сряда, 4 януари 2017 г.

Резово-Дуранкулак (част II)


Ден 6: Иракли – Кара дере

  Утринта размърдах тялото си, а първите слънчеви лъчи ме стоплиха. Общо взето мръзненето бе 2-3 часа на нощ, а жегата сетне – цял ден. Тъй че от нощния студ скоро нямаше и следа, а аз отново бях по тениска и бански (тениска, защото се пазех да не изгоря). Прекосих плажа на Иракли. Той свърши при скали, които опираха носове във водата. Не бях планирал да газя морето край тях. На това място има комплекс . Покрай бунгалата излязох на асфалта, оттам пък скоро се отделих по черен път, който ме поведе в гората. Исках през пътеки в гората да изляза на Обзор. Разчитах на навигацията на телефона си. Тя обаче не ми свърши много работа. В началото открих пътеки, които водят навътре в гората и същевременно към Обзор, но те скоро задънваха. Накрая оставих пътеките и почнах да пресичам през самата гора, но скоро пък тя стана гъста. Явиха се и едни дълбоки дерета. За капак на едно място вдигнах от леговището му доста едър глиган. Пресякох дълбоко и обрасло дере, само за да попадна на по-лошо такова. Видя се, че няма да се стигне до Обзор през гората, далеч бях и от брега, но пък близо бях до шосето за Обзор, като чувах колите. Затова се насочих натам и след последна битка с храсти и треви, излязох на пътя. Ходенето по асфалта не бе приятно първо за леко наранените ми вече ходила и най-вече заради липсата на банкет, което ме принуждаваше да ходя по шосето и да се крия в храстите, когато наближи кола. Имаше и много мантинели, край които тичах, за да премина преди да ме застигне кола. И това доста километри. Въобще поредният асфалтов кошмар, в който се опитваш да напредваш без да те блъснат. Така стигнах до разклона за комплекс Чайка. Пак асфалт, даже ме върна малко назад, но пък спокойно за ходене. И след това лутане напред-назад и излишни километри вече бях на плажа. След около 2 км. стигнах по плажа до Обзор. Деня бе изключително горещ, та често-често се налагаше да потапям шапка във водата и да я слагам на главата си мокра. Пресякох Обзор покрай плажа и навлязох в Бяла пак по шосе. В града почти не се виждаха хора, всичко се бе покрило от жегата. Реших, че няма да излизам на централния плаж, а ще пресека града през вътрешността му. На едно място спрях да пийна нещо студено и да си заредя телефона. Предстоеше ми да премина към Шкорпиловци през гората. След разговори с местните се оказа, че това няма да стане днес най-вероятно. Имало пътеки, минавали над Кара дере (не ми бе по план да минавам през този плаж), но могло да се заблудя. Трябвало да държа все дясната пътека. Но имало и препятствия – хапещи мухи, единият ми събеседник показа дупка на тениската си, колкото изгорено от цигара, като твърдеше, че такава муха го е ухапала. Имало и стада глигани с малки, поради което били агресивни. Започнах да пресмятам възможностите. През морето и покрай скалистите носове, които нямат бряг за ходене. Знам ли колко дълбоко може да стане. През гората – плетеница от пътеки и глигани, които не исках да срещам. През Горица, Рудник, Старо и Ново Оряхово до Шкорпиловци – един излишно дълъг и отклоняващ се маршрут по натовареното шосе. Наблизо имаше две момчета, които дочуха какво разпитвам и ме поканиха на тяхната маса да поговорим за пътеките. Общо взето почти същото научих и от тях, но с по-известна доза оптимизъм. Те имали лагер на Кара дере, дошли да напазаруват, да вземат техни познати и се връщат. Поканиха ме да отида с тях и да прекарам тая нощ на Кара дере. Щяло да има купон, голям огън, песни, китари. Ще ме вземат с колата до плажа, даже и място да няма, ще се намери, казват ми с усмивка. Аз не мислех да минавам през този плаж, макар и да е толкова известен. Просто сякаш не ми бе на път. „Е как ще направиш Резово-Дуранкулак без да минеш през КАРА ДЕРЕ“ ? – увещава ме Иван от Котел. „Кара дере е уникално място“- добавя Милен от Велико Търново и почва да ми предлага от току що закупения хляб, който похапва. А аз се колебая, смятам километри на ум, броя опасности. Гледам добронамерените им и позитивни физиономии, чувам надъхващите им слова за магията на Кара дере, долавям положителната им енергия и знам, че това е една от срещите, които Бог ми е предложил. Той ми дава избор днес – да нощувам на Кара дере и да се докосна до магията на това място и хората, които ходят там, да се позабавлявам или да откажа, нарамвайки раницата си в жегата през парещия асфалт в километри безсмислено ходене. Добре, да бъде Кара дере. Купувам бира и с колата на Иван поемаме към Горица, а сетне през полето към плажа. А там въпреки забраните за къмпингуване заварвам цяло село от палатки, каравани, шатри и какви ли още не лагерни пособия. Научавам, че хората тук се задържат между две седмици и два месеца. Настанявам се в гората край палатката на Милен. Край мен има и други хамаци, наоколо са пръснати вещи, оставени доста доверчиво без надзор. Набързо разглеждам наоколо. Личи си, че мнозина са от доста време тук. Някои, например едни руснаци, дори си бяха построили нещо като индианско типи от клоните на дърветата наоколо, а самият руснак си четеше книга седнал в своя лагер. Отидохме на плажа и се спряхме на една от шатрите. Там от месец лагеруваха познати на Милен и Иван (то там всички са си познати). Самият аз познах сред въпросните хора мой познат, с който се знаем само от социалната мрежа фейсбук, но не се бяхме виждали досега. За капак и в този лагер тъкмо се разпяваха с „Рада Радомирка“ без да знаят от къде съм аз. Е това не е ли съдба – да бъда точно тук в точно този момент. Прекарваме вечерта в разговори. Хора минават и заминават, всичко са положително настроени. Поради неспирните гуляи тази нощ повечето я карат по-кротко. Пада нощ. Иван вади китарата и запява. Местим се край един голям огън, разпален край друг лагер. Аз обаче скоро се оттеглям, утре ме чака дълго връщане към Горица. Следва половинчасово търсене къде си разпънах хамака под светлината на телефона, щото челника така и не светна повече. 







Ден 7: Кара дере – Варна

  По първи светлик ставам, раздвижвам охладеното си тяло, събирам багажа и тръгвам на път. Окончателно се отказвам да пресичам носа, който ме дели от Шкорпиловци и  (уж)е бъкан с диви твари. Така вместо 5-6 километра следва да извървя 30 по обиколния път през шосето за Варна. Решавам обаче, че при възможност няма да вървя този участък пеш. Някак с нещо ще се добера до Шкорпиловци и оттам пак си налягам сандалите. Кара дере още спи. Пресичам лагерите и поемам край поле и гора из върлия баир към Горица. Преди да напече утринното слънце влизам в селото и там ме застига кола от Кара дере. Без да искам, без да питам, спира до мен и предлага да ме качи. Така се озовавам с транспорт до Старо Оряхово. Там пък тъкмо засичам автобус до Шкорпиловци. Всичко се нарежда както трябва и то без губене на време. И ето, че се озовавам от другата страна на "лошия" горист нос. Спускам се на плажа на Шкорпиловци. Пуст и почти самотен е. Една дълга и широка плажна ивица по която уверено поемам. Времето се влошаваше. Навътре в морето личеше, че вали. Духаше. Бързах да пресека Камчия, та да не ме хваща лошото време в този участък. Но колко дни ходех вече, не се мина без малки почивки. Ала стигнах река Камчия, че и пробвах и риба да хвана в нея. Накрая я прегазих и продължих докъдето имаше плаж. После следваха пак скали, вдадени в морето без възможност да се ходи край тях. Покрай комплекс Камчия излязох на пътя за село Близнаци. Пресичането на Близнаци бе дълго предвид, че селото имаше три дълги и отдалечени една от друга махали. Оттам поех по чер път за село Приселци. Вървях бързо и без да почивам, защото вече пропръскваше дъждец. Гледах пътя и си мислех, колко ли често някой би минал оттук, когато ме застигна една раздрънкана лада. А в нея двамина пасажери с два кокер шпаньола. Погледите бяха вперени в мен – „Да те качим“. И така се запознах с Иван и Станислав от Варна. Същите не само, че ми спестиха последните няколко километра до Варна, но и Иван ми предложи да остана при тях за през нощта. Напомнял съм му на един пътешественик от Полша, който той приютил преди време. Изключително интересни личности, зад небрежния външен вид на които се криеше много повече. Хора, които имаха какво да разкажат за живота си и които имаха своебразно светоусещане и свои си планове за бъдещето, които излзиаха от общоприетите догми. Искрено се радвам за тази среща и желая на всеки пътешественик да има подобни, защото малко или много те са способни да обогатят неговия мироглед. 








Ден 8: Варна – Тузлата

  Отново ставам рано. На излизане от къщата на моите случайни домакини ме усещат само двете кучета. Насочвам се към централния плаж и го пресичам. Бреговата ивица на Варна обаче не е като тази на Бургас и не е нито удобно, нито приятно да се ходи по брега, доколкото току изникват скали или застроени участъци по самия бряг до водата. От Чайка отново си поемам на север покрай брега. Оттук насетне пътят следва да ми е познат, доколкото съм го вървял достатъчно пъти, като само е въпрос на време да достигна края на пътуването си. Но северното Черноморие си е достатъчно проклето откъм ходене и пак успя да ме напрегне и умори качествено и количествено. От скучната Чайка се прехвърлих почти неусетно на Златни пясъци. Осезаемо по-малко хора имаше в сравнение с Черноморието на юг от Варна. Днес бе хладен ден. Ама българинът си е платил за единствената почивка през годината и макар и под плажната кърпа (а не върху нея), че даже и под одеяло (не единичен случай) отрано плажува под поизстиналото слънце и хладния вятър. Във водата почти никой няма, макар флагът на спасителния пост да е зелен. Преминавам през тази безумица и се натъквам на по-голяма. Дете си играе под заустващата тръба на близък хотел пред погледа на радващите му се родители. А от тези тръби хотелите изхвърлят отпадните си уж преработени води в морето. Празник за стомашно-чревните неволи. В края на Златни пясъци пресичам рибарското селище пак по най-неудачния начин – през вилите на хората и излизам на Кранево, дето пресичам свлачището му и излизам на кейовете. Там обядвам каквото си намеря в чантата на кръста (и което опира до шепа семки и пакет стафиди). Пробвам и риболов, но неуспешен. Тръгвам през дългия плаж на съседна Албена, който бързо пресичам и излизам на алеята за Балчик. В Балчик изгубвам два часа мотаейки се из Ботаническата градина и Двореца до нея. Но оставам очарован от красотата на тези обекти, които досега все подминавах.  От Балчик се спуснах към Тузлата тъй като разполагах с време. Там си харесах място в гората, където опънах към 19.00 ч. своя хамак. Тъй като имаше вероятност да преръми, този път опънах и найлон над него. Хапнах, погрижих се за стъпалата си и се отдадох на почивка. Нощес облякох всичко, което имах, включително дъждобрана, за да се предпазя от студа. Не мога да не кажа, че не се свивах пак на кълбо в хамака, но бе по-поносимо. Нощта бе спокойна, като в началото тишината бе нарушена от мощната уредба на недалечен хотел, която кънтя над околния мир до полунощ.











Ден 9: Тузлата – Камен бряг

Щом се поразвидели достатъчно събрах багажа си и поех по шосето за Топола. Нея пресякох още заспала, като на излизане от поредния затворен комплекс този път бях подложен на проверка от охраната. След като показах както имам в раницата и подметнах за това какво правя и от къде ида, веднага ми бе предложена вода. От Топола се откриваше красивата гледка към нос Калиакра, който щях да достигна по-късно и към изминатия през предходните дни път на юг. От глупост вместо по брега излязох на главния път за Каварна. Оттам влязох в града, като благодарение на банкета и тревата край него минах участъка без риск да ме бутне кола. В Каварна заредих запасите от храна и вода, като с бира и чипс си доставих малък кеф на душата, пресичайки улиците на града. По асфалт след дълго ходене в жегата стигнах Българево. Там хапнах една страхотна рибена чорба и продължих още толкова километри до нос Калиакра. За да убия времето си пеех хайдушки песни. Тоя прав участък сякаш нямаше край. Една баба на излизане от Българево ме пита на къде съм тръгнал в тая жега. Като й казах отде идвам, само дето не й се разкачи ченето от учудване. Преди носа на поста при касата спирам и давам знак на касиера да обслужи първо колите, че ще го изчакам. Той ме пита откъде идвам. Казвам Резово. Маха ми с ръка. Влизай. За тебе без такса. Разгледах каквото имаше да се гледа, а то не бе малко на това удивително място и поех през полето към залива Болата. Дорде стигна колко телени огради прескочих аз си знам. От Болата се изкачих на скалата, бележеща високия скален бряг-венец на севера до Шабла. Оттам бях пак на север (щото от Каварна до носа е изток). Исках по ръба на скалата да стигна Камен бряг, но не случих. Отново ме срещнаха огради. Бежанците може да пресичат огражденията край Резово и селата на Малко Търново, ама тези тук биха ги спрели. На едно място стигам ограда телена, която се простира до ръба на скалата. С мъка я прескачам и бързо се отправям към близката горичка зад нея, за да не ме види някой. А там като пръснаха дузина полудиви прасета, обръщам бързо и обратно през оградата вън. Така по неволя пресякох всички оградени стопанства – дивечовъдни или лозя покрай оградите, следвайки черен път. Той обаче ме изведе на шосето от Българево за Тюленово. Излишно, ама много излишно обикаляне. По шосето с почивки стигнах селото Св. Никола. Оттам отново по асфалта хванах за Камен бряг. От селото си напазарих бира, пъпеш и диня и вече бях спокоен за рехидратацията си. Нощта изкарах на пейка под свода на централния магазин на селото. Този път използвах хамака за завивка и пак изкарах що-годе спокойна нощ. 







Ден 10: Камен бряг – Дуранкулак 

  Станах отново преди изгрева. Днес, ако исках да завърша своя преход, трябваше да се настроя са усилно и дълго ходене. А никак не ми се свършаваше. Сякаш бе твърде бързо. И утре щях отново да се завърна в сивото ежедневие. Но това щеше да е утре, днес трябваше да се върви, както вчера, както първия ден. Поех към края на скалите на Камен бряг, а оттам по една малка пътечка по ръба за Тюленово. Всеки път, когато се отклонех от пътеката, се набивах в трънаците и отново се връщах край ръба. Слънцето изгря бързо, но нямаше кой да изпее Джулай Морнинг. Край Тюленово се сприятелих с едно изгладняло кученце. Кръстих го Морски и то ми бе спътник 2 километра, когато го принудих да се върне към родния бряг. Следваше фара на Шабла. Там хапнах в едно заведение и поех по вече пясъчния плаж. Започваше последния етап от моето пътешествие. По самия бряг стигнах Крапец, през селото плажа на Дуранкулак. Но моята крайна цел бе границата. А това значеше още 6-8 км. на север. Стигнах къмпинг Космос и го подминах. На север повечето плажуващи и лагеруващи бяха румънци. На едно място подминах бюро оставено на плажа. Стана ми весело, искам и аз да изнесено бюро на плажа. Ще работя по спокойно и ползотворно. И ето, че пред мен бе нос Сиврибурун. След половин час бях под самия нос на бряг осеян с натрошени черупки от миди и рапани. Стигнах табелата, която забранява преминаването нататък, но продължих още малко. Зад завоя на носа бе Румъния. Не мога да кажа, че изпитвах еуфория или тъга. Знаех, че ще стигна. Повече моментна радост изпитах, когато на утрото хванах първата си риба, това вече бе неочаквано. Написах едно писмо и го поставих в бутилка от мастика, която метнах от носа. Сетне се върнах в гората преди носа и направих последния си лагер, в който като за последно мръзнах до потреперване. 










На утрото: На утрото хвърлих такъма отново в морето с надеждата да се разпиша и с риба. Стръв пак нямах, поради което лових на чепаре с две куки, но не по морски тертип, а по язовирен – за костур. Стръв – луканка. И за майтап взе, че ми клъвна, за първи път от цялото ми рибомамене. Един шанс и то оползотворен, защото след минута едно попче бе на брега. Ползвах вътрешностите му за стръв и скоро се сдобих с още едно. Наблизо до мен имаше огнище, спретнах бързо малък огън и за закуска имах печени попчета. Тъй като времето напредваше, а жегата растеше поех към Дуранкулак. Край заведението до плажа, където се простира и блатото се отклоних по асфалт за селото. На излизане има малък храм, в който отново благодарих на Бог и светите за подкрепата. И ето, че тъкмо се нагласявам да ходя 3 км. в жегата до селото, когато кола ме застига и без знак спира и ме качва. А в Дуранкулак тъкмо ме чака автобус за Варна. Във Варна разгледах Военноморския музей и после се опитах да са съм редови плажуващ, ама не ми се получи. Плажът каменист, водата мръсна и жените непривлекателни. Скоро се озовах на кея, където неуспешно два часа мятах такъма в морето. Накрая си събрах нещата и се отправих към гарата за нощния влак. След толкова ядене на риба се пробвах да намеря една дюнерджийница и да си взема най-мазния бургер, ама след толкова лутане не намерих. Накрая ми умря и ищаха за шкембе на гарата, щото затвориха под носа ми. С въздишка, два домата, грозд и парче сирене се примирих на една пейка. После дойде влака. Пътуването бе забавно. Кой се връщаше с тен, кой с разстройство или гадене. 



2 коментара:

  1. Евала за ходенето, на моменти бях с теб!!! :)
    4-6, до 7 дни според теб с колело окей ли ще бъде, без юркане, с бирички и зяпане? (и палатка евентуално)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Предостатъчно ще ти бъде времето. Само за палатката имай предвид, че където има концесионери, не разрешават да се опъват палатки край брега.

      Изтриване