Една по-различна отпуска

Все пътувате с цел. Планът е в задния ви джоб. Проучили сте добре дестинацията си. Резервирали сте си стаи. Готови сте да се насладите на отпуската си според замисленото. И ако не постигнете целта си, ако планът ви се провали, се ядосвате вместо да релаксирате. Нека този път опитаме нещо нестандартно. Да тръгнем. Без цел, без посока, без план. Вземаме в раницата каквото преценим и тръгваме. Къде ще спим, какво ще ядем, това минава на заден план. Вдъхновени от пътя, водени от Провидението, нека просто да тръгнем и да видим къде ще стигнем.                                           

 Аз го пробвах вече. И сега ще ви разкажа, къде бях и какво ми се случи. Всичко, което ще кажа е субективно, но ще го поднеса максимално натурално. Осигурих си 4 почивни дни септември 2017 г. Опитах се да не планирам нищо предварително. Всичко щеше да се случва на място, на принципа на случайността или първото желание. Този път не отивам никъде и затова нямам очаквания. Стегнах раницата, като включих в багажа палатка, спален чувал, въдица, ловна прашка, бутилка от любимото уиски и стъклена чаша. Взех съвсем малко храна и малко пари.                  

Тръгването ми бе от София. Реших, че единственото, което искам е да стартирам далеч от нея. Щях да пътувам с нощен влак след работа. Погледнах какви са ми опциите, не бяха много. Влакове имаше само в посока Варна, Бургас и Добрич. Написах възможните гари по пътя на листчета хартия и ги сложих в плик. Цял ден тичах по задачи и както обикновено останах и малко след работа да ги довърша. После се прибрах до квартирата да взема раницата и теглих майната на делника и Софията.    

Ето ме на Централна гара. Търся най-красивото момиче. Обиколих горния етаж и долу при касите. Излязох и отвън. Носех пликче със сгънати листчета, на които пише имената на гарите, които са нощес по пътя ми. Исках някое момиче да ми изтегли листче и така да определи за къде да си взема билет и да тръгна. Да ама красавици – йок. То въобще млади жени нямаше. В отчаяние си помислих дали да не ида в подлеза при някоя проститутка да ми изтегли късмета. Но ето, че я срещнах при касите. Сгодна женица, облечена в син панталон и синьо сако. Тя ще да е. Приближавам се към нея – рошав, брадат, с черен анцуг на бели кантове, нарамил раница от която стърчи дръжка на мачете и се климбуца канче. В ръцете си държа пликче. Твърде късно ме видя, че да се отдръпне. „Здравейте“, казвам аз, „ще пътувам тази вечер, но не съм решил накъде, ще ми изберете ли дестинацията, като изтеглите едно листче“ – получавам поглед (единствения, с който ме удостои) и репликата „нестандартна идея, но добре“. Бърка в плика с ентусиазъм, все едно ще вади копърка от бурканче. „Разбъркай, разбъркай“, я подканям аз. Вади листче. Отварям го и чета: Димитровград.

Иде ми да кресна, чии ще го диря в Димитровград ! А и влакът спира там в 02.20 ч. ! Без да ме удостои с поглед, тя вмята: „Нали знаете, че времето се разваля“. Това е положението, отивам на касата и си вземам билет за Димитровград, питайки се, освен с Митко Пайнера, с какво още е известен този град. Купувам бира и се качвам във влака. Пътуването се очертава спокойно, даже аха да позадрема, когато в Пловдив се качва една приказлива баба. Ама баба-авантюрист. Ползва безплатен билет веднъж годишно и решила с него да иде до морето, да го види, че много го обичала. Така правела всяка година. Утре е на Бургас и с нощния влак се прибира. Хвана ме за слушател, макар че едва ли имах избор. Била от София, разправяше ми за някакви незнайни за мен квартали и историята им като Коньовица (това е Разсадника), Батова махала с легендата за богатия и щедър Бато, който обаче бил страстен комарджия и в игра на карти, заложил живота си, за Люлин, когато още се състоял от отдалечени една от друга къщи. Скитай ми казва, докато си сам (т.е. неженен), сега ти е времето, че после няма да те пусне жена ти.                                         

   Оглеждам се в тъмнината вън, моята гара трябва да е близо. Идва и аз слизам, оставяйки бабата да дърдори на някакви циганета. Хей ме на  в Димитровград. Благодаря, госпожо със синия панталон. А сега накъде посреднощ? Отварям си уискито, като ще ми стане традиция да посрещам и завършвам деня с него. Впрочем един приятел, като разгледа снимките, в които често се мярка бутилката ирландска роса, ми предложи да кръстя статията си „Пътешествие на анонимния алкохолик“. Така… на 50 гр. не реших какво ще правя, но на 100 гр. реших, че ще пообикалям из града, поне около гарата. И из заспалите улици и булеварди на Димитровград се разнасяше среднощен турист с тежка раница. 

 По някое време ми омръзна да се разнасям като привидение по тротоарите и се върнах на гарата. Дремнах малко на една пейка и като станах погледнах таблото за влаковете. Беше към 4 и нещо и имаше влакове за Пловдив и Кърджали. Не съм бил в Източните Родопи. Разгърнах карта на същите (бях се заредил с десетина карти, незнаейки де ще попадна). Видях яз. Студен кладенец и едно село със спирка на него – Широка поляна. Отивам на касата и питам дали влакът спира там. Спира и си вадя билет. Пътуването е по тъмно. Не виждам много в тъмното, но ми изглежда диво. Пак дремя. Будя се при първите лъчи, когато мракът е повече от светлината, но достатъчно видело, че да се насладя на красотата на района около сп. Средна Арда. Моята е следващата. Влакът спира и аз скачам от него. Развиделява се. Пред мен малка джамия. Добре дошъл в Родопските села. Тръгвам срещу гарата по асфалт, а после по черен път към язовира. Насреща има къщи на брега. Оттам се задава момче с раница. Може би отива на училище. Поздравявам с „добро утро“, а насреща чувам „мелем“ (вероятно е било селям). На язовира ловят риба или поне се опитват, щото човекът, когото питам, ми казва, че от два дни не са хванали нищо. Не ме обезкуражава. В раницата си имам въдица и смятам да я използвам. От София още возя и едни бели червеи. А на място си намирам изоставени торни такива. Правят ми впечатление 2 неща. Колко красива е природата около язовира с насрещните баири на Родопа. Бил съм по много язовири, но този досега ми предложи най-красиви гледки. Но и страшно много боклук имаше по брега. Спирам на едно място и вадя въдицата. Нямам много такъм, нито захранки, затова правя елементарен монтаж на тежко с три куки. Нещо подпипва, но не ще да се закачи. Плитко е много. Затова решавам да се преместя. Тръгвам по брега, помежду водата и рибарските къщички и стигам една чешма и на 50 м. от нея изтеглена на брега ръждясала яхта.

 Мятам такъма във водата и скоро вадя каракуда. Мятам пак и вадя две едновременно. Брей, да му се невиди. Толкова ми трябва, за да подлюти риболовните ми страсти. Почвам да си ловя прилично дребни каракуди и костур и вече е ясно, че не можеш ме изкара от язовира днес. Тук ще лагерувам. Чешмата едва капе, но ми пълни канчето с вода. Сянка нямам, но пък намерих един счупен плажен чадър, който ми свърши работа в напеклата по обяд жега. Хванах към 15 риби и реших да спра. Вечерята бе осигурена. Остатъка от деня прекарах събирайки дърва, дремейки под малкото сянка на чадъра и стреляйки с прашката по пластмасови бутилки от бира. Следобяд опънах палатка на брега. Задуха обаче силен вятър, което пречеше на риболова. Той вещаеше и развала на времето. Привечер почнаха да излизат по-едни каракуди, но ги пусках. Прибрах въдицата, изчистих рибите, които бях уловил и стъкмих огън. После си опекох рибите на шиш, което се получи криво-ляво, като изключим, че повечето ги изгорих и/или изпуснах неколкократно в жарта или пясъка. Прилични бяха на вкус (е не като пържени), но нямаха дъх на тиня, т.е. чиста риба (като изключим подробността каква химия се съдържа в язовирите около Кърджали). Хрупаха малко, но дали от прегорялото или от пясъка – не знам. При такъв пир, не се остава сам и успях да навъдя край себе си половината селски котки, които похапваха с мен рибешки глави. Остана ми риба за закуска, че чак и за обяд на следващия ден. Пих едно уиски, загасих подобаващо огъня с пясък и вода и си легнах в палатката. Бях уморен и нямах желание (а и нямаше практически смисъл) да практикувам нощен риболов. 

Към три часа през нощта падна първата мълния. На мен толкова ми и трябва, предвид, че гръмотевиците са единственото нещо, което сериозно ме притеснява в планината. Подадох глава извън палатката. Над мен бе относително чисто, ала нейде отвъд язовира трещеше, при този вятър бе въпрос на време да го докара и при мен. Прецених ситуацията и реших, за всеки случай, да се евакуирам от палатката. До мен имаше вила, разположена на платформа. Сврях се през оградата от бодлива тел, на която насмалко да ми увиснат боксерките, и се наврях под платформата. Хипотетично тук бе по-безопасно. Старите белобради планинари казват, че шубето било голям страх. Наврях се в спалния си чувал и спах с мишките. Ама поне си спах.                                                      

Утрото не помнеше буря. Сбрах си палатата, напалих пак огън, за да си направя кафе и после поех към скалата, която бе зад мен и под която минаваше жп линията. Преминах линията и попаднах на пътека със стара марка, даже две – по два сини триъгълника и черевно-бяла лентова. Според карата под тази скала по протежение на жп линията следва да видя и крепостта Моняк. Тръгнах по пътеката, която във височина се движеше успоредно на линията. Отляво бе язовира, отдясно скалата. Но по едно време излязох на пропаст, пътеката свърши. В пропастта минаваше влака. Не ми се връщаше и през скали и храсти затърсих път да сляза на линията, която водеше към с. Седловина и после Кърджали. Минах край място с много кости, питайки се де пак се наврях и тука ли е местната мечка, но в крайна сметка слязох на линията на влака. Пред мен в далечината отвъд язовира се виждаше Кърджали. Но вляво от мен се виждаше и пешеходен мост, който преминаваше язовира. Как да устоиш на такъв мост? Оставих линията и по пътека край нея стигах моста. Голям кеф бе да го премина.

Излязох в село. На първата чешма презаредих вода, макар от ръчната помпа да изпадаха разчленени насекоми, реших, че уискито ще дезинфекцира стомаха ми, поради което и си налях. Мислех си, че съм във Вишеград, но не бях разчел правилно мащаба на картата и се оказвах в с. Лисиците. Сякаш се бях върнал 100 г. назад във времето. Каменни груби дувари, схлупени къщи, улици никога невидели асфалт,  огради от плет и зад тях овце и кози. Турска реч нейде зад зида. Стигнах дере и там къщи. Не знам защо, но избягвах контакт с местните. Само на поздрав го карах. Имаше някакво недоверие от моя страна към тях, а съм чувал какви сърцати хора били (и както разбрах после). Обаче не мога да не отбележа и друго, газейки в боклуците в селото. Мислех, че родопчани ценят природата и я пазят. Разубедих се в това. Всички мюсюлмански села, които посетих бяха отрупани с битови отпадъци. Нещо като циганските гета, които всички сме виждали. Вярно, че по боклука може да се разбере много за неселението, така и аз разбрах, че Корана разрешава бирата, а кока кола и енергийните напитки са достигнали до затънтените краища на Родопите.

 И тъй като с. Лисиците не ми се понрави, се върнах през моста на жп линия и тръгнах по нея. Не след дълго стигнах предверието на с. Седловина. За да вляза в него трябваше да пресека дълъг жп мост или кариера за добив на камънак. И двете не ми се понравиха. Ала ето че видях кола и човек да носи бутилки към нея. Веднага ми светна, че там има чешма. Впрочем това го знаех – мюсюлманите имат навика за себап да пратят чешми. Тъй че в такива села няма да останеш жаден. И да – чешма имаше, а зад нея пътека. Последвах пътеката, а тя ме вкара в гората. Интуицията ми казваше, че тя ще ме изведе на шосето от Широка поляна за Седловина. Джипиесът твърдеше същото. Така следвайки пътечката, борейки се с твърдата кора на няколко дюли, които обрах пътьом, преминах пътеката и излязох на асфалт. И я ! – отбивката за крепост Моняк, която така и не издирих с поглед де е по скалата. Ама не ми се връщаше три километра, та продължих по шосето, което взе, че свърши над кариерата, която не исках да минавам. Парче дюла ми изпадна от устата. Мамка му ! Няма връщане, ама и слизане няма, предвид отвеса под мен. Та предприех един обход покрай кариерата в гората и в крайна сметка, намерих полегато скално ребро, по което да сляза в края на кариерата и да  вляза в с. Седловина.    

                                         
 Преминах по периферията на селото и там, дето се събират пътя от кариерата и този от Широка поляна има и трети път, той води към с. Панчево. В началото е асфалт. Но скоро той свършва пред грамада с нещо като едрозърнеста пепел. На картата ми имаше означен черен път. Ама де е? Изкачих един голям куп „пепел“ и се озовах сред картина като в роман на Робърт Хайнлайн. 

Очаквах всеки момент да ме атакуват арахниди от някоя дупка като във филма „Звездни рейнджъри“. Но вместо това, намерих черния път и поех по него. Той бе на малко било, от двете страни на което имаше бели скали с разни форми -  началото на местните скални пирамиди. На цвят бели, даже черният път бе всъщност бял и на фона на яркото слънце дори дразнеше очите. Цветова идилия – бели скали и почва, зелени борове и синьо небе. За 15 мин. стигнах селото. Едно куче ме посрещна през дупка в оградата и бързо се прибра при вида на мачетето ми, което издавих с отработен жест (не за първи път попадам на такова посрещане). Обходих селото, също турско или помашко, за да изляза на една много интересна пирамoвидна чешма. Заредих вода и щях да си пера чорапите, ако един дядо, с бира в ръка, не бе седнал на сянка да ме гледа. Тръгнах пак по шосето към Кърджали. Тук не можех да се надявам на стоп, а само на здравите си крака. Пътьом се радвах на белите скали в землищата на Панчево, Повет и Зимзелен, като в подножието на последното, току на 200 м. от шосето има обозначена пътека за скалното образувание Каменната сватба.

 Тук срещнах и Неджин (ако правилно съм запомнил името му). Вървеше по шосето, когато се върнах на пътя от Каменната сватба, и по планинарски обичай го изчаках, за да го поздравя. Така си станахме дружки в пешеходстването до града. Той живее в къща над въпросните скали и даже ме видял, докато съм се мотал долу. Към петдесетгодишен мъж, Неджин гледаше болната си майка, безработен, нямащ 80 ст. в джоба, за да си хване автобуса до града. Той вървеше около седемте километра пеш ежедневно дотам и обратно. Разказа ми живота си. Малко трудно го разбирах. Едно, че го болеше гърло и говореше пресипнало, пък и българският му бе малко дървен за моя слух. Примургав, като своята природа, чернокос, под средния ръст, слабо телосложение, но жилав. Личеше си , че жега и път не го плашат. Отивал до банкомата да види има ли преведени помощи и после да вземе лекарства за майка си. Край мен минава автобус, може да го хванеш, казва ми той, но аз не се съгласявам, искам да вървя с него. Някога имал кола, мотор, продал ги заради нуждата. И на фона на всичко вади два бонбона и ме черпи. Ако в този момент, в тая жега, някой ме черпеше с два галона бира, щях да му ги върна. Жестът на непознатия бе по-ценен за мен. В Кърджали ме упъти за автогарата и се разделихме. Черпих го на свой ред. „Аз живея на високото, когато дойдеш пак мини да пием по кафе“, ми казва. „Отдалеко съм, не знам ще имам ли път пак тука“, казвам със съжаление. Всъщност, макар да го разбрах какъв челяк е, чак на светофара, когато пресичах се обади зад мен, „аз съм Неджин“ и се сочеше. „Васил съм аз“,  тупнах се в гърдите, и да му се невиди, не знам запомних ли ти името правилно.

Следващата сцена е банална. Аз седя на пейка пред един блок, суша си чорапите на парапета и разглеждам карта, а една баба разглежда мен с неприкрит интерес. Та от карата измъдрих, като първи ищах, да отида и на яз. Кърджали. Нямаше време обаче това да стане пеш, а и времето се разваляше. Самият град не ми се обикаляше, затова отидох на автогарата. А там се почувствах като на Татуин (планета от сагата „Междузвездни войни“). Имаше всякакви съмнителни екземпляри – цигани, българи, помаци, български турци, турски турци и т.н. Даже в тамошния супермаркет, симпатичната продавачка ме подхвана на турски, като си сложих бирата и фъстъка на касата. Понеже повдигнах вежда неразбиращо, тя се усмихна и само хванах от казаното „Истанбул“. „Перник“, отвръщам аз и получавам усмивка и отговор „4 лв. и 50 ст.“. Първият автобус, който може да ме закара до язовира е до с. Енчец и се качвам, а то почва да вали и да духа. Питам се палатката ще издържи ли, предвид, че й сменям счупените рейки вече втора година и още не съм ги сменил. Слизам и се скривам под навеса на едно кафене. Един дядо ме гледа. А… няма какво да ти казвам сега на тебе, каширам се под беседка до една детска площадка отрупана с боклук. Зад мен има училище. Пооглеждам се. Над себе имам покрив, имам и две пейки, които като се съединят стават за нар, има и чешма, строена през 2014 г. от някой си Мюмюн. Че какво повече ми трябва – тука ша са спи. Ама пусто 18.00 ч. Първата буря преминава. Деца и юноши се сбират край мен в двора на училището в тамошна беседка и си говорят на турски. За взаимно щастие аз не представлявам интерес. Само едно лапе се крие зад катерушката, лапа зрънчо и ми се усмихва. Чудя се, ако му кажа  „здрасти, малък“, ще ме разбере ли, или по-добре да импровизирам със „селям, кючюк“. Не ме сдържа и нарамвам раницата за към с. Главатарци. Вървя по шосето. Идеята ми е, ако си намеря място за палатка край язовира, ама на завет, да я опъна. Да ама при Енчец, язовира се оказа с отвесен бряг, ограден от пригъста борова гора, не мож да слезеш, камо ли палатка да опънеш. Стигнах Главатарци. Там къщи май не видях, само хотели. 

На брега имаше рибари, ала не ми се понрави да разпъвам палатка при задаващата се нова буря. Ето защо се върнах обратно в Енчец на беседката. Извадих си уискито и си прекарах вторите трясъци и дъжд с чаша в ръка. После, когато се стъмни и младежите се прибраха, съединих пейките, извадих спалния чувал и си легнах. Пак заваля, ама понеже духаше, валеше косо и ме мокреше леко. Позамислих се. Или трябва да стана и да взема горния слой на палатката и да го метна над мен или да разчитам на принципа, че дори мокрият спален чувал държи топло. Домързя ме. Хубавото е, че не засили дъжда, а даже секна. И си заспах.                                              

 Ставам бавно и протяжно, един дядо вече е подкарал кравата нанякъде. Времето е хубаво. Пия едно сутришно уиски и отивам на спирката да чакам автобуса за града. Реших внезапно да напусна Кърджалийско. Качвам се заедно със старци, подкарали мляко и зарзават за пазара. В автобуса звучи музика, достойна за сериала „Великолепния век“. Само аз съм християнин в целия автобус. Впрочем, никъде не видях фереджета, само забрадки у някои стари жени, ама то и баба ми носеше забрадка. Младите момичета си бяха нормални демократично-либерални люде, поне по глед, а късите впити гащи на някои от тях ми докарваха размирни мисли в главата.                                                                
В Татуин, пардон Кърджали, разгърнах пак карата с чудене, а сега накъде и видях по-нагоре яз. Тракиец и с. Николово. Първа мисъл, първо желание, значи това ще да е. Хващам автобус за Хасково и след половин час ме стоварват на разклона за селото. Пресичам го, най-обикновено село. На карата гледам и параклис има, значи е християнско. Излизам на гробището, с моя късмет де другаде. Под него е язовира. 

Не е красив като предните два, заобиколен е от ниски хълмове, тука-там само гора. Ама духа яко. Ако ще лагерувам тука, ми трябва завет, инак ще си диря палатката във водата. Гората обаче е на другия бряг. За да я стигна пресичам една рекичка, като се стремя не потъна в тресавището й. Да ама гората е на стръмен склон и за палатка няма  място. Налага ми се да се осведомя за разписания на влакове и автобуси. Няма да нощувам тук, но поне ще остана няколко часа да си хвана обяд, че корема ми се обажда. Риба обаче не кълве, нито аз ловя, нито малцината ентусиасти, край мен. Само раци пипат, колкото да свалят стръвта от куката. Накрая извадих един, ама бе малък, за да го замезя и го върнах обратно във водата. Задоволих се с канче полуготови спагети, които си направих на закътан огън и чашка вдъхновение. 

После се отправих пак през селото, дето крадох смокини (моми не бих крал, ама на смокини не прощавам). Тук завърших на спирката, чакайки автобус за Хасково. Срещу мен имаше крайпътен ресторант. По едно време гледам - спира кола с пернишка регистрация. От едната страна слиза руса маска с къса пола и висок ток, а от другата страна мъж с черен анцуг на жълти кантове и надпис на гърба „Миньор Перник“ - изпитах нещо като далечно умиление по родната околия. Онова което последва бе возене в малко бусче до Хасково, в което мило и идилично майка и син от ромски произход се плюеха през седалките.                  
Понеже идеше вечер, приоритет беше де ще нощувам. Че как къде – хотел Гара Димитровград, много сгодна гара за нощувка. Хасково не разгледах, побоях се като блед двойник на Григор Димитров да не ме завлекат фенки нанякъде. Видях само района на гарата, който падайки се в индустриална зона, сами ще се сетите какво може да се види. Три часа загубих там. На Димитровград отидох да си взема бира и чипс, понеже бе 20.30 ч. Седнах на пейка пред гарата. Вече бе тъмно. Забелязах, че всеки втори, след 22 ч. имаше лунната походка и проблеми в съпротивлението срещу гравитацията. По едно време гледам един с патерици и шарена торба се задава към гарата. Крета едва-едва, спира и ме гледа. Помислих го за пътник, щото скоро идеше влак за Пловдив и му подвикнах дали му трябва помощ да се придвижи. Що ми трябваше ?! Субектът с патериците се доближи към мен и рече „др@§*сдь*“  „Не те разбрах“, а той пак: „кйх#с*§сс“. Вече ми бе пределно ясно, че не е пътник, а е местен и е поркан до козирката. „Сега ще ме разбереш“, каза и се доближи още по-близо до мен. „Направи ми място да седна“ е била заветна реплика, която субектът се опитваше да ми каже. Направих му и той седна. Така се запознах с Недялко Черногоро, което в началото звучеше като „Аз съм Дялко Горо- най-големият бияч в Димитровград“. Понеже видя че имам бира, ме попита дали ще го почерпя. Беше ми интересно какво ще ми разкаже новият ми другар и му подарих остатъка от бирата си. И той почна разказа си. Бил силен, ама пострадал, изгорил си крака на печка и сега е сакат, което виждах по нагънатия му крачол, разкриващ изгорена кожа (даже се замислих дали не проси, показвайки раната си). А че е бил силен, спор няма, виждах го по все още мощната му осанка. И лицето му бе мъжкарско, с брада катинарче и обица на лявото ухо. Пита ме, дали някой ме закача, много биел циганите преди и ако някой тука ме закача, само да му кажа. Усмихвам се, Недялко, по-скоро аз ще трябва да те отървам от циганите, отколкото ти мене. Чатнах се, че това Черногоро идва от с. Черногорово, което е наблизо. Така и се оказа. Там живял в къща, която му хрумнало да запали. Последва изброяване на престъпленията, за които е лежал в затова в Стара Загора: грабежи, побой, кражби (последното бе за кражба на кабели). Общо сметна ги 14 г. зад решетките. Питах го на колко е – 46 ми отвърна. Не е добре в затвора нали – не е. Свободата е хубаво нещо – да. Говорихме си още неща, вкл. ме увещаваше, че край гарата имало безплатни курви, даже една хубава, та да идем да ги дирим. Ех, Черногоро, вършил си ги много вредни неща, но ето те сега сакат и все пак си мисля, Господ не те е наказал с тая рана, а те е отървал, защото накъде с тоя път. Само не си убивал, щото го питах, а той се замисли и отвърнал – „не, не съм убивал“.  Поиска да го черпя цигари и реших, че вече ми наглее, та го зарязвам да си виси на пейката. На изпроводяк ме изпраща с думите: „Господ да те пази“ – и тебе Черногоро, и тебе. Отивам си, а той остава да си пее тъжна циганска песен дълго след мен.  По-късно го видях да крета едва-едва към свърталището си. Продължих да пребивавам около пероните, на покрива на гарата, дето се разнасях с бутилката под погледа на съседната сграда, която май бе на жандармерията, а сетне си легнах на пейка в чакалнята.

На утрото алармата на телефона ме събуди. Поглеждам какви влакове има и си хващам този за Пловдив. Понеже тоя град съм го разглеждал подробно, отварям картата и гледам. Много неща съм видял в района, но в Перущица не съм бил. Затова автобус ме понася натам. Рано стигам и тръгвам напосоки. Перущице, славна, де ти е старата част. Само нови къщя. На едно място виждам църква, поместена в гараж. Такава дивотия само на протестанти може да им дойде на акъла. Питам една жена, праща ме към центъра. А там само 3-4 старинни къщи от възрожденската епоха. Минавам край Историческия музей и Църква „Св. Архангел Михаил“ (последното убежище на местните въстаници в Априлското въстание). Там близо е и красивата сграда на художествената галерия. 

Зад галерията почват стъпала за паметника на трите поколения, който се вижда от центъра на града. След тях следва асфалт. До него може да се стигне и с автомобил. Не отнема много време, а гледката отгоре си заслужава. Цяла Перущица е на длан. Възвишенията към Пазарджик – голи и насечени от кариери, равнината пред Пловдив, Стара планина в далечината, а наблизо – първите склонове на Родопите. Паметникът представлява внушителен монумнет с висока камбанария, стена, облицована със сцени от Априлското въстание, Септемврийското въстание и преврата от 1944 г. Има и подземие с мраморен саркофаг. 

Общо взето Перущица е изгубила визията си, която я има в Копривщица, Брацигово или Панагюрище. Няма го и този възрожденски дух там. На всеки ъгъл има паметна плоча на антифашист, разстрелян еди къде си. Така че Перущица прилича повече на бастион на комунизма, отколкото на канара в историята на освободителната борба срещу Османското иго. Слязох в града и се върнах в Пловдив. Там, на гарата, отново разгърнах карата на България. Обаче този път вдъхновението ме бе напуснало. Питах се къде не съм бил, спирах поглед на места, където се питах заслужава ли си да ида. Почнах твърде много да преценявам и обмислям, което доби изражение на планиране и се изгуби магията на внезапното хрумване и случайността. Ето защо реших да приключа скитането си и да се прибера с обедния влак в София. Определено бих поскитал пак така при възможност.