посока. Върнахме се и поехме по вярната пътечка. Тук наченах да посъбера някоя и друга красива шишарка за сувенир, но Павлин нямаше намерение да ме чака и бързо напредваше по пътеката. За да го догоня, почнах почти в движение да събирам, отбирам и сортирам шишарки, докато в един момент държах в ръце две щеки и 20 шишарки. Горното на свой ред доведе до подхлъзването ми и в миг 20 шишарки и 2 щеки правеха пируети край пътеката. Павлин надушил вече хижата (мисля, че миришеше на боб чорба) бързаше и даже не разбра, че съм паднал. Събрах няколко от най-добрите екземпляри, които бях разпилял и забързах подире му с надеждата, че е по-добре да съм пукнал ребро, отколкото стъкленицата с ракията в раницата. Настигнах го на поляната зад хижата, където бе спрял да уважи малинаците. Часът бе 13:00. Пак бързо стигнахме. Беше петък и хижата, сравнително леснодостъпна гъмжеше от народ. Зачудихме се дали да не хукнем към Кончето и сетне към х. Бъндерица. Това бе доста време път, но ако останехме тук, щяхме да стоим още два дни. Даже водачът на другата група не смееше да рискува да ги преведе през билото при очертаващата се прогноза. Но то и за следобеда днес не бе розова. Звъннах на дежурния синоптик на НИМХ към БАН и тя (тоя път ме прееба жена) ми каза, че се очаква следобеда днес да завали и възможно да прегърми в района на Кончето, видимостта се очаква да е много лоша. За събота и неделя каза, че ще е лошо през целя ден – валежи и гръмотевици. За понеделник каза, че ще се оправя времето. Еми с тази прогноза и дългият път до Бъндерица решихме, че пускаме трайна котва тука. Поне знаехме, че условията в тази хижа са отлични. Имахме резервация за двойна стая със собствен санитарен възел за вечерта и влязохме в хижата. Но на рецепцията, нямаше никой. Видях, че персоналът е от няколко човека и повечето се суетят в кухнята да изпълняват множеството поръчки на гладните и жадни туристи. Подадох глава през тезгяха и питах как изглежда хижаря (не очаквах, че е в кухнята), че да го потърся за настаняване. Човекът вътре (Васко – голям майтапчия) се засмя и кажа, че хижаря го няма, отишъл да лови риба на едно езеро, ама ще прати някой да ни настани. Дойде друг човек от персонала за настаняването. Аз така и не разбрах, кой е хижар на тая хижа (демек главния), ама нейсе – всички бяха еднакво съвестни, работливи и весели. Обаче се оказа, че днес места има, но от утре няма. Опа! Ами сега?! Казахме, че ще помислим и излязохме навън. Павлин, като типичен непукист, се съсредоточи върху поръчания си обяд, а на мен ми пламна главата да мисля изход. Изключих като опция да минем през Кончето днес, въпреки, че времето все още бе леко облачно. Но пък имахме време. Замислях вече план да слезем от Яворов по жълтата марка до голф игрището и оттам да преминем в Банско, където да спим в къща за гости, а на следния ден да се качим пеш до х. Бъндерица и там да изчакаме оправяне на времето. Щяхме да пропуснем част от оригиналното трасе на Е4, но пък щяхме да спазим правилото за пешеходно преминаваме на 5 планини. И точно в този момент на поредните мълнии в ума ми, дойде човека, който ни настаняваше и ни уточни, че нямало от утре двойки стаи, а в общи имало места. Отдъхнах си, проблемът се реши сам. Стаята, която получихме бе хубава. Имахме си малък телевизор и голяма тераса. В стаята имаше баня с тоалетна, а на всеки от двата етажа по още две общи. Дето се казва, да се чудиш де да с***ш при толкова голям избор. И като настана едно къпане, едно изпиране. Едни чорапи съм ги търкал и плакнал 10 мин., докато спре да изтича мътна вода от тях. Чистичък се разположих на терасата да съзерцавам планината, но стана така, че повече съзерцавах изчипканите съседки, които току се явяваха на някоя тераса да си простират бельото. Блажено време. Когато всички гащи виснаха простряни и нямаше към що да завъртя мустаки, слязох в столовата да диря следи от Голямата група. Но те не бяха дошли, което ми се стори странно – дали не бяха решили друго сутринта и да са тръгнали с превоз към Славянка. Върнах се. После слязох пак и вече ги заварих да похапват в столовата. Ходили към Даутов връх, затова се забавили. Върнах се за ракията и Павлин, и скоро бяхме за последна вечер заедно. Изкарахме си весело, хапнахме, пийнахме си, после един играха на карти, а с останалите спретнахме една игра на отгатване на думи по зададени описания, после синоними или по възпроизвеждането й с жестове и звуци. Павлин се отличи след като успя без да каже нито дума да опише „вибратор“. Уви нямаше китара, че бате Тони да подрънка и попее (нищо че май всяка вечер въртеше един и същи репертоар). Пиенето свърши, кухнята затвори и народът почна да ляга. Прибрахме се и ние и задрямахме, гледайки „Кръстника“.
Първи нулев ден:
По навик очите се отварят рано, после се затварят и следва излежаване, което обаче омръзва. Ставаме тъкмо да изпратим Тони, който последен виждаме от Голямата група. Времето навън е хубаво, но нали го дават лошо уж, връщаме се в хижата, после пак излизаме. Към обяд вече ни е яд на всички синоптици, времето е чудесно, да сме изяли вече Кончето с опашката и да обядваме в Казаните на път за Бъндеришките ни бири. Ама не, чакаме да завали и затрещи, пък то не ще. Запълваме времето като слушаме от мегафона на кухнята готовите поръчки – „салата за Иван, кюфтета са Силвия, боб за Брат Пит“…. После обикаляме около хижата, ядем малини на поразия, намираме и ягоди, звънкаме на познати, оказва се, че са на Синаница и там времето било наистина лошо. Кой знае, може пък и горе на Кончето да вали. Да, вече се бяха събрали облаци, но при нас бе сухо. Павлин се връща в хижата, взел си е от близкия параклис Библията – Стар завет и ще чете от скука. Аз отивам за гъби. Гъби не набрах, но се прибрах навреме преди да завали и затрещи. Изсипа се порой, но той не трая дълго. Последва късен следобеден сън, а след това в стаята ни дойде група от 4 човека, които бяха ходили до и преминали Кончето. Дъждът ги хванал наобратно при в. Разложки суходол и ги бе добре наквасил. Вечерта, при все, че времето не бе планинарско, заварихме пълна столова. Едни бяха дошли да си починат уикенда без претенции за върхове, други празнуваха рожден ден. Нали вече сме „вътрешни хора“, та персоналът ни настани на тяхната маса, на която все стои табелка „Резерве“. Поръчахме салата с ракия, после скара с вино и като цяло си пийнахме добре (успяхме да разлеем и олекьосаме покривката на ВИП масата ни). Даже и този въздържател Павлин си подпийна та се запрепирахме за религия, икономика, политика… Легнахме си, после и другите ни съквартиранти си легнаха. Намери се един между тях с деликатен гласец и с финес да охърка вечерта със звука на гонещи се дронове.
Втори нулев ден:
Пак няма закъде да се става рано. Ама и пак няма какво да се прави. Днес времето е по-лошо още от сутринта и все пак не толкова, колкото го даваха да бъде. До обяд даже не помня какво правихме. Персоналът ни подканяше да се разходим, ама ние бяхме решили, че единствената ни следваща разходка ще бъде през Кончето до х. Вихрен, където вече бяхме направили резервация за понеделника. После Павлин отиде до параклиса за Библията, ама като се върна заспа, та аз прекарах следобеда в четене на пасажи от Стар и Нов завет. Проверихме и прогнозата за утре. Даваха го да вали следобед, ама вече на мен не ми пукаше особено. Утре тръгваме и то през билото, пък каквото ще да става. Вечерта Павлин не щя да пие, за да не му се види утре баирът стръмен или Кончето буйно, но аз си се поглезих с една чаша вино. Вечерта се оказа, че няма да сме сами в стаята, момче и момиче тъкмо се настаняваха. Докато се върнем в стаята след вечерята, те бяха легнали вече. Сбрахме в ръце лекичко багажа с раници на рамо с идеята да подредим всичко в коридора, та да не ги будим (че утре ни очаква и ранно ставане), ама не ми се получи в частта с безшумното, защото звучно успях да разпилея на пода една част от багажа, пък за капак се и разсмях. Хижарите помислиха, че са ни изгонили от стаята и сме решили да си вървим. Два пъти идваха да се уверяват, че това не е така. Като се върнах, двойката си говореше в тъмното. Оказа се, че били и те от петък в хижата и си правели разходки наоколо. Настана време за спане. Оня с дроновете от предната вечер пасти да яде. Девойката така хърка цяла нощ, че все едно бях затворен с карпатска мечка в стаята. Даже на няколко пъти се надигах да се уверя, че именно тя, а не момчето, цепи мрака с мощните си пориви. Мечки - не мечки – заспах.
Ден 9 (11): х. Яворов – х. Вихрен
Отново ранно ставане. Мечо и другаря му още спят, а ние с Павлин се измъкваме в столовата, светваме лампите и вадим каквото имаме за закуска. Едновременно с нас е станала още една група, която също ще пресича Конче към х. Вихрен, но тя се мотае навън и по коридора. Малко време ни отнема да видим, че на една от масите в столовата има струпана от предния ден салата, пържени гъби, сирене и кашкавал. Похапвам си сиренце, а Павчо си сипва салата. Днес ще трябват калории. Миг след това забелязваме 3 по-съществени неща. На масата има тенджера, а до масата туба вино и бутилка ракия. Павлине, весела Коледа !!! Дигаме похлупака, а вътре печени зеленчуци, ущипци, кюфтета и сочни мазни свински пържоли (сякаш още топли). Добил моите лоши привички, Павлин поднася пликче. Пребърквам тенджерата и таксувам две пържоли, 5-6 ущипци и кюфте. Толкоз, обядът е подсигурен. Смешно ми е дали са си броили пържолите, които са им артисали снощи. Ем, така е като има свръхпотребление. Да са си ги изяли или поне прибрали. Каквото е оставено в общата столова – общо е. Е, разбира се, пак ще го хапнем за тяхно здраве и с благодарност за съпричастността им. Даже, ако някой си разпознае пържолите, докато чете това, жив и здрав да е, те бяха най-вкусни, но по хижите бродят гладни мечоци и не бива да се оставя неприбрана храна. Пробвах виното, не струваше. Ама ракията важеше, а и при нея с по-малко количество, се постига по-голям ефект в сравнение с виното, затова глобих и от ракията, пресипвайки си малко в моята бутилка. Абе и две чаши вино изпих, ако да не бе пивко. Ха така, нека сега ме гърми на Кончето (дали не получавам Дежа вю). Докато таксувах питиетата, Павлин ме вардеше твърде неумело. Има още да учи този младеж как се краде храна. И пак казвам, който си познае свойто, връщам двойно. Война беше… Е4 е мини модел на война. И тъй бързо поехме към Разложки суходол с пликче мръвка в раницата ми. Павлин пак включи реактивните двигатели нагоре, а на мен от снощното или сутрешното вино светът ми тежеше и се обливах в пот. При заслон Бункера най-сетне слънцето прогря както се полага. Впрочем този заслон става за нощуване само в крайно аварийна ситуация. Иначе се връщате в каменната ера. До суходола тоз чиляк ми зе здравето. Явно съм загубил форма от двата дни дремане в хижата. Разстоянието взехме за два часа. Така се зарадвах, че дойде билото, та пътеката да поеме по сравнително равно. Минахме под Баюви дупки по червената марка, а под нас се стелеше пелена от облаци, която ядеше далечните върхове и пъплеше към нас. Стигнахме, зарадвахме се на и подминахме заслон Кончето към 9.20 ч. После поехме по самото Конче като скоро го подсякохме. Не минахме през цялото в т.ч. и през Кутелите, защото бързахме да не би да се развали времето. Тук вече ни хвана облакът и всичко потъна в мъгла. Това продължи до премката при Вихрен (достигната в 11.00 ч.), че и след нея. Павлин някак бързо ме нави да качим и Вихрен, въпреки, че нямах такива намерения. И ето ме да се катеря по оная му страна с веригите. Той ползваше веригите, докато аз упорито намирах къде да се опра с щеките. За 30 мин. от премката го качихме. Качването бе в мъгла, а и върхът не даде гледки. Същият бе вече изкачен от някои люде за деня, а мнозина тепърва идеха от х. Вихрен, за да го качат. На поляната под върха спряхме, та да може Павлин с камъни да напише някакво послание – сватбен подарък за свои познати. Да го бе правил сам, ама като видях, колко се бави и аз се наех да му нося камъни, все едно теглото на днешния, минали и бъдещите дни бе малко. Там на тая поляна поне намерихме доволно количество мънички еделвайси, които по-скоро очаквахме да срещнем по трудно достъпни райони, но не и там. Павлин бе изпълнил програмата си за деня – да язди Кончето, да качи Вихрен и да намери еделвайси, а предстоеше и да я преизпълни, защото на спускането към х. Вихрен видяхме отблизо и диви кози. Оги ни бе казал, че те не се боят много от хората, но чак когато видях колко близо до нас минаха, се убедих в думите му. След осем часа и половина от тръгването ни от х. Яворов бяхме на х. Вихрен. Времето тъкмо бе тръгнало към разтуряне и по-късно преваля. В хижата се настанихме в обща стая, която бе много топла, вероятно от факта, че коминът минаваше през нея, а някаква камина, печка или котле гореше. Стаята този ден бе само за нас. Банята се ползваше след 16:00 ч., за да може да се стопли водата и представляваше две помещения с общи душове (без отграничие кое мъжко, кое женско). Решихме, докато чакаме банята, да поръчаме салата и да изпием ракията, която носехме. Така и така се очертаваше следобедно спане. Хапнахме и реквизираната скара (да са живи и здрави скараджиите). После отидохме да се къпем. Намерихме едната къпалня отворена и се възползвахме. Уви, нямаше как да се усамотим един от друг. Добре, че планината е Пирин, а не Броубек. Само дето у Павлин явно идеше първом топлата вода, че ако той не я поспреше, аз си се къпех със студена. По едно време някой взе да упорства на бравата. Викнах му, че приемаме само готини момичета. Явно не разбра и продължи да разгадава как се отваря тази (заключена) врата. Като бяхме готови и излязохме, засякохме полугол стар немец отвън, който определено не отговаряше на критериите за готино момиче. После последва спането, а след това яденето на вечерята в столовата. Аз си поръчах омлет, който дойде мазен, но аз го доомазних с още олио и сол под сащисания поглед на хижаря. Ами трябваха ми калории за утре. Да ама от тази комбинация имах чувството, че нощес ще умра.
Ден 10 (12): х. Яворов – х. Малина
Ставане в тъмно, тръгване в тъмно. Челникът ми едва свети, затова пак ходя зад Павлин. А той пак ускорява по трасето. Едва смогвам да видя къде да стъпя и често стъпвам я в локва, я в поточе. Докато се съмне и вече сме минали по-равната част от трасето над хижата. До Башлийска порта минаваме покрай някои от Бъндеришките езера. То има и още от поредицата, но не са ни целта, а пък и аз съм ги обикалял всичките, че да имам интерес пак да ги обхождам. Изкачването на портата бе бавно и внимателно, защото една грешна стъпка по тези камъни, можеше да означава окончателен край на прехода. А този наниз от камънаци (нещо като сипей от големи камъни) нямаше край. Колкото повече обаче се качвахме, толкова повече гледка се откриваше, разбира се на върха на портата тя доби вид на панорама. Типичен Пирински ландшафт. Пътьом минахме и няколко по-малки безименни езерца. Горе на портата стигнахме в 8.20 ч., починахме малко, хапнахме нещо енергийно и поехме към Типиците. Последва поредицата върхове – Опрено, Типиците, Превалски чукар, която сякаш нямаше край. С какво се отличи тя? – с гледки на първо място, времето все още бе слънчево. Кеф ти долина с крави и поточета, кеф ти върхове, близки и далечни, кеф ти дълбините отляво на билото ни и някое и друго езеро появило се долу. Но теренът не предразполагаше към бързо ходене. Пътеката бе малка част, повечето бе пак камънак – нахвърляни от природните сили камъни, с избеляла едва личаща маркировка, тук-там още росни и хлъзгави. Ако не внимаваш, стъпваш накриво, пропадаш или камъкът се отмества и …. кой знае – може да минеш метър, но можеш да навехнеш, че и счупиш нещо. Тамо аз си докарах рани почти до коленете от удряне/пропадане в големите късове камънак. Имаше и разни ръбчета, които напомняха Кончето, но ги минахме бързо. Бързахме да стигнем Тевно езеро преди времето да се влоши (очаквахме такава прогноза). Само дето дъждовни облаци идеха по-бързо, отколкото ние вървяхме. Даже Павлин оцени, че теренът е по-неприятен за ходене от отсечката предния ден. Преминахме и Мозговишка порта към 11.10 ч. и след още 20 мин. бяхме на Тевно езеро. Когато стигнахме езерото, Каменица потъваше в облаци, това предстоеше да се случи и с Кралевдворската порта. Времето се държеше, но кой знаеше, какво щеше да стане до минути. Но ако останехме да чакаме, щяхме да пропуснем шанса си и да се принудим да спим в заслона в случай, че времето не се оправи. Трябваше да стигнем Демиркапийска долина, която и при буря е по-безопасна в сравнение с билата. Откакто бяхме тръгнали днес имахме една почивка на Башлийска порта и кратка тук (колкото да видя картата). Еми рискувахме и преминахме на щурм портата. Много бързо я качихме. Бяхме на около 2600 м. Смъкнахме се и заспускахме портата в гъста мъгла. Вече проросяваше, но аз се радвах, че минахме поредния лош участък в случай на лошо време. По едно време долу се яви едър силует на животно. Приканих Павлин да погледне, че така и не носех очилата и трудно различавах крава от динозавър. Оказа се крава, а не мечка. После кравите почнаха да никнат от мъглата на всяка чучка. Някои мучаха жално, загубени временно по скалистите чукари. Почна да ръми и превантивно сложихме дъждобраните. След спускането на портата последва по-равно слизане към долината, даже аз си мислех, че сме в нея вече. Същата достигнахме около 12.50 ч. В долината времето тръгна към оправяне и свалихме дъждобраните. Но нямаше място за отпускане, следваха стадата от крави и овце и Пиринските каракачанки. Просто сменяхме един риск с друг. Долината бе дълга, много дълга, повече отколкото очаквах. Бе една поляна с разхвърляни канари, като през нея течеше Демиркапийска река. Околните ридове, които я ограждаха бяха двехилядници, облесени с ниски борове или клекове. Крави не липсваха, но кучета – да. Посрещна ни само една много дружелюбна млада чистокръвна каракачанка. Де всички овчарски кучета да бяха като нея и да правеха разлика между човека и звяра. По-надолу срещнахме още две кучета, но никое нямаше никакъв интерес към нас. Срещнахме и двама овчари-цигани единият с бинокъл, а другият с радиостанция. Първото, което ме разпитаха бе дали има някой друг след нас. Дали съзнаваха, че канията на ножа ми бе разкопчана, спреят в ръката ми, а Е4 е война.Разбира се, явно друго са имали предвид, но е толкова хубаво да си въоръжен – винаги си готов да погалиш, похвалиш, със същата лекота, с която си готов и да се сражаваш срещу всяко живо същество, докато не го направиш част от неживата природа. Поговорихме кратко, пожелахме си да не ни вали и с искрени най-добри чувства се разделихме. Това е по повод на коментарите по разните форуми в интернет дали по трасето (което и да е било трасе) има рисковани срещи. Вие си носете въоръжението, което сте избрали, пък задължително бъдете вежливи и добронамерени. Ей, тая долина няма край, ама силите имат. Гората почна да се посгъстява в дола и на моменти не виждахме марката. По принцип пътеката е добре маркирана и ако малко се мръдне насам-натам се намира тя, но ние си спестявахме това упражнение с gps-a. Преди спускането към х. Пирин, долината, а и пътеката, бе минирано от кравешки лайна поле, което също ни забави. След известно време бяхме на маркираното с табела отклонение за х. Попови ливади. Ние обаче щяхме да загубим време и денивелация към х. Пирин. Класика при преминаването по трасето, когато е с нощувки по хижи. Впрочем, тази малка загуба на време се компенсира, ако не се върнете оттук, а през х. Малина. Но затова после. Та още нещо важно. Малко преди разклона, има изградена барака на краварите. Около нея пак крави. Аз ги поздравих по живо по здраво, но други момчета тук са видели зор с кучетата им. Ние по долината агресивни кучета не видяхме, но съм чувал, че е имало срещи. По принцип, както се убедихме, с Пиринските псета може да се преговаря, но сте глупци, ако тръгвате някъде без оръжие и още по-големи, ако сте и сами. Последва страхотна гора с много гъби, от които никоя не познах. Като час, тука бяхме някъде към 13.00 ч. А сетне и х. Пирин с един тъжен мустакат хижар, който ни сервира пилешка супа (то изборът не бе голям). Жал ми стана. Хора спете на х. Пирин, яжте и пийте – зарадвайте един мустакат хижар. Заръмя, но ние бяхме решени да спим на х. Малина. Щяхме да кривнем от червената марка по синя, но очаквахме, според плановете на Голямата група и нашите разчети, че те щяха да са същата вечер там, връщайки се от Славянка към х. Яворов. Искахме да ги изненадаме, но и да сме пак заедно – дружба не може да се нарече, но Е4 сплотява хора само защото правят маршрута, още повече, ако се и засичат по него. И все пак да не забравяме спонтанни моменти на съдействие между нашата и тяхната група, някои дори неупоменати тук. И тъй под ситен дъжд и сред просене на пари от кравари поехме към х. Малина. На карата ми тази пътека е маркирана, де факто е по-сложно. От х. Пирин има табела и толкоз. Боя няма. Но ако знаете, че първо е черен пътя и се движи покрай река, ще се ориентирате за посоката и без боя. Убедих се, че в южните Пирински гори има много гъба, когато видях морен гъбар жадно да пие вода пред поне шест огромни торби с едър пачи крак. Поваля, поваля, потрещя на майната си, па спря и прибрахме дъждобраните. По едно време се явиха табели и синя марка и както се явиха, така и ги загубихме. Така….. марка има, както казах в началото я няма, но само на едно място можете да сбъркате и вместо наляво да продължите да спускате по черен път, но това е малко след х. Горски рай (Трите реки). После има табели и марка, но не са начесто и има едно място, където от хубавия ясен черен път се отклонява друг вляво, дето има две табели за х. Малина, ако има кой да гледа. В нашия случай нямаше. Павлин не си погледна джаджите, аз не видях отклонението, а хартиената ми карта не ми указва ясно къде се делят пътеките. Продължихме без марка известно време, докато се усетим, че сме в грешка. Силите намаляваха, а времето напредваше. Павлин прегледа технологиите си и реши, че през насрещния скат има пътека, която ще ни качи на вярната пътека. По шибания отсрещен скат нямаше пътека (ни животинска дори), само стръмен баир и гъста гора. Но доверили се на технологиите драпахме нагоре, хващайки се като маймуни от клон на клон, от фиданка на фиданка. Качихме баира, за да видим, че следва дълбоко дере, а сетне пак баир. Дейба и технологиите понякога. Спускането назад бе още по-забавно и пак късмет, ще го направихме без падания. Бях се ядосал, защото смятах, че не можем да намерим хижата и следва да бием много път назад до х. Пирин. Както се вижда, това бе поредния път, в който аз се ядосвах, а Павлин запазваше спокойствие. Лека-полека разбирах, че у мен нещо куцаше в това отношение. С помощта на gps-a се върнахме назад и намерихме маркираната пътека. Тя от това отклонение бе перфектно маркирана и повече не я загубихме. Тук пак установих колко много гъби имаше, но нямаше време да ги събирам. Буквално подритвах по пътеката манатарки, пачи крак и огромни сърнели. С ударно темпо изяждахме километрите и накрая хижата се яви пред нас. Бе по-масивна отколкото си я представях, но нямаше признаци на живот. Даже се зачудих работи ли. Имаше три паркирани коли отпред и като Павлин наближи от едно прозорче се подаде масивна глава и Павлин (естествено) го пита първо за ядене. Оказа се, че това е старият хижар и май собственик на хижата. Новият бил излязъл с гости (техни приятели) да им показва гъби в района. Опитен в занаята, старият хижар ни настани в двойка стая, упъти ни за душовете и ни увери, че ще имаме изобилие от храна вечерта. Стаите и банята бяха прилични. Настанихме се, изкъпахме се и тъкмо и останалите се бяха върнали. Уви, от Голяма група нямаше и следа. Заинтригуван старият хижар се обади в х. Попови ливади да пита дали такава група е тръгвала към него. Оказа се, че е, но щели да спят на х. Пирин. Не разбирах, толкова бяха говорили за х. Малина, че чак и ние сменихме плана си от нощувка на х. Пирин – тук, та да се и засечем. А и как не се бяхме засекли вече в Пирин, ние идехме по-отдалеко. През идните дни разбрахме, че това не е била Голямата група, а друга по Е4 наобратно. Познатата наша група направила Гоцев връх и се разпаднала. Как и да е, разочарованието ми (нали ви казах, че Павлин е непукист) бе отмито от текущата компания. Откъде да започна…. Старият хижар бе ларш човек. Че платихме картофи и пържоли платихме, но той и останалите ни подсигуриха отгоре на всичко вино без лимит, шопска салата и пържена манатарка. Разказваше ни истории от хижата, когато е бил хижар, после когато е бил шеф на полицията в Сандански, а сетне когато е бил граничар и е отстрелвал нарушители по границата (разказваше без подробности, но все едно е пуцал по зайци). Младият хижар бе мустакат гъбар, поради което, според Павлин ме приемал за свой. А негов приятел, който бе със семейството си, бе полицай и познаваше мнозина мои колеги от службата, която заемах в София. Обзор на хижите, ще направя накрая, но отсега ще кажа, че повечето хижи на южен Пирин и Славянка се различават с една особена автентичност. А какво е автентичността на една хижа. Много просто, описва се с една дума – уют. Това бяха места, в които не гледаха на нас като на касички, а като на планинари. Похапнали доволно и подпийнали се оттеглихме за сън. Повече не се видяхме с домакините си, защото рано поехме на път.
Ден 11( 13): х. Малина – х. Славянка
Ранно ставане на развиделяване, защото в гората и без това ще изсветли още по-късно. Среща ни роса и ловки, защото през нощта валя обилно. Имаше и мъгла, която правеше гората мистична. В началото бе широк черен път, но после пътеки. Е няма как тука да няма мечки. Така си мислехме и вдигаме стабилно шум из темната гора. Синята марка бе добра, само включването и в червената бе леко проблемно на фона на росата, мъглата и клека, но щом вече веднъж се включите проблеми няма. Въобще всички проблемни участъци от едното време са премаркирани и то скоро. Специални благодарности на доброволците за това и на хижаря на х. Попови ливади.
Хижарят на Малина ни убеждаваше, че оттук насетне няма кучета. Така и беше, докато ненадейно от мъглата по черния път изникна джип, а край него три кучета – боксер, голяма каракачанка и още по-голяма азиатска овчарка. Край колата пасяха крави. Отдясно на нас бе стръмно дере, а отляво стръмен скат. Кучетата тичаха към нас лаейки ни. Макар да изглеждаха голяма хапка, нямаше какво да сторя освен стандартния ми протокол – освобождавам ножа от канията, вземам щеките в една ръка и вадя спрея в другата. Естествено Павлин си се подпира на щеките. Само дето, имаше нещо различно – тичаха, лаеха, но… махаха с опашки. Подвикнах, подсвирнах и това ги спря пред нас. С Павлин замръзнахме на място и ги оставихме хубаво да ни подушат. Добре, че той ме подсети да прибера спрея, защото само обратната захапка се инатеше и мислеше, че държа лакомство вместо спрей, та дори и високо вдигнат се готвеше да скочи и да го улови. От джипа излезе сънит дърт циганин и си привика стоката. Прикани ни да им ударим по една тояга – да, това щеше и да е последното, което правим. Последва един много тъжен участък от пътеката, който премина през сечище и край нас се редяха на големи камари труповете на довчерашните красиви дървета. Много се чудих дали да не глобя дървосекачите с обяда им, който висеше по клоните на дърветата в торби, заради масовото унищожение на гора, но се отказах, работници са все пак. От гората след х. Малина излязохме на червената марка на двехилядното сравнително тревисто било, което ни изведе към в. Сеното. Там сред гъстата мъгла чухме хлопки на овце, но вятърът бе срещу нас и кучетата ни надушиха. Бяха към 3-4 и наближаваха с лай. Пак златният стандарт, но този път имах и три камъка като боеприпас. Павлин търсеше пътеката на gps-а, като навигатор на бойна кола, а аз бях в ролята на картечаря. Мъглата обаче скриваше от кучетата колко сме големи и страшни и те не посмяха да преминат в директно настъпление. Полаяха ни, пък се изгубиха, когато влязохме в гората. Гората бе кратка и скоро ни прехвърли на поляните към в. Ореляк. Там бе ирландско време. Едни тучни поляни, една мъгла и хладина. Едва не подминахме кулата на Ореляк, че беше в мъгла. Там бяхме към 11.00 ч. После пак имахме две срещи със стада с кучета, но без произшествия. Тръгнахме по макадамения път след Ореляк, като при трафопостовете вляво се отклонихме по пътечката, която стръмно щеше да се спусне към м. Попови ливади, откъдето пък щяхме да стигнем хижата. Общо взето отсечката между х. Малина и х. Попови ливади е добре маркирана от хижаря на последната, като човекът дори си бе направил труда да сложи табелка на местностите по пътя. Същото е сторил и с трасето до х. Славянка. Х. Попови ливади стигнахме по обяд при хубаво време и най-сетне ни се отдаваше възможност да направим два дни за един, като отпрашим към Славянка. В хижата хапнахме по една супа с вкусни домашно приготвени десерти и поехме пак на път. Хижарят предложи да ни закара донякъде, но ние отказахме, тъй като бяхме твърдо решили всичко да се измине пеш. Той ни каза, че сутринта е изпратил към х. Славянка две момчета, които също правеха Е4 и се обади на хижаря там да ни очаква и нас. Тъкмо се стъкмихме пак за път и заваля. Това обаче не ни спря и екипирани с дъждобрани тръгнахме. В началото се върви през селото (или вилна зона, не зная какво е). Може и да има добра марка, ама къде заради дъжда, къде щото се водехме по gps-следата на Павлин, която тук бе малко сбъркана, аз така и не разбрах откъде се врътнахме, за да излезем от улиците в посока Славянка. Общо взето до х. Славянка се върви по черен път. На картата ми трябваше в края си да е пътека, но тая пътека към днешна дата бе изорана от багери, заради многото сечища по трасето. Но да се върнем в началото на черния път, той всъщност е бял път – макадам или някакъв друг ситен трошляк, по който се вдига много прах в редките случаи на преминаващ автомобил. Но денивелациите са малки, в началото малко качва, после сякаш е равно и накрая вече плавно се спуска. В началото има 2 чешми. После този трошляк си става черен път и като цяло си вие през гората. След като се мине половината маршрут от Попови ливади вече почва да се вижда и Славянка. Ходенето е еднообразно и доста ни доскуча по едно време, та се чудехме как да си разнообразим времето без да спираме. Хубавото е, че макар да се редуваха слънце и тъмни облаци повече не ни валя. Пътьом кръшкахме в малинаците. Единственото спиране направихме на заслон Беглика. И то щото от любопитство се отбих да разгледам заслона и навеса пред него и… намерих оставено вино в навеса. Е може ли да не уважа жеста. Виното бе хубаво, заслонът не толкова – наровете нямаха ни матраци, ни одеяла, печката бе разглобена, но иначе става за аварийна нощувка. Има и чешма, която си течеше. Оттук пътят осезаемо ни отвеждаше вече в Славянка, която се извисяваше пред нас. Макар и все още в Пирин, той бе напуснал умовете и сърцата ни пред величествената (от нашата гледна точка) Славянка. Още известно време ходене, съпроводено с ядене на джанки и бяхме на Парилски проход. Трябваше да подминем отбивката за Гоцев връх и да послезем още метри надолу, дето се падаше хижата. Най-сетне бяхме пред нея. Вън бяха хижаря и едно от момчетата по Е4, за които стана дума вече. Като ни видя колко сме мръсни (особено аз) хижарят ни помоли да се съблечем отвън. Хижата бе уютна, стаите чисти и с нови мебели. Имахме телевизор и баня с тоалетна. Изкъпахме се, за пране вече нямаше смисъл. После излязох да се поразговоря с момчетата. То бяхме само ние и те, и един колоездач от Волуяк. Оказа се, че познават бойните девойки и за кратко се засичали. Разказаха за патилата си с лошото време и кучетата по Демиркапийска река. Оказа се, че, не помня дали в петък или събота, също са били в х. Яворов, но заради лошата прогноза са ги взели с кола и откарали до х. Вихрен, откъдето са продължили после пеш. Чийтват, както би рекъл Павлин. С тях седнахме на обща маса да хапнем и пийнем по никое време. Ама двойката възрастни хижари (отскоро бяха в хижата) бяха много мили и отзивчиви и ни приготвиха каквото си поръчахме. Дойде и Павлин. Добре си хапнах преди финалния щурм утре. Накрая останахме само аз, Павлин и хижарите. Поразговорихме се, оказа се, че все пак имат повече посещения, отколкото си мислех, но разбира се далеч са като бройка от тези в комерсиалните хижи. Разказваха разни случки от хижарското битие и младините си. Хижарят бе почитател на Ботевия преход. Казаха, че по Славянка бродят 9 мечки и една от тях е стръвница. Не знаех, че там има мечки. Разказваха за случаи със загубени хора в околностите. Направи ми отново впечатление, колко топли са хижарите в този край. Дали щото имаше по-малко посетители, дали защото си бяха такива натури – с тях можеше да седнеш на една маса и да ти разказват и да те нагостят дори извън ценоразписа, и все да се стараят да ти е добре във всяко отношение. Изпитах го на х. Малина, после тук, щях да го изпитам и на х. Извора. Тъй приключи и този ден, утре предстоеше краят – финален щурм. Каквото и да ни е боляло, каквото и да ни е било, нямаше значение вече, все щяхме да стиснем зъби за последно. Краят бе, така да се каже, неизбежен. В смисъл, че нямаше как вече да не стигнем до Гоцев връх. Но… приключенията никак нямаше да приключат, нито по пътя към върха, нито след официалния край на БГ Е4.
Ден 12 (14): х. Славянка – Гоцев връх – х. Извора
Ставаме рано и отиваме в столовата, където хижарят вече зарежда кафе машината. Възползвам се и пия едно кафе със закуска стоплени макарони (от вчера, ама много вкусни). Павлин хапва същото. Момчетата също идват. Ние обаче се приготвяме първи и поемаме на път, като си мислим, че все пак ще се засечем поне на върха. Хижарите ни изпращат топло. Качваме се до отбивката за Гоцев връх и поемаме по червената маркировка. Марката до билото е добра, после такава май не видях, ама то там има само една пътека (че и без пътека става, стига да не отидеш в гръцко). Знаем каква денивелация имаме за преодоляване и нагоре, и после надолу (тая надолу поне сме я минавали вече). Но и тази нагоре не бе толкова страшна, предвид, че пътеката правеше широки серпентини и върлото почти не се усещаше. Нека. Не може Е4 да завърши без последно усилие, без последна пот и напрежение. Не може и без мечката. А къде е тя ? В дерето. Ти видя ли я ? Слава Богу не. Тогава отде знаеш, че е мечка ? Ти чувал ли си мечка как се обажда, когато я изненадаш ? Не. Еми, ще разбереш, като ти се случи.
Този път аз водех по пътеката. Мълчим и вървим. Бързичко, но тихичко. Гледам нещо драпало по пътеката, странни следи от нокти, но почвата не бе толкова мокра, че да видя ясна следа. Струват ми се пресни. И интересно ако на пътеката – голямо като кравешко, ама рядко и с тъмен цвят, все едно нещо е преяло с боровинки и къпини и сега има разстройство. В гора сме, все още в ниското. Гледам следите слизат в едно дере под пътеката, гъсто обрасло с борове и храсти. Премествам погледа си напред и замислено продължавам да вървя. Чувам нещо средно между изхърване, мощно изсумтяване и абе не е рев, ама нещо гласово. Чат-пат Павлин пуска едни оригвания. В Рила нямах опасения за мечки, щото бе достатъчно да се оригне или изкиха и всяка твар в радиус от 10 км. си плюеше на петите при звука на този бенгалски тигър. Обръщам се към него, а той ми казва, че не е от него, без да го питам каквото и да било. Продължавам да вървя и отново онзи звук от дерето под нас, но далеч по-отчетлив. За миг спирам и се заглеждам в обраслото дере, какво може да е това, а Павлин ме бута и ми казва да вървя, да не спирам и да не се обръщам. И двамата осъзнаваме, че този звук не е нито от куче, нито от глиган, а ще да е от мечка, която току преди нас е слязла, не ни е чула овреме, че да избяга и сега предупреждава за присъствието си. Все пак интелигентно решение. За секунди в ръката ми се озовават лютивия спрей и сигналната факла, в случай че мечката се качи на пътеката. При мисълта, че това може да стане, усещам ускоряване на пулса и прилив на адреналин, който бързо озаптявам. Правя реална преценка. Ние се отдалечаваме, а тя не приближава. Имам все пак нещо в ръка. Вдигаме лек шум, а после и по-силен. Рискът е вече преминал. Ала пътеката, която се качваше, почна да вие вместо към голото било, пак към гората назад. Мечката кой знае къде е хванала. За всеки случай, оставам въоръжен и сме доста шумни чак до окончателното ни излизане на билото. Толкова не съм се радвал на открито било. Туй за кратко. От Гърция нахлуват през границата тъмни облаци и покриват двехилядниците. Казвал ли съм ви, че повече от мечките, имам неприязън към гръмотевиците. Поемаме все пак към билото, а под нас се стелят бели облаци и опират в Пирин. Все едно сме два самолета. Билото е голо, тревисто и … потънало в мрачните облаци. Павлин се движи по граничната бразда на билната линия, аз смятам за по-разумно да не съм най-високото нещо на пътеката и подсичам, колкото да не съм на билото. Но вървим, каквото ще да става – вървим. Е нито капка падна, ни гръм се чу. Силният вятър ту отвяваше облаците, ту докарваше нови. Накрая оставихме и пътеката и зацепихме уж напряко към поредното изкачване покрай билото. Тук вече бяхме в облаци и всичко бе в мъгла. Вятърът бе студен, но Гоцев връх бе нейде близо. Пак излязохме на пътеката. Финални усилия и ненадейно мъглата се разпръсна и едно знаме се вееше недалеч пред нас. Финални акорди по Е4 и една тиха радост. В 12.00 ч. бяхме на котата. На върха вече имаше две момчета, качили се от х. Извора. Правим си снимки и видео на връхната кота, където оставям и камъчето, носено от Драгалевци. По-долу щях да взема плосък камък върху който да нарисувам мини маркировка и да го датирам за спомен. Духна пак студен вятър и се наложи да вадим якетата. Седнахме на завет за почивка и разглеждахме гръцките земи, които се бяха освободили от облаците. От нашата страна все още имаше ниски облаци и ние в момента бяхме сякаш високо над тях. Не след дълго от х. Извора се качи голяма група планинари. А от двамината от х. Славянка нямаше и следа. Дали не бяха и те попаднали на мечката и сега берат шишарки на върха на някой бор ? Постояхме на победния връх подобаващо време, но все пак трябваше и да слезем, така че нашето Е4 не бе приключило съвсем. Заспускахме се към х. Извора по червената марка (по-стръмната, но и кратка пътека). Пътьом се налагаше да разпръскваме кравите от пътеката ни, че да можем да минем. За щастие, кучетата с тях нямаха нищо против. Малко преди да излезем на асфалта за Голешово Павлин се зае да пробва появилите се къпини по трасето, а аз изследвах даваха ли плод вече лешниците. Оттук насетне ни предстоеше или пренощуване в х. Извора, или в Сандански (и двамата предпочитахме втората опция), където да полеем подобаващо прехода. Което значеше още малко или повече ходене – 2 км до хижата или 6 от хижата до с. Петрово, откъде имаше автобус до града. Тайно се надявахме на стоп, ама кой да ти мине в делничен ден из тези затънтени места. И все пак се приведохме във вид. Свалих мръсните дрехи в т.ч. тениската, която не бях прал от х. Яворов и ухаеше на горска флора и фауна (пребита с камъни и оставена на слънце от няколко дни). Сложих чисти дрехи, натъкмих де що висеше по мен в раницата, сложих сандалите на бос крак и се заспускахме по асфалта надолу. Преди х. Извора спрях да се обадя на автогара Сандански да попитам ще има ли вечерен курс от Петрово. На петия път ми вдигнаха и ме увериха, че в 17:30 ч. тръгва курс от града към селото и после той ще се върне обратно. Щяло да отнеме около час да измине разстоянието до Петрово. Чудесно, имахме време да стигнем пеш до селото. Тук двамината, с които стартирахме от х. Славянка ни настигнаха и поеха надолу към селото, щяха да търсят опция за стоп. Повече не ги видяхме. Все пак решихме да наминем до хижата, пък после да решаваме де ще нощуваме. Нея обаче заварихме празна, макар и отключена. От хижаря нямаше и следа. Видя ни се някак доста мизерна, а вече бленувахме за нещо по-така (все пак преходът бе приключил). Затуй тръгнахме пеш към селото. Пътьом свалих тениската и останах по къси гащи само – не исках да изпотя последната си чиста дреха. Обадих се и на една къща за гости и вече имахме резервация в Сандански. Разисквахме само на кръчма ли да идем или да си напазаруваме от магазин бири и храна. Павлин се шегуваше, че прави Е4 и 1/4, щом като вървим пеш до с. Петрово. Тъкмо бяхме преполовили разстоянието до селото, когато ни застигна бус и спря. Оказаха се хората от голямата група, която се бе качила след нас на върха. Качиха ни и ни предложиха да ни закарат до Петрич. Те бяха подхванали вчера Руен, днес Гоцев връх, а за утре планираха вр. Радомир. Ние уверени в плана си, има казахме, че е достатъчно да ни оставят в селото. Там се осведомихме, къде спират автобусите и се заехме да убиваме време, защото имахме поне час. Само дето часът се измина и още два след него, а автобус така и не идваше. Нито от автогарата си вдигаха телефона, нито превозвачът. Лека полека се стъмваше и бяхме пред дилема. Тук нямаше къщи за гости. Трябваше или да намерим някой да ни закара до Сандански, или да се върнем до х. Извора (или да спим по хайдушки в селото). Пак се ядосах. Вече нямах желание ни за бири, ни за ядене. Какъв завършек само ! В планината се справихме с всички предизвикателства в т.ч. и пренощуването, но тук ударихме на камък и то когато уж бяхме приключили с авантюрите. Обадих се на хижаря на х. Извора, но той каза, че е излязъл с животните и в близкия час няма да може да ни вземе. Павлин взе най-немъдрото решение в случая, но някак необходимо. Да идем в кръчмата, в която поне от час се носеха пиянски вопли. Тя кръчмата беше и магазин същевременно. С голяма неохота приех. Подминахме две дълги маси от двете ни страни с насядали местни екземпляри и влязохме в магазина. Изборът не бе голям. Явно ще отпразнувам победата с две вафли една бира. Докато чакам да платя, се случва нещо, което нямаше просто как да не ни се случи. Влиза един пиян субект и ни заявява, че отвън имало някого, който много държал да се запознае с нас. Без да знаят какви сме, що сме, вече станахме местната забележителност. Е няма как, то и без това пътят ни минава отвън. Така се оказахме настанени на една от масите сред пияния контингент. Пак Павлин измъкна, че седна на стол по-встрани, а аз се нахендрих на пейката точно до облещил се срещу мене едноок хилав човечец, който правеше опити да ме прегърне през рамо. Това щото разбра, че съм от Пернишко, а той бил роден в Перник. Там живял, после отишъл за някоя и друга година в затвора и после се установил тука, дето се оженил. Така му стана драго, че сме земляци, че все ми повтаряше колко много имаме да си говорим. Впрочем на масата имаше и един по-трезвен човек, пил само две бири (уж), който се нае да ни върне до х. Извора, защото щял така или иначе да се качва дотам, че работел като охрана на обект срещу хижата. За Сандански не намерихме кой да ни закара, никой не бе толкова трезвен. Та аз много разчитах на този човек по-бързо да ме измъкне от обкръжението ми, а той взе, че се затри да си свърши някоя негова работа. Докато го чакам, моят земляк, едва не се сби с някакъв друг още по-хилав човечец, който дори с нищо не го предизвика (той беше толкова пиян, че не можеше и да говори). После пак седна до мен и взе да ми обяснява, че няма да ме остави, а отиваме у тях да ядем пържоли, кюфтета и да пием много вино. Някак не ми се връзваше, предвид, че дилемата му за вечерта бе отде да намери 1,30 лв. за една ракия с цигара. Благодетел му стана, нашият шофьор. Разгеле, той дойде и ние си взехме довиждане с колоритните ни събеседници. Даже на изпроводяк, земляка пита Павлин откъде е и като разбра, каза, че бил служил в Кърджали и да седи, че има и с него много какво да си говори. Пак се измъкна тоз Павлин. Настанихме се в една очукана Лада Нива и поехме обратно към х. Извора. Нощта бе вече паднала. Като гледах как шофьорът ни мудно върти волана и заобикаля дупки и окъснели хора по пътя, бях в готовност да му навия волана в една или друга посока. Все пак живи и здрави се върнахме в хижата. Човекът поне не ни взе пари. Ларш са хората в тоя край. Хижарят бе се върнал и ни посрещна. Интересна особа се оказа и той. Излезе с един мръсен от цимент черен анцуг долнище и една мръсна кафенишкава тениска, през която бе изкочила едната му гърда. Бе като от картина за френската революция, ако се сещате за оная с изскочилата гърда и развятото знаме. Нямал време да се преоблече, което го разбирах донякъде, защото доста работлив човек се оказа - хижа върти, животни гледа, ходи да бърка бетон по някой крайселски обект. Беше вече късно – към 23:00 ч., но той отиде да ни подготви стаята и после да ни направи скара и салата за хапване. В хижата имаше още две групи, едната по-голяма, състояща се от трънчани, ама те седнаха отвън и така не осъществихме траен контакт. Ние седнахме вътре в столовата. Хижарят ни направи една хубава салата, сложи и от неговото козе сирене и отиде да изпече кебапчетата. Аз си бях поръчал една голяма ракия, а той ми донесе една бутилка от безалкохолно, пълна с ракия почти до половината и ми каза да пия колкото искам, от него е. То това на мен по принцип не е добре да ми се казва. Въпреки, че Павлин отказа да ми прави компания с алкохол, аз гаврътнах цялата ракия, че си изрових и втора бутилка. След като направи скарата, хижарят ни поправи малко компания, беше си налял и той в едно метално канче. Поразказа ни и той някоя и друга история, вкл. как прибирал от едно дърво момиче, което било срещнало мечка с мечета и от страх се качила горе и звъннала на 112, а те на него. Много приятен човек. Колкото и да бе уморен, обеща утре рано да ни закара до селото, че да си хванем автобуса за Сандански. После отиде да седне малко и при другите гости навън. Преди това обаче оправихме сметките. Тук ни бе най-евтината нощувка в хижа, а за храната каза да му оставим колкото преценим. Всичко така или иначе отивало за поддръжката на хижата. Евала ! Утре щеше и да ни закара рано до селото, за да си хванем автобуса, каза само, ако не е станал, да му чукнем на прозорчето. Като приключихме с яденето, а аз и с пиенето, се качихме в стаята си на втория етаж. Макар хижата да изглежда малко мизерна и студена като погранична застава (оп, то е била такава), то в нея открихме и един особен чар. По стените висяха още лозунги, плакати с обучителни рисунки как се пази границата и как се отстрелва нарушител, а по някои лавици имаше изложени противогази, каски и кепета. С Павлин нахлупихме, той кепе, аз барета и отидохме да правим видео обзор в стаята. С баретата и мустаците приличах на диктатора Садам Хюсеин на младини. Обзорът, в крайна сметка, се получи от шестия път, че не можехме да спрем да се смеем при вида си в камерата.
Ден първи от цивилния живот:
Не се налагаше да чукаме на никакви прозорчета. Хижарят бе станал и ни очакваше. Натоварихме се в колата му и до селото човекът ни разкри, че зад скъсаната тениска се крие доста начетен по разни конспиративни теми човек. Накрая не искаше и пари да ни взема, но ние му оставихме за услугата (абе най-вече за отношението). Автобусът този път взе че дойде и се понесохме за Сандански. А мен главата ме носеше от снощната ракия. В Сандански се прекачихме за Благоевград с идеята оттам към София да хванем влака и после кой където иска да слиза. В Благоевград имахме повече от час до влака. И се почна едно търсене рано сутринта на шкембе чорба. На гарата нямаше и тогаз отсреща през булеварда съзряхме, като езеро в оазис, надпис „шкембеджийница“. Отивам с изпълнена със слюнка уста, само за да прочета бележка, че отварят чак през някой си септември. И се почна, както казва Павлин, Е4 и 1/2. Де и да влезем, само пилешка супа ни предлагат. И всеки път си представям тъжните мустаци на хижаря на х. Пирин, който ни поднася тая супа. Шкембе готвели зимата… еми ще ви посетим пак зимъска…. Разгеле, на едно място питаме и ни отговарят утвърдително и съвсем скоро слагам обилно чесън и люто в чорбата. После следва обратния път до влака и краят на всичко, което се случи по Е4. Нямаше възторжено посрещане, освен от проблемите и задачите, които с нетърпение ме чакаха на прага. Е да, не сме открили нова земя, не сме качили нещо некачвано досега, само гонихме вятъра по баирите и като накрая го уловихме, май се оказа, че ръцете ни са празни. Но пък си заслужаваше всяка капка пот, която бе оправдана в сърцата ни на Гоцевия връх. Нямаше и кой да се поинтересува какво сме преживели, а по-късно вече и нямах желание да разкажа. Това е първият път, в който разказвам за прехода и може би, затова е и толкова подробен моя разказ. Понякога сред буриите и зверовете се преживява по-леко, отколкото сред хората в ежедневието. Планината е сурова, но пък се живее просто. Свеждаш всичко до постигането на целта при запазване на собственото си здраве. А когато имаш възможност да посветиш повече време в дивото, неминуемо се сливаш с пътя и в буквален, и във философски смисъл. И се питаш, ако ти изпитваш това по Е4, какво ли са изпитвали и до какви ли изводи са достигнали онези, които са прекосявали пустини, ледници, джунгли или океани, солово или в експедиция, с изследователска цел или просто за да възвеличаят силата на човешкия дух. Толкова от мен. Надявам се да съм ви направил съпричастници в нашите преживявания и в моите размисли, и ако самите вие сте били по Пътеката, да си спомните и за вашите, а ако не сте – да се породи искрата да тръгнете. Аз прокарах втората си линия по картата на България. Но имам още доста. Когато видя сгоден момент, отново ще тръгна на път. Има още две Е-та, но и с тях не се изчерпват дългите пътеки на България. До скоро !
