По стъпките на Ботевата чета 04-07.06.2022г.

Тази година нямах възможност, заедно с Павлин, да си сложа тройната корона от БГ Е-та. Нямах време за подготовка и за смяна на вече захабената екипировка. Но пък в списъка ми стоеше и Ботевия преход, а Павлин също прегърна идеята. И ето ни пак двамата кроим, готвим се и се надяваме на добро време през нестабилния месец юни. Тръгнахме малко след масовото преминаване. Не ни се ходеше със стотици хора и за повече дни, отколкото ни трябват. Ето защо си направихме четиридневен план, снабдихме се с gps track на маршрута, закупих билети за Козлодуй и зачакахме деня. Лошото е, че Павлин се разболя малко преди тръгването и до последно не бе съвсем ясно, доколко ще успее да закрепи положението, за да тръгне. Отново щяхме да сме двама. Но какво пък, казват, че чета от един е чета с войвода, чета от двама – войвода и байрактар, а чета от трима – воевода, байрактар и предател. Тъй че двама стигат. 

Ден 1: Утро е. Неголемият бус за Козлодуй е пълен, незаето е само едно място. Остават 5 минути до тръгване, а Павлин го няма и не си вдига телефона. Шофьорът ме предупреждава, че ще тръгне по разписание, а аз отвръщам, че петима Петко не чакат. Чудя се дали коремът на спътникът ми се е стабилизирал след хаповете лопедиум. Ей го на, без грам притеснение, че закъснява, се появява и търси автобуса, махам му от прозореца. Потегляме. Пътуването е задушевно и дълго. Преминаваме оттам, дето после ще сме пеш. Бедни и безинтересни села с дълги разстояние едно от друго. Само Козлодуй прави разлика, личи си, че в АЕЦ-а плащат добре. Оттам си вземаме такси до парка в другия край на града, дето е копието на парахода „Радецки“.

                      

 Оттам започва и нашия преход, в който ще последваме Ботевата чета до гибелта на воеводата и сражението в м. Рашов дол. Пътеката е 120 км., но понеже ние ще продължим до с. Лютиброд удължаваме я с 10 км. И двамата сме с бради, но на Павлин е по-дълга и го избираме за войвода. Аз пък нося знаме и се назначавам за байрактар на четата. Пресичането на града е дълго. Деца ни махат от съседната улица с поздрав „сальям алейкум“, колко тематично. Уцелваме мото събор и се шегуваме, че ние сме пехотата, а те кавалерията. Жега е. Което е лошо в комбинация с асфалт. На центъра правим обилен обяд. После вадя знамето, слагам го на една тояга и го закрепям на раницата си, да се вее (то е голямо). Напускаме града в посока АЕЦ и в м. Матеев геран се отделяме по Ботевата алея през рехава гора. Започва един низ от черен път покрай горички и ниви. Това ще е характерно до влизането ни в Балкана. Дълги безкрайни прави участъци черен път или нарочно поддържана алея покрай ниви, понякога ливади, а тук-там оградени с нарочно засадени дървета. Понеже скоро бе минавала основната група, всичко бе окосено, където е поляна. Край нас се редуваха голи ниви, после с още дребен слънчоглед или царевица, а в повечето случаи с едри класове зърно в различна степен на зрялост – зелено или златно. Все едно сме в Златна Добруджа. 

                          

Но и жегата не прощаваше. Добре, че този път имахме слънцезащитен крем. Вода имаше само в селата, затова бяхме пресметливи. Преминахме Бутан с кратка почивка, пресякохме Огоста по автомобилен мост и навлязохме в Софрониево, където се задоволихме с обяд от местния магазин. Павлин, заради стомашните неволи, не смееше да приема много храна. Още не се бе оправил. След селото бе първото сражение на нашата чета. В края на селото пътят ни изведе пред стадо и три кучета се спуснаха да ни лаят. Оказа се, че не сме натам, но, уви, верният път пак ни изведе на стадото и този път 6-7 улични пастирски кучета се спуснаха връз нас. Павлин продължи без да се смути напред, но аз се заех да пазя тила и да пръскам с лютивия спрей всяко куче, което се стрелкаше отзад. Надали газта попадна у някое, но пък бе достатъчно, за да ги накара да размислят и след малко зъбене да се изтеглят на дистанция. Това бе моментът за контраатака, която ги изтласка още по-назад. Без повече премеждия навлязохме в поредната дълга поредица ниви. Вече се свечеряваше. Тук обаче Павлин забави темпо и коремът му взе да прави сериозни проблеми и да го вкарва все по-често в храстите. Нощта ни завари още в полето. Павлин ставаше все по-зле, стискаше зъби и не говореше. Поредното повикване на болния му стомах го вкара в храстите за поне 20 мин. Чакалите вече запяха своята зловеща песен, а аз се чудех, можем ли да изминем последните 2 км. до с. Липница. Излязохме на шосето за селото, но коли не липсваха в мрака и рискувахме да ни бутнат, защото Павлин, бе зарязал всички охранителни мерки. Свихме по пътека, която също води за селото. По нея друго приключение. Наближаваме постройка и виждам, че човек тича насреща ни и говори по телефона, че сме пред джипа. Докато се чудя какъв джип, зад нас се появява той и ни осветява с фаровете. Тогава виждам, че тичащия човек носи брадва. Павлин не е много адекватен, но аз предусетил, че са ни взели за крадци, спокойно си гледам телефона за пътеката, по която следва да продължим. Джипът и оня с брадвата спират до нас, а аз ги изпреварвам с въпроса: „взехте ни за разбойници, а ?“  После обяснявам, че сме по стъпките на Ботев и повдигам трибагреника, който още е в ръката ми. Това знаме ни помогна доста пъти в този преход. Всичко бързо стана ясно, получихме указания за пътеката за селото и къде наблизо има чешма. Само дето селото не стигнахме, защото Павлин изгуби сили. Спряхме на лагер на голяма поляна под някакъв социалистически монумент на загинали партизани. Опънахме палатката, направихме разбор на водата и легнахме. От толкова ходене до храстите Павлин се бе обезводнил. Започваше да се повтаря сценарият с наши спътници от ланското Е3. Този път обаче бях готов, имах в себе си сол и захар и ги разтворих във водата на Павлин. Само дето нещата не се случиха, както трябва. Павлин почна да повръща и изкарваше солите, които трябваше да го вдигнат. Тогава стана наистина тревожно. Бяхме опънали лагера в 23 ч., а към 01.00ч. положението бе тежко. Или повръщаше, или имаше разстройство, което засилваше обезводняването. Цял ден бе вървял в жегата без достатъчен прием на вода и храна, а сега изкарваше и нищото, което имаше в себе си. Вдигна и температура. Трудно контактен бе, почти не ми отговаряше, дишаше тежко, издаваше тревожни гърлени звуци, като човек, който е зел-дал вече. Единствено на запитването ми да викам ли бърза помощ, отговаряше с не. Излишно е да казвам, че трескаво обмислях ситуацията. За щастие бяхме на метри от шосето за селото, край нас имаше поне една къща и не бе зле за евакуация, дори и за забутано село. Карах го да пие на малки глътки от водата, дори да я повръща. Убедих го да изпие още един лопедиум за разстройството и парацематол за температурата. Единственото нещо, което можеше да му помогне да изкара нощта, бе да заспи. Браво, ден първи и четата от двама остана без войвода. Утре бях категоричен, че го пращам да си върви, а ако се наложи и аз с него, за да го придружа, явно няма да е тази година преходът. Не бе правилно решението му да тръгне болен. За щастие урегулира дишането и заспа. Заспах и аз, но спането ми бе 3 часа. Физически той бе по-добре трениран от мен, имаше голяма воля, но ето, че една дребна бактерия или вирус, може да сломи всяко тяло. Замислих се пак колко рисковано може да е да идеш сам на преход. Ами ако зверовете или телесен срив те сварят сам ?

Ден 2: На утрото Павлин бе по-добре. Успя и да закуси. Реши, че ще върви и пътьом ще види как е. Събрахме бивака, а аз взех част и от неговия багаж. В селото не намерихме чешма, но имахме малко запаси и поехме по шосето за Алтимир. Жегата не бе напекла и макар и дълъг участък го извървяхме без проблем. Знамето пак се вееше на раницата или в моята ръка. Тук се яви друг феномен. Ако досега, когато съм ходил по шосе, колите да са ми свиркали, защото им се пречкам, то сега, виждайки знамето, ни свиркаха за поздрав. Коли, тирове и мотористи. В Алтимир заредихме с вода на една бензиностанция, хапнахме по вафла и през селото излязохме на поредното безкрайно поле към Добролево. Там, заради пека, също престояхме под сянката на дърветата в двора на местното основно училище. Едно цигане даже ни пита дали сме „Ботевци“. После пак черен път край ниви до Борован, където се надявахме да намерим кръчма с по-стабилно угощение. Ама уви, посрещна ни комисия от двама младежи на скутер, пита ни какви сме – що сме и ни осведоми, че в неделя кръчмите не работят. Борован се оказа голямо, но безинтересно село и то, като предходните и последващите села, бъкано с цигани. Изследвахме работещите магазини в центъра и не останахме очаровани. Магазин за хранителни стоки с минимален избор, в който се продават и няколко дамски блузи, и един тъжен продавач зад тезгяха. Оскъдно напазарували се оттегляме на сянка на пейките под навеса на една затворена кръчма. Разпростираме се с дрехи за съхнене и разпилени провизии, както ний си знаем. Толкова окаяни изглеждаме, че когато помахвам на едно младо цигане, което се пазари с дядо си, който я врънка да му купи кутия цигари, тя ми се сопва, къде си мисля, че се намирам, че й махам. Става ми смешно и се смея на глас, а Павлин спи и похърква на пейката до мен. Впрочем днес отбелязвам рождения си ден. От една страна съм доволен, че го посрещам на пътя, мръсен, потен и с мазоли, вместо с принудителна почерпка по етикет на колектив и познати (в съзнателния си живот не съм си празнувал рождения ден, щото то пък един живот….) Обаче сега ми се щеше да има малко ракийка и нещо по-така, ама няма, даже и по цигане няма, както се шегувахме с Павлин. Единственото хубаво на цялата мизерия, е че стомахът на Павлин вече се стабилизира, той приема вода и храна и изглежда сякаш ще намери сили да продължи. Най-лошата жега е (следобедната), а ние пак крачим по шосе с доста натоварен трафик около два часа. Добре, че е знамето. Хем ни виждат от далече шофьорите, хем ни се радват и ни свиркат за поздрав. Стигаме с. Баница, където планираме да нощуваме. Магазини работещи покрай главното шосе няма. Чешми в началото също не намираме. Упътват ни до единствения работещ магазин, пред който пият бира дузина цигани. Е тука ако не ядем бой… Поздравяваме се с местните и влизам със знамето в магазина. А там продавач някакъв чужденец. Вечерята и бирата осигурени. Кратък лаф с местните и се отправяме за парка край шосето да опъваме палатка. Намираме там и чешми с минерална вода, на която се позамиваме и изпираме туй-онуй. Уви, привидно се бяхме успокоили, че местните цигани са готини хора. Свечери се, тамън бяхме опънали палатката и почнаха да летят камъни покрай нея, гарнирани с подвиквания на местни младежи да се изнасяме, че земята била тяхна и кои сме ние, че да се разпъваме тука. Бяха повече от нас и не ги виждах в тъмното, но бавно приближаваха. Ами сега ? Павлин, остана наглед невъзмутим, това не му харесвам аз. Не знае кога трябва все пак да предприеме някакви ответни действия, каквито и да са. Най-лошото, според мен, бе да останем в палатката. Тогава или щяха да почнат да замерят директно нея, или щяха да дойдат, нахъсани от спотайването ни, със сопите. Ето защо извадих спрей и ножа и излязох от палатката. Никой нямаше наблизо, само заплахи и по някой камък от дистанция. Сигурен съм, че видяха, че излязох. Реших да не ги провокирам, защото при всички сценарии, нещата щяха да са лоши за нас. И Ботевата чета в крайна сметка е отстъпвала пред врага, когато се налага. Използвах, че се суетят, а после и активните си тръгнаха (но докога ли), казах на Павлин да не пуска челника, а да сбира багажа. Ни звук, ни стон от наша страна, а бързо сбиране на багажа, докато имаме възможност. За всеки случай подадох сигнал в полицията, въпреки, че никой нямаше да дойде бързо. Това бе в случай, че нещата стигнат до нож. За щастие бързо се събрахме, никой не приближи, отмених сигнала и поехме през селото без ясна посока, но с идеята да се отдалечим. Лошо, в пет сутринта го даваха да се разцепи от дъжд и гръмотевици и ни трябваше добро място за лагер. Часът отново клонеше към полунощ. Яд ме бе на глупостта ми (не толкова на младите цигани, които донякъде ги разбирах поради първобитността им). Трябваше да не разпъвам палатка в циганско село на такова явно място и то по светло, още повече, че виждах къде се събира местната младеж. За капак малко след парка, почна да ни подвиква някаква групичка циганета. Пак извадих ножа и продължих напред без да обръщам внимание на въпросите им. Исках да изляза от селото и да вляза в гъстия мрак на крайпътните поляни, където бях уверен, че няма да имат куража да ни последват, защото всяко псе си знае територията. Ама Павлин, нали е жаден да експериментира върху човешката психология, спря и ги зачака. Върнах се и аз. Срещу ни дойдоха четирима 13-14 годишни момчета и ни предложиха вишни !? Ха така, първо камъни, сега вишни. Няма как, завързахме разговор. Стана ясно какви сме и какво правим, както и че някой ни е замерял с камъни. Те от една страна го оцениха като неправилна постъпка, но от друга смятаха, че сме провокирали местните, като сме се разпънали в парка на центъра. А кой да ни гарантира, че те не са ни замеряли ? За да е пълна нашата идиотщина и липса на тактика, Павлин се върна с един от тях до парка за вода, въпреки моите намеци. Ще яде бой това момче. Аз останах с тримата, които от нейде пак станаха четирима. Ножът бе с едно ниво в по-ниска степен на готовност, в кобура, но незакопчан. Прецених, че рискът е нисък, а скоро и Павлин се яви с вода. Момчетата ни предложиха да ни заведат на поляната, дето спят Ботевите походници и Павлин като да бе съгласен. Аз обаче отказах с мотива, че ще продължим до Милин камък. Това и оставаше, да опънем пак палатката на известно за тях място и след един час пак да свистят камъни. Разбира се и посоката, която им дадох не бе тая. Тръгнахме по една тъмна улица и след половин час търсене на добро и дискретно място за палатката, се настанихме край една ограда на улица с необитаеми къщи под един орех, който добре ни прикриваше с клоните си. 

Ден 3: Предния ден често гледах небето и се чудех откъде ще дойдат тези прогнозирани лоши облаци, при положение, че небето е чисто синьо и полъх дори няма. А прогнозите предвещаваха буря и рязко влошаване на времето. Е и тази нощ не спах повече от три часа. Едно, че дебнех за вражи елементи, а второ, че все пак очаквах и буря, която се сбъдна към 04.00ч. Чух далечни тътени и станах. Звезди нямаше, а далечината светеше. Проверих в интернет прогнозата, а после и радарите на приложението ми за атмосферни условия. Бурята идеше, но не откъдето я очаквах, а от север, от Румъния. Час по-късно яко трещеше все по-близо, вятърът се усили и замириса на дъжд. Павлин спокойно си спеше в палатката. Ама тя под сравнително голям орех. Не е оферта за гръмотевична буря. Потърсих подслон за евакуация при нужда. Околните къщи, макар и необитаеми, бяха със заключени порти и мъчни за преминаване огради. Но намерих една напълно изоставена, с разбита врата. Ставаше за подслон при буря, колкото да премине. Скоро загърмя някъде в съседните села. Събудих Павлин и му казах, че е добре да се преместим временно. Докато се разсъни и заплющя як дъжд, навреме се преместихме в къщата. Половин час силно валя и трещя в околието, но мисля, че гръм не падна в селото. Като премина се върнахме в палатката. Вече развиделяваше. Сетне още няколко пъти силно валя, но трещя по-малко и по-далеч. Нямаше какво да се прави и дремахме с надеждата, че времето ще разбие. Следях и прогнозата, но оптимизъм нямаше. На няколко пъти пак почваше силен дъжд. Утре щеше да е отново хубаво време, но и на двамата не ни се оставаше в това село, където нощите трябва да сме нащрек. Към обяд поне спря да вали и не гърмеше никъде, а облаците от тъмни и буреносни - поизсветляха. Пътьом имахме доста открити терени, но пък и три села за евакуация. Решихме да рискуваме и да опитаме да стигнем максимално далеч, като идеален вариант - подножието на Балкана. Събрахме мократа палатка и поехме над селото към близкото възвишение. Изкачихме Банин връх и се отправихме към обзорния Милин камък, където четата също е водела сражение. В местността е изграден и паметник. Тук изгубихме пътеката, която не личеше в тревата и по направление на трака заслизахме от хълма към полето. Продължихме през кални черни пътища и просеки, като пътьом подминахме разклоненията за с. Мраморен. Към местността Веслец отново теренът стана горист. Наблизо бе и едноименното село, а наоколо имаше вилички. От една се яви дядко, който ни запита какви сме, а после каза, че сме закъснели, Ботевите четници вече били минали. Е ние сме подкреплението, пошегувах се. Покани ни на по ракия. Ако не бързах да изпреваря дъжда, бих седнал за една бърза. Благодарихме и продължихме. А нали и сме четници, няма да разваляме дисциплината на похода. С пот и мъка изкатерихме един безкраен баир на Предбалкана и сравнявахме отсечката с Дерменка-Добрила. Абе тоз преход не трябваше ли да е лесен ? Гористият участък свърши на Ботева поляна, обзорно място с голям паметен кръст. Оттам започваше спускане към полето на Враца, а пред нас се простираше цялото величие на Врачански Балкан. Предвкусили успех за деня и пред опцията да спим в мократа палатка, която поради това, че не изчакахме да изсъхне и допира на слоевете (в сгънато състояние) бе мокра и вътре вече, решихме да се поглезим с нощувка в комплекс Хъшовете (поне бе тематично) в подножието на планината. Направих бърза резервация, а човекът ме предупреди, че щяло да бъде шумно, защото има голяма детска група. Това да ни е проблемът, ти слагай ракията в хладилника и готви скарата, че идат гладни хайдути. И този етап обаче бе безкрайно дълъг и скучен, като в самия му край насмалко едно дребно куче да оръфа крачола на воеводата, който напразно приложи тактиката на безразличното подминаване на лаещото куче, което обаче изотзад се стрелна към него. Без повече премеждия се добрахме до комплекса. Настанихме се в стая прилична по-скоро за хижа, отколкото за нещо, имащо претенции да е хотелски комплекс. Пране и къпане и после отидохме в столовата. Тя бе празна, но вече дънеше музика, защото предстояла детска дискотека. Воеводата реши, че навън е студено и останахме вътре, където, след като дойдоха и дечурлигата, вече бе невъзможно да се чуем. Поне персоналът бе съставен основно от 17-18 годишни хубави момичета, които ни сервираха, което компенсира какафонията. С воеводата доволно потъркахме бради.

Ден 4: Закусихме в стаята и се стегнахме за финален щурм. Вече бе ясно, че, след всички премеждия, сме кажи-речи успели и с този преход. Оставаше да качим стръмната пътека на Балкана до местността Избата. Времето днес бе ясно и отново горещо. Пътеката тук-там отваряше обзорна гледка към полето между планината и Веслец. Докле изкачим стръмнината и аз останах без шапка (воеводата я загуби предния ден), така четата остана без калпаци. Малко преди м. Избата вече стана равно, като следваха хълмовете на историческите върхове Купена, Околчица (Вола), Камарата и Дългия зъбер. 

Тук наново развяхме знамето, което вчера бе прибрано, заради лошото време. Посрещнати бяхме от стадо коне, уви, не бяхме кавалеристи, а проста прашна пехота. Наляхме вода на чешмата в м. Избата и поехме към Канарата, лобното място на воеводата Христо Ботев. Малко постояхме там. Павлин четеше информационната табела, а аз се чудех, откъде би могъл тук да долети вражи куршум, като допусках в ума си за по-вероятна версията за предателство към воеводата и братоубийство. След като по нашему отдадохме чест, се отправихме към вр. Околчица и внушителния паметник. Там също постояхме малко, но за нас прехода не свършваше тука, а в местността Рашов дол, където  част от пръсналите се Ботеви четници са били предадени и са водели последен бой с турската потеря. Воеводата, който така и не достигна своята върхова форма, пожела да изберем дългия, но без много стръмно път по шосето през местността Погледец. Войводска дума, коленете ще почиват, ама колко много жега брахме по шосето, връз което околните дървета не хвърлят сянка ! Това бе и най-дългият път от трите възможни. За капак и преките пътеки, които знаех и които секат шосето, бяха така обрасли, че на практика непроходими. Бавното ходене допълнително мореше между слънцето и жежкия асфалт. Искаше ми се да ходим по-бързо, за да стигнем час по-скоро гъстата гора, ала знаех, че Павлин не можеше. На моменти знамето ми ставаше сенник. Но стиснахме зъби и тоз път и след час и половина някъде бяхме в гората на сянка. Символично свих и прибрах знамето. Уви и тук познатата ми пътека (зелена марка) бе така обрасла, че ни предстоеше последно финално изпитание за този иначе лек 130 км. преход, който и деца правят. В рамките на 300 метра 3 пъти ползвах GPS  навигацията и два пъти се изсулих по стръмния обрасъл хълм. До метър трябваше да се навигирам, за да знам, че съм на пътеката, която на терен липсваше. Трябваше да излезем в Лютиброд и да си хванем влака за София. Забавяхме се, вече изпуснахме първия ни удобен влак, предстоеше същото да стане и с втория, ако продължавахме така да се борим като в джунгла. В такъв момент се замисляш, как ли са се справяли Ботевите четници с капризите на времето и особеностите на терена с тяхната никаква екипировка, а бих казал, че и половината не са имали нужните познания за придвижване в планината. Този горски ад свърши на параклиса и възстановката на плевнята, където се е водел последния дружен бой на Ботеви четници. Сетне и селото бе близо и бързо излязохме на него, прекосихме го и стигнахме гарата 10 минути преди българската железница да мине. За жалост времето не стигна да намеря магазин и да купя студена бира, което малко отне от радостта ми за поредното успешното начинание. 

Послепис: Ясно е, че всеки преход който трае няколко дни или поне стотина километра, не може да е съвсем лек. Но се радвам, че този не бе толкова лесен, колкото си го представяхме, а ни предложи вповече всякакви емоции. Защото, за да има приключение, не може емоциите да са само положителни.  Определено не ни беше леко, че на моменти даже сравнявахме с предишните си преходи. Радвам се и че Павлин успя да завърши, не ми се искаше, дори да имам възможността, да го завърша сам, защото това бе общо дело. Неговият случай от една страна показа колко е крехка човешката природа, дори да е силна, но същевременно показа и че човек, има ли силен дух (но само когато болестта го поотпусне) може да се стегне и да довърши дадено начинание. За нас този преход бе по-вълнуващ да си го извървим сами, но за други може да бъде с организираното шествие, което си има пък своите плюсове и минуси. И тази година, въпреки всички ангажименти и проблеми, не ми беше нулева. За следващата година има готов план за Е8, само чакам да сберем дружината от ветерани, да си сменя вече вехтата екипировка и да се заема по-сериозно с физическата си подготовка овреме. За останалото – Бог да даде здраве на мен и хората около мен.