Все пътувате с цел. Планът е в задния ви джоб.
Проучили сте добре дестинацията си. Резервирали сте си стаи. Готови сте да се
насладите на отпуската си според замисленото. И ако не постигнете целта си, ако
планът ви се провали, се ядосвате вместо да релаксирате. Нека този път опитаме
нещо нестандартно. Да тръгнем. Без цел, без посока, без план. Вземаме в
раницата каквото преценим и тръгваме. Къде ще спим, какво ще ядем, това минава
на заден план. Вдъхновени от пътя, водени от Провидението, нека просто да тръгнем
и да видим къде ще стигнем.
Аз
го пробвах вече. И сега ще ви разкажа, къде бях и какво ми се случи. Всичко,
което ще кажа е субективно, но ще го поднеса максимално натурално. Осигурих си
4 почивни дни септември 2017 г. Опитах се да не планирам нищо предварително.
Всичко щеше да се случва на място, на принципа на случайността или първото
желание. Този път не отивам никъде и затова нямам очаквания. Стегнах раницата,
като включих в багажа палатка, спален чувал, въдица, ловна прашка, бутилка от
любимото уиски и стъклена чаша. Взех съвсем малко храна и малко пари.
Тръгването
ми бе от София. Реших, че единственото, което искам е да стартирам далеч от
нея. Щях да пътувам с нощен влак след работа. Погледнах какви са ми опциите, не
бяха много. Влакове имаше само в посока Варна, Бургас и Добрич. Написах
възможните гари по пътя на листчета хартия и ги сложих в плик. Цял ден тичах по
задачи и както обикновено останах и малко след работа да ги довърша. После се
прибрах до квартирата да взема раницата и теглих майната на делника и Софията.
Ето ме на Централна гара. Търся
най-красивото момиче. Обиколих горния етаж и долу при касите. Излязох и отвън.
Носех пликче със сгънати листчета, на които пише имената на гарите, които са
нощес по пътя ми. Исках някое момиче да ми изтегли листче и така да определи за
къде да си взема билет и да тръгна. Да ама красавици – йок. То въобще млади
жени нямаше. В отчаяние си помислих дали да не ида в подлеза при някоя
проститутка да ми изтегли късмета. Но ето, че я срещнах при касите. Сгодна
женица, облечена в син панталон и синьо сако. Тя ще да е. Приближавам се към
нея – рошав, брадат, с черен анцуг на бели кантове, нарамил раница от която
стърчи дръжка на мачете и се климбуца канче. В ръцете си държа пликче. Твърде
късно ме видя, че да се отдръпне. „Здравейте“, казвам аз, „ще пътувам тази
вечер, но не съм решил накъде, ще ми изберете ли дестинацията, като изтеглите
едно листче“ – получавам поглед (единствения, с който ме удостои) и репликата
„нестандартна идея, но добре“. Бърка в плика с ентусиазъм, все едно ще вади
копърка от бурканче. „Разбъркай, разбъркай“, я подканям аз. Вади листче.
Отварям го и чета: Димитровград.
Иде ми да кресна, чии ще го диря в Димитровград ! А
и влакът спира там в 02.20 ч. ! Без да ме удостои с поглед, тя вмята: „Нали
знаете, че времето се разваля“. Това е положението, отивам на касата и си
вземам билет за Димитровград, питайки се, освен с Митко Пайнера, с какво още е
известен този град. Купувам бира и се качвам във влака. Пътуването се очертава
спокойно, даже аха да позадрема, когато в Пловдив се качва една приказлива
баба. Ама баба-авантюрист. Ползва безплатен билет веднъж годишно и решила с
него да иде до морето, да го види, че много го обичала. Така правела всяка
година. Утре е на Бургас и с нощния влак се прибира. Хвана ме за слушател,
макар че едва ли имах избор. Била от София, разправяше ми за някакви незнайни
за мен квартали и историята им като Коньовица (това е Разсадника), Батова
махала с легендата за богатия и щедър Бато, който обаче бил страстен комарджия
и в игра на карти, заложил живота си, за Люлин, когато още се състоял от
отдалечени една от друга къщи. Скитай ми казва, докато си сам (т.е. неженен),
сега ти е времето, че после няма да те пусне жена ти.
Оглеждам
се в тъмнината вън, моята гара трябва да е близо. Идва и аз слизам, оставяйки
бабата да дърдори на някакви циганета. Хей ме на в Димитровград. Благодаря, госпожо със синия
панталон. А сега накъде посреднощ? Отварям си уискито, като ще ми стане
традиция да посрещам и завършвам деня с него. Впрочем един приятел, като
разгледа снимките, в които често се мярка бутилката ирландска роса, ми предложи
да кръстя статията си „Пътешествие на анонимния алкохолик“. Така… на 50 гр. не
реших какво ще правя, но на 100 гр. реших, че ще пообикалям из града, поне
около гарата. И из заспалите улици и булеварди на Димитровград се разнасяше
среднощен турист с тежка раница.
